Скритата барака

Интересно, хубаво време да намираш нещо за интересно… Направо чудесно! Дори нямах време да отговоря, защото усетих топлите му устни още веднъж върху своите собствени. Ръцете ми се обвиха около врата му, като пръстите ми преминаха леко през косата му. Гърбът ми се отдели от студената стена и цялото ми тяло се притисна към неговото. Лек стон се изплъзна от устните ми. Единственото, което ме притесняваше бе каменното му изражение. Трябваше да призная, че и то му отиваше, но игривата усмивка си беше негова запазена марка.
След секунди вече той бе този с гръб до стената. Устните ми не се отделяха от неговите, дори, когато ръцете ми тръгнаха надолу по него и се спряха на панталоните му. Защо въобще си бяхме правили труда да се обличаме, като знаехме къде ще свърши всичко отново. Бяхме като пияници добрали се до най-прекрасния ром, който се опитвали някога и нямаше да сме сити,докато всяко едно шише и буре не остане и без капчица от дяволската течност.
Най-после напуснах устните му. Дарих го с една последна усмивка преди дъхът ми, а с него и устните ми не се залепят за кожата му – от врата, по гърдите, през корема и спряха до колана на панталоните му. Успях да ги разкопчая без никакво усилие. И точно, когато повечето мъже биха си помислили,че ще им излезе късмета, аз се изправих и обърнах гръб на Натаниел. След няколко крачки и вече седях отново на малкото легло.
-Интересно, нали?- Казах като се бях загледала в тавана за момент преди да го погледна в очите. – Колко лукава може да е една жена само, за да види как някой страда.- Устните ми се извиха в единия си край, оформяйки малка, самодоволна и изкривена, почти извратена усмивка. – А да не говорим, че е почти време слънцето да ни удостои с присъствието си,а вас ви чака цял екипаж…Какво ще правите сега капитане?

Гледах го как се приближава и ляга на леглото в тишина. Само ехидната усмивка издавеше какво всъщност ми се върти що годе в главата. Последвах примера му и се излегнах до него на леглото като се загледах в тавана. За момент се замислих над въпроса му. Защо наистина винаги се задрънчвах и т.н.
- Хм, може би съм съдист – Заточнах като преброявах причините на пръстите си без да отделям поглед от дървените дъски. – Или просто съвсем съм полудяла... ку-ку...Или просто си правя по интересно.- Усмивката отново се разтегна върху лицето ми. – Или всичко това в едно.
За момент си помислих,че може да уплаша мъжа до мен, но все пак това беше Натаниел. Та той беше три пъти по-зле от мен. До зазоряване наистина оставаха няколко часа, а си нямах и на идея какво ще правим след това. Да се надявам на план бе излишно, камо ли от капитан като този. Понякога се чудех дали точно той е човека с най-голям късмет на света или просто всички останали бяха страшни каръци.
-Е щом ще спим...- Най-после се обърнах към него и прокарах показалеца си по гърдите му оформяйки малки кръгове. – Лека нощ.
С една последна целувка, съвсем леко докосване на устните му, се обърнах на другата страна с нагласата за сън.

Нямаше как на лицето ми да не се разлее блаженна усмивка, когато чух накъсаното му дишане и дрезгавия му глас. Всъщност няма жена, която да не е доволна ако има такъв ефект върху един мъж. Когато уви ръката си около кръста ми, очите ми се отвориха на секундата, а въпросът му прати мислите ми в места забранени за един мъж.
-Знаеш ли,... – Започнах като прокарах пръстите си от лакътя му до дланта му. – Когато един мъж зададе такъв въпрос на една жена, дори тя да не иска той дори малко да си отхлаби хвадката, тя ще му бутне ръката и може би ще добави нещо хапливо. Защо ли? Иска да провери колко я желаеш... Така че какво мислиш по въпроса след малкото информация, която получи?
След тези думи усмивката ми се разтегна още повече и се обърнах към него.
- Но мен нещо друго ми е интересно. – Казах и имах чувството, че малка искра в очите ми се запали. – Наистина ли вие, капитане, сте напълно доволен само с ръка около кръста ми? Не искате ли нещо друго?

- Едва ли ще ми оставите дори да подремна малко. – Започнах и отвърнах на усмивката му. Всичко това се превръщаше в неспирна игра, която можеше да продължи доста дълго ако не зависеше от времето, което прелиташе покрай нас и скоро щеше да ни накара за последно този ден да облечем дрехите си без да ги сваляме повече в следващите поне няколко часа... или поне нямаше да ги сваляме в компанията един на друг. И другото нещо, от което зависеше бе, че ние не сме машини, на които просто можеш да свалиш батериите и да сложиш чисто нови. Рано или късно щяхме да се сринем и да се оставим дълбините на страната на сънищата да ни погълнат. – Не че се оплаквам...
Но за сега все още чувствах доста сила, а и желание, което си казваше думата, в тялото си и мислите ми не минаваха никъде в каквато и да е близост до спане. Щом пръстите му се докоснаха до кожата ми усетих как цялата изтръпвам и причината не беше във факта, че пръстите му бяха леко студени. Не, всичко това се дължеше на съвсем други фактори, поради които имах чувството, че губех контрол над тялото си и не чак толко присъщите за една дама мисли и желания завладяваха всяка една клетка в мен. Около час оставаше до зазоряване, а нямах никаква идея какво щеше да ни поднесе този ден. Не че това, което вече се бе случило не ми стигаше, но определено щеше да се наложи да тръгнем на някъде. А още колко можехме да си позволим да останем тук? За мен бе ясно- аз съм най-обикновен пират, можех да си вися тук цяла вечност. Но Натаниел беше капитан и каква ли бъркутия му бяха спретнали другите вече.
Мислите, тези и всички подобни и от този род се изпариха моментално от главата ми, щом усните ми намериха пътя си отново до неговите и се вплетоха в страстна и жадна целувка.
- Е, щом са Ви толкова антипатични панталоните ми, давам Ви разрешение да се отървете от тях по начин, който на Вас ви харесва, капитане.- Промълвих като устните ми поставяха малки целувки върху долната му челюст, докато не стигнаха ухото му.- Аз мога да се заема с вашите, защото честно казано и те не ми допадат особено.- Завърших като продължих с милувките надолу по врата му, а ръцете ми се спуснаха по тялото му, докато не стигнаха вече спомената дреха и започнаха леко по леко да се ‘отървават’ от нея.