Водопадът

Дните се нижеха без дори да поспрят за малко. А толкова много неща се бяха случили... Не можех да си спомня последния път, когато се разхождах толкова свободно колкото в момента. Всъщност можех – може би преди два-три месеца, преди целия този кошмар да започне. Хубаво бе че бях успяла да се измъкна по някакъв начин. Лошото бе, че все още се намирах на този остров, който започвах да мразя все повече и повече.
Къде се намирах в момента? Тичах из някаква гора... поне до колкото ми позволяваше тоалетът ми. Бях в рокля, а това за мен бе убииствено. Е, поне не беше една от онези с прекалено многото пластове и панделки. Обувките и всички други аксесоари липсваха от визията ми. Все пак бях успяла да отмъкна тази дреха от един от съндъците на пристанището. Не знам защо им трябваше да ме местят от Сейнт Джон тук, но това беше моят шанс да се измъкна, и аз не го пропуснах. Трябваше ми нещо, с което да мина незабелязана и това не изглеждаше толкова лоша идея.
Прекалено много време бе минало от както бях за последен път извън онази дупка и в момента слънчевите лъчи ме заслепяваха. Нямах на идея на къде вървя, нямах представа дали някой дори ме следи. Само знаех, че трябваше да отида колкото се може по-далеч.
Не след дълго чух шума на вода и се отправих натам. Чак тогава осъзнах,че умирам от жажда а гърлото ми все едно бе пълно с пясък. Крачки...крачки...крачки... Ето! Най-после пред мен, между дърветата се показа река, която отразяваше слънчевата светлина прекалено ярко. Нямах време да обърна внимание на нищо, единствено ми стигаше, че нямаше никой наоколо или поне не в периметър от 10 метра- всичко друго бе скрито от дърветата. След още 2-3 метра и вече глезените ми бяха покрити с вода. Секунда и вече бях на колене гребвайки с шепа от кристално чистата вода. Глъдка, две, три ... изгубих бройката след известно време. Гърлото ме дереше, но въпреки това се насладих на вкуса на течността.
Щом утолих жаждата си погледнах към изражението си във водата. Беше точно както си мислех- през тези месеци бях седяла затворена в онази ужасна килия, но въпреки това нямаше кой знае каква разлика с преди това. Да, в момента изглеждах като пребита, но можеше и да е много по зле. Измих лицето си, а след това и косата... След около десетина минути, следкато реших, че трябва да се гмурна цялата под водата, успях да се приведа в що-годе приличен вид. След като излязох обякох пак онова подобие на облекло, което повечето жени носят в днешно време. Не можех да продължа да бягам с нея, ако се заплиташе около ходилата ми, затова бързо я скасих до коленете ми.
Подпрях гърба си на едно от стеблата покрай мен въздъхнах тежно. Как трябваше да намеря капитана и останалите? Как трябваше да изжезна от този остров като навсякъде бе обявена награда за главата ми?! Та нали точно това ме бе вкарало в това! Валерион и неговите кукли на конци...Явно графа не обича жени да го поставят на тясно.Все още си спомням изражението му, докато му завръзвах ръцете. Дори сега, в тази ситуация, все още можех да се усмихна при спомена.
Бях върната обратно към реалността от гласове. Подскочих като попарена и се огледах, но не виждах никого наоколо. Заслушах се и осъзнах, че гласовета бяха женски – момичета. Трябва да се махам от тук. Това беше първото, което ми хрумна и трябваше да го направя... дори след като чух познатия до болка глас. Натаниел?! За момент осетих как всеки един мускул в тялото ми омекна... може би щях да се измъкна от този остров по-лесно от колкото очаквах.
Обърнах се към посоката, от която идваха гласовете и се запътих натам. Леко по леко гласовете се усилиха и вече можех да различа колко хора бях... не след дълго започнах и да следя разговора. И тогава се появи водопада... а с него и момичетата ... и капитана. Няколко капки вода капнаха върху лицето ми и вече мократа ми коса благодарение на спускащата се с огромна скорост вода и падането ѝ в басейна, продължавайки спокойно пътя си. Изведнъж главата ме заболя адски много, сигурно беше поради факта, че не бях мигнала от ден-два-три? Бях изгубила представа за времето в онзи ‘килер’. Но не можех сега да си позволя каквито и да е грешки, дори това да означаваше да остана с каменно изражение. Очите ми обходиха всяко едно от лицата на присъстващите и лека усмивка заигра на лицето ми дори да ми костваше прекалено много.
- Радвам се да видя, че не си загубил усета си за забавление, Натаниел. – Казах и усмивката ми достигна ниво приятелска, а с всяка дума болката в гърлото ми се увеличаваше. Всеки нормален човек, който не ме познава би си помислил, че аз съм просто стара познайница с мъжа във водата, която случайно минава от тук. Е поне част от това бе вярно... Но той би трябвало да разбере съвсем ясно, че нещо не беше наред по простата причина,че не се бе обънала към него с ‘капитане’ както правех обикновенно.

Главоболието ми се влушаваше все повече и повече, но нямаше къде да ходя. Когато ме погледна все едно стрели минаха през мен, идваше ми да извикам от болка каквато никога до сега не съм изпитвала, но успях да запазя маската на лицето си непокътната. Думите му ме прерязваха като спаги прекарани бавно върху кожата ми, но какво можех да направя? Едва ли би ме послушал дори ако бях тръгнала да му обяснявам.
Очите му показваха болката, която е изпитал, но точно в момента усещах само омразата строяща от тях. Беше ужасно това, което му причиних... имаше пълното право да се държи по този начин, а и да се забавлява. Очите ми напуснаха неговите, а усмивката продължаваше игриво да изкривява краищата на устните ми. Сигурно му бе дошло в повече – първо Нимерия, после аз ... а колко ли съм пропуснала да видя,докато ме нямаше. А и определено трябваше да му призная, че добре се лекуваше. Отново погледнах момичетата и изглеждаше така все едно го игнорирам.
-Джени, приятно ми е.- Казах без да се мъча да променям изражението си и без това тази усмивка ми костваше прекалено. Леко им махна за поздрав и отново се обърна към Натаниел. – Но определено един водопад събира много повече ... наслада от една стара барака. – Това бе предназначено само за неговите уши и затова го прошепнах. Губех контрол над емоциите си и погледа ми започна да става по-студен.
Стана ми пределно ясно, че ако искам да напусна този остров ще трябва да се оправям сама. В момента дори се съмнявах, че той би ме пуснал да припаря до кораба, какво остава отново да плавам на него.В какво, по дяволите, се бяхме забъркали?
-Не мога да се оплача, но мога да кажа едно...- Изражението ми стана нахално, самодоволно, всичко, което в момента беше най-непододящо се изписа върху лицето ми.- ... определено не си прекарах по-добре от теб... но това не може да е изненада. Все пак говорим за теб – където си ти винаги е невероятно прекарване. – Почвах да прекалявам... Но какво се очакваше от мен- да му направя реверанс и да се извиня?! За какво – за това, че някакви идиоти ме бяха измамили..., че бях затворена за два месеца, че и повече и то за нещо, което той ме бе накарал да направя?! ... Никога...
Но възможността да му кажа какво наистина се бе случило отпада. Не исках да се оплаквам на когото и да било, най-малко на него в този момент.Трябваше да се оправям сама. Едва ли щях да намеря каквото и да било от това, което ми трява тук. Просто щях да се обърна и да възобновя крачките си. Все някак си трябваше да стигна до Тортуга... от там щеше да е лесно. Но не можех... Главата ми се въртеше, знаех че ако направа и една крачка щях да се строполя на земята в безсъзнание. Някой явно бе решил да ме накаже строго... Усетих клепачите си странно тежки. Затворих ги, но после бързо ги върнах в предишното им състояние. Трябваше да издържа... още малко. Ръката ми се стрелна и притисна леко челото ми...Като че ли това помогна поне малко.