Пет Ное 08, 2013 6:16 am by 
Съобщение [Страница 1 от 3]
2 Re: Скритата барака Вто Мар 15, 2011 9:52 am
Jenny Flint
Скука...Никакви битки, никакви драми, никакви премеждия...
Това представляваше ежадневието ми последните няколко дни. Трябваше ми разнообразие и то бързо, за да не завърша в някой ъгъл на кораба, прегърнала коленете си и говорейки си сама. Жалка гледка... И за да избегна всичко това реших да си направя една малка разходка до остров Сейнт Томас.
От всички места защо избрах точно това?! Може би заради тръпката, която твърдях,че не търся в последните две-три седмици, но която ми липсваше изключително много, от това някой да ме преследва? Или пък може би не исках да попадам на пирати, или въобще на познати лица? Наистина не знам отговора, но знам,че бях твърдо решена да посетя едно място,което бе изоставено от много време и почти никой не знаеше за него.
Както крачех към дестинацията си умът ми се впускаше в абсолютно всички възможни посоки, за които можеше да се сети – от някоя шега, която бях чула в поредната долна и пропаднала кръчма до това какво мисля да хапна довечера. И точно така както си представях всичките вкусотийки, които мога да хапна на този остров пред мен се отвори пространство като малка полянка. Ето тук беше мястото,където смятах да прекарам следващите няколко часа. На полянката имаше нещо като колиба, която не е обитавана от никой,а и колкото и пъти да бях идвала тук, никога не бях срещала, когото и да е. Което отново ме върна на тезата, че наистина може да искам да остана сама за малко, далеч от всички.
Както и да е, продължих към къщичката като подминах стара и едва крепяща се дървена пейка, разумно поставена под сянката на може би вековното дърво, до което се намираше. С лека усмивка над въпроса, който започна да ми се върти в главата, а именно : „На колко години всъщност е това дърво?”, стигнах до сградата,ако може така да се нарече и погледанах към ниския покрив.
Силно се надявах да не съм напълняла последните няколко месеца, защото в противен случай не бях напълно сигурна дали покрива ще ме издържи. Реших да си пробвам късмета все пак и с помоща на някакви захвърлени дъски се качих върху бараката. Понеже на около нямаше никакви дървета,освен ‘вековното’ според мен, слънцето имаше перфектен достъп до покрива, а в момента и до мен. Чувството, което навя в мен беше прекрасно и до колкото разбрах точно това, от което се нуждаех. Хвърлих един бърз поглед на гледката разкрила се около мен и ѝ се насладих за около минута, преди да се излегна и затворя очи. Радвах се на слънчевите лъчи,които в момента обливаха лицето и откритите части на тялото ми. Не след дълго отново се намерих в позиция, където нямах особен контрол над мислите си, но реших да ги оставя да си ходят където искат.
Ако продължавах да седя така още дълго щях да заспя 100%, но това в момента ми се струваше най-добрата идея...
Това представляваше ежадневието ми последните няколко дни. Трябваше ми разнообразие и то бързо, за да не завърша в някой ъгъл на кораба, прегърнала коленете си и говорейки си сама. Жалка гледка... И за да избегна всичко това реших да си направя една малка разходка до остров Сейнт Томас.
От всички места защо избрах точно това?! Може би заради тръпката, която твърдях,че не търся в последните две-три седмици, но която ми липсваше изключително много, от това някой да ме преследва? Или пък може би не исках да попадам на пирати, или въобще на познати лица? Наистина не знам отговора, но знам,че бях твърдо решена да посетя едно място,което бе изоставено от много време и почти никой не знаеше за него.
Както крачех към дестинацията си умът ми се впускаше в абсолютно всички възможни посоки, за които можеше да се сети – от някоя шега, която бях чула в поредната долна и пропаднала кръчма до това какво мисля да хапна довечера. И точно така както си представях всичките вкусотийки, които мога да хапна на този остров пред мен се отвори пространство като малка полянка. Ето тук беше мястото,където смятах да прекарам следващите няколко часа. На полянката имаше нещо като колиба, която не е обитавана от никой,а и колкото и пъти да бях идвала тук, никога не бях срещала, когото и да е. Което отново ме върна на тезата, че наистина може да искам да остана сама за малко, далеч от всички.
Както и да е, продължих към къщичката като подминах стара и едва крепяща се дървена пейка, разумно поставена под сянката на може би вековното дърво, до което се намираше. С лека усмивка над въпроса, който започна да ми се върти в главата, а именно : „На колко години всъщност е това дърво?”, стигнах до сградата,ако може така да се нарече и погледанах към ниския покрив.
Силно се надявах да не съм напълняла последните няколко месеца, защото в противен случай не бях напълно сигурна дали покрива ще ме издържи. Реших да си пробвам късмета все пак и с помоща на някакви захвърлени дъски се качих върху бараката. Понеже на около нямаше никакви дървета,освен ‘вековното’ според мен, слънцето имаше перфектен достъп до покрива, а в момента и до мен. Чувството, което навя в мен беше прекрасно и до колкото разбрах точно това, от което се нуждаех. Хвърлих един бърз поглед на гледката разкрила се около мен и ѝ се насладих за около минута, преди да се излегна и затворя очи. Радвах се на слънчевите лъчи,които в момента обливаха лицето и откритите части на тялото ми. Не след дълго отново се намерих в позиция, където нямах особен контрол над мислите си, но реших да ги оставя да си ходят където искат.
Ако продължавах да седя така още дълго щях да заспя 100%, но това в момента ми се струваше най-добрата идея...
3 Re: Скритата барака Сря Мар 16, 2011 8:47 am
Nathaniel S. Wildstorm
Добре де...Следеше я.Но никога нямаше да направи това признание, дори зад плетената решетка, деляща го от някой свещенник с прошарена брада докато изповядва най-свещенните си грехове в малката изповедалня.Първа причина-Натаниел вярваше в Всевищния, ала неохотно.Съгласен бе с твърдението, че има някаква сила довлякла хората на земята, но отказваше да влезе в църква.Монахините го плашеха.Изглеждаха така, сякаш всеки момент ще го набият и сякаш знаеха всичко, което се въртеше в главата му.А мислите му можеха да бъдат много смущаващи понякога..И да приеме, че някоя възрастна дама, отдала цялото си същество на църквата, може да види съдържанието на черепната му кутия..Звучеше ужасяващо.Затова Натаниел при никакви обстоятелства нямаше да тръгне да се изповядва...Изповедалните изглеждаха отчайващо малки.Нашият герой страдаше от неприкрита коустрофобия и да се натика зад дървените страни на тази мъничка конструкция, не бе в преоритетните му задачи за следващите няколко години.
Другата причина да откаже да признае, че я следеше, бе по-проста за разбиране.Ами ако го кажеше, щеше да излезе, че той е поддикван от някакъв мотив... и тук всичко взе да става много объркано.
Малка ретроспекция ще ни е от полза.
Натаниел бе станал още в ранни зори, събуден от странните сънища, въртящи се в главата му.Не им остана длъжен и сякаш напук се облече набързо и се спусна по едно от страничните въжета, опасващи корпуса на кораба.Шля се безцелно, докато не видя тъмната и коса.
опасната усмивка като обиквновено се бе появла на лицето му и той бе насочил вниманието си изцяло към Джени.Прокрадваше се безшумно зад нея , подтикван изцяло от любопитството си.Постара се, този път наистин асе постара да не вре носа си там, където не му е работа.
Ала алтернативата бе тясната каюта или пък имението на някой граф.Уайлстром обаче бе изгубил интерес към плечкосването.Искаше просто почивка..И май всичко се криеше в мъничката подробност, че напоследък плановете му все се проваляха.
Това последното бе малка лъжа..Защото Самър никога не разполагаше с малкото предимство, наречено план.Целият живот си приличаше на една голяма шахматна дъска.А в тази оплетена игра, да мислиш няколко хода пред противника, бе най-важно.
По някаква странан ирония, Натаниел бе лишен от търпение.Дали защото е роден в някой странен денпрез годината на куцата въшка/странно какви определения лепваше народа за определени периоди от времето / или може би защото така му бе отредила съдбата.
Мисловните му братвежи бяха прекъснати от катерещата се Джени.
--Интересно..защо се качи именно там?-попита Натаниел, разкривайки прикритието си
Другата причина да откаже да признае, че я следеше, бе по-проста за разбиране.Ами ако го кажеше, щеше да излезе, че той е поддикван от някакъв мотив... и тук всичко взе да става много объркано.
Малка ретроспекция ще ни е от полза.
Натаниел бе станал още в ранни зори, събуден от странните сънища, въртящи се в главата му.Не им остана длъжен и сякаш напук се облече набързо и се спусна по едно от страничните въжета, опасващи корпуса на кораба.Шля се безцелно, докато не видя тъмната и коса.
опасната усмивка като обиквновено се бе появла на лицето му и той бе насочил вниманието си изцяло към Джени.Прокрадваше се безшумно зад нея , подтикван изцяло от любопитството си.Постара се, този път наистин асе постара да не вре носа си там, където не му е работа.
Ала алтернативата бе тясната каюта или пък имението на някой граф.Уайлстром обаче бе изгубил интерес към плечкосването.Искаше просто почивка..И май всичко се криеше в мъничката подробност, че напоследък плановете му все се проваляха.
Това последното бе малка лъжа..Защото Самър никога не разполагаше с малкото предимство, наречено план.Целият живот си приличаше на една голяма шахматна дъска.А в тази оплетена игра, да мислиш няколко хода пред противника, бе най-важно.
По някаква странан ирония, Натаниел бе лишен от търпение.Дали защото е роден в някой странен денпрез годината на куцата въшка/странно какви определения лепваше народа за определени периоди от времето / или може би защото така му бе отредила съдбата.
Мисловните му братвежи бяха прекъснати от катерещата се Джени.
--Интересно..защо се качи именно там?-попита Натаниел, разкривайки прикритието си
4 Re: Скритата барака Сря Мар 16, 2011 9:12 pm
Jenny Flint
Тишината беше нарушена от нечий глас, който накара мислите ми да се върнат на едно място в главата ми за част от секундата. Хваната леко неподготвена, аз потръпнах, готова да скоча и да побягна на някъде като подплашена сърна, защото не бях въоръжена. А защо? До колкото имах спомен не ми се носеше нищо с мен... Но всичко това си остана само вариант, защото почти веднага осъзнах на кого принадлежи гласът обадил се.
- Заради слънцето...- Казах като вдигнах едната си ръка и посочих към небето без да си правя труда да се обръщам към него или въобще да си отварям очите.
- Но по-интересното е вие какво правите тук, капитане.- Започнах с леко самодоволен тон и усетих как крайщата на устните ми се разтягат в усмивка.- Да не би да ви е доскучало на кораба сред екипажа ви? – Обърнах се към мъжа и най-после отворих очите си,за да го видя. – Или следите да не би хората от екипажа ви да не пострадат,докато не са под зоркия ви поглед?
Говорех му на Вие?! Едва не се засмях на тази подробност, но вече бях започнала и мислех да продължа в същия дух. Все пак той беше този, който се оплакваше,че нямаме достатъчно уважение към капитана. Но сега като се замисля... наистина ми стана интересно да разбера какво прави той тук. Съмнявах се други да знаят за това място или поне точно той да знае за него. Може би бе попаднал тук по чиста случайност, но това ми изглеждаше прекалено подозрително.
Мислите ми отново фръкнаха на всички посоки, докато се бях втренчила в него, което погледнато от негова гледна точка сигурно е било доста стряскащо. Затова положих доста усилия да се обърна отново към небето. Слънцето ме заслепи и ми се наложи да присвия очи, за да се предпазя. След като и това не се получи сложих дланта си пред очите.
-Та, какво всъщност правите тук, капитане? – Попитах като гласът ми бе пропит с любопитство.
- Заради слънцето...- Казах като вдигнах едната си ръка и посочих към небето без да си правя труда да се обръщам към него или въобще да си отварям очите.
- Но по-интересното е вие какво правите тук, капитане.- Започнах с леко самодоволен тон и усетих как крайщата на устните ми се разтягат в усмивка.- Да не би да ви е доскучало на кораба сред екипажа ви? – Обърнах се към мъжа и най-после отворих очите си,за да го видя. – Или следите да не би хората от екипажа ви да не пострадат,докато не са под зоркия ви поглед?
Говорех му на Вие?! Едва не се засмях на тази подробност, но вече бях започнала и мислех да продължа в същия дух. Все пак той беше този, който се оплакваше,че нямаме достатъчно уважение към капитана. Но сега като се замисля... наистина ми стана интересно да разбера какво прави той тук. Съмнявах се други да знаят за това място или поне точно той да знае за него. Може би бе попаднал тук по чиста случайност, но това ми изглеждаше прекалено подозрително.
Мислите ми отново фръкнаха на всички посоки, докато се бях втренчила в него, което погледнато от негова гледна точка сигурно е било доста стряскащо. Затова положих доста усилия да се обърна отново към небето. Слънцето ме заслепи и ми се наложи да присвия очи, за да се предпазя. След като и това не се получи сложих дланта си пред очите.
-Та, какво всъщност правите тук, капитане? – Попитах като гласът ми бе пропит с любопитство.
5 Re: Скритата барака Нед Мар 20, 2011 12:58 am
Nathaniel S. Wildstorm
Натаниел се подсмихна.Ленивата усмивка бе породена от учтивата форма, която използваше тъмнокостака.Учтивата форма, която Уайлдсторм ненавиждаше ..И как нямаше.Именно тя бе един от няй-ярките белези, разграничаващи представителите на аристокрацията и пиратското общество.В тази форма на езиковото общуване имаше прекалено много захар и завартулки...
И все пак той реши да се включи в играта.Обичаше предизвикателствата, а откакто познаваше Джени се бе убедил, че тя самата е едно предизвикателство.Приличаше на някоя трудно разгадаема игра, която някой китайски мъдрец, облечен в дълга бяла роба бе измислил.Игра поставяща на изпитание умствените способности и най-вече психическата издържливост...А Натаниел с ръка на сърцето можеше да каже, че не е от търпеливите.Можеше да го завържат за горещ ламаринен покрив, да го прободът с нажежено желязо и да покрият раната със сол и Самър най-вероятно щеше да остане с онази дразнеща самодоволна усмивка на лице, способна да разклати психиката на всеки.Но ако ролите бяха разменени...Ако Уайлстром бе мъчителят, опитващ се да изкопчи информация от някого и този ннякой просто се усмихваше ехидно...Това би накарало Натаниел да се ядоса..Защото търпението бе добродетелят, който му липсваше.И за жалост тази дупка не можеше да се запълни просто така..Тя се оставаше отворена ..докато смъртта не те навести.
-Разхождам се.-излага безстрастно Натаниел
Хубовото на хазарта бе това.Даваше ти способност да развиеш качествата на изкустен майстор на лъжата.Защото дори едно трепване на някой мускул на лицето ти и ..се разделяш с неща като кораба си .Няколко години прекарани зад тестето с карти и ...резултат:гласът му не трепна докато изричаше тези думи
И ето я и нея.Дразнещата самодоволна усвика, която се бе превърнала в негова запазена марка..
-Нима е забранено?-повдигна вежда нашият герой.-Макар и само метафорично това е една свободна страна...И все още не са забранили тази дейност, включваща последователното движение на десния и ливия крак..
И тук бе моментът, в който Натаниел реши, че ще се откаже от играта.Това бе причината да изрита настрана учтивата форма.
-Повярвай ми Джени, ако те следях, нямаше да го знаеш..Щях да се крия зад храсти и дървета, щях да си нарисувам по две кални черти на лицето, прилягащи повече на някой туземски неандерталиц и щях да се првърна в твоя сянка..Но за сега нямам полза от такива действия.
Уайлдстром продължи да се хили самодоволно и седна върху меката трева.От дни не бе виждал слънце и реши да му се порадва..Защото времето милиони пъти бе показало, че е като жените-точно, когато решиш, че ще те зарадва, то поемаше в обратна посока, смръщваше вежди и те мокреше, докато не започнеш дда съжаляваш, че си помечтал за малко топлина и нежност.
Той затвори очи и потупа мястото до себе си.
-Няма ли да се присъединиш, Джени?
И все пак той реши да се включи в играта.Обичаше предизвикателствата, а откакто познаваше Джени се бе убедил, че тя самата е едно предизвикателство.Приличаше на някоя трудно разгадаема игра, която някой китайски мъдрец, облечен в дълга бяла роба бе измислил.Игра поставяща на изпитание умствените способности и най-вече психическата издържливост...А Натаниел с ръка на сърцето можеше да каже, че не е от търпеливите.Можеше да го завържат за горещ ламаринен покрив, да го прободът с нажежено желязо и да покрият раната със сол и Самър най-вероятно щеше да остане с онази дразнеща самодоволна усмивка на лице, способна да разклати психиката на всеки.Но ако ролите бяха разменени...Ако Уайлстром бе мъчителят, опитващ се да изкопчи информация от някого и този ннякой просто се усмихваше ехидно...Това би накарало Натаниел да се ядоса..Защото търпението бе добродетелят, който му липсваше.И за жалост тази дупка не можеше да се запълни просто така..Тя се оставаше отворена ..докато смъртта не те навести.
-Разхождам се.-излага безстрастно Натаниел
Хубовото на хазарта бе това.Даваше ти способност да развиеш качествата на изкустен майстор на лъжата.Защото дори едно трепване на някой мускул на лицето ти и ..се разделяш с неща като кораба си .Няколко години прекарани зад тестето с карти и ...резултат:гласът му не трепна докато изричаше тези думи
И ето я и нея.Дразнещата самодоволна усвика, която се бе превърнала в негова запазена марка..
-Нима е забранено?-повдигна вежда нашият герой.-Макар и само метафорично това е една свободна страна...И все още не са забранили тази дейност, включваща последователното движение на десния и ливия крак..
И тук бе моментът, в който Натаниел реши, че ще се откаже от играта.Това бе причината да изрита настрана учтивата форма.
-Повярвай ми Джени, ако те следях, нямаше да го знаеш..Щях да се крия зад храсти и дървета, щях да си нарисувам по две кални черти на лицето, прилягащи повече на някой туземски неандерталиц и щях да се првърна в твоя сянка..Но за сега нямам полза от такива действия.
Уайлдстром продължи да се хили самодоволно и седна върху меката трева.От дни не бе виждал слънце и реши да му се порадва..Защото времето милиони пъти бе показало, че е като жените-точно, когато решиш, че ще те зарадва, то поемаше в обратна посока, смръщваше вежди и те мокреше, докато не започнеш дда съжаляваш, че си помечтал за малко топлина и нежност.
Той затвори очи и потупа мястото до себе си.
-Няма ли да се присъединиш, Джени?
6 Re: Скритата барака Чет Мар 24, 2011 10:54 pm
Jenny Flint
-Аз не знаех, че ме следиш…- Подхвърлих просто колкото разговора да продължава. Чесно да си кажа от една страна се зарадвах, че имаше с кого да говоря, но от друга… Нямах нервите да се задрънчавам с някого или да пускам хапливи шеги. А ако паметта не ми изневерява, когато съм с капитана винаги към това хвърчат разговорите ни. – Ти сам реши да се покажеш. Само до преди минута аз си нямах и на идея, че има човек в радиус от един километър. Така че, скъпи ми капитане…- Лека усмивка се появи на лицето ми. Дори в момента да не бях в настроение за малката постановка, която всеки път си поставяхме, винаги беше забавно.- Защо реши да се разкриеш точно сега?
Всички думи излизащи от устата ми не бяха предназначени за Натаниел тъй като ми бе пределно ясно, че дори да ме е следял едва ли би си признал. Нека кажем, че просто си размишлявах на глас. Обърнах се към мъжа и почнах да го следя с поглед. Та той нямаше ли работа на кораба или нещо подобно? Сега като се замисля, май и аз имах нещо за вършене… някаква поправка или нещо подобно… Да не би да е дошъл чак до тук, за да ми чете конско?!?!
Бързо-бързо се обърнах отново към небето, надявайки се,че не заради това е тук. Изобщо не ми се връщаше обратно на кораба и само, за да се покажа какъв инат съм, ако той искаше да ме върне щеше да му се наложи да ме влачи обратно.
-Защо ти не се качиш? – Попитах малко по-троснато от колкото исках да прозвучи.
Вече в главата ми бе заседнала идеята,че той иска да ме върне обратно и отказвах да приема това като вариант. Но една малка частичка от мозъка ми реши да се предаде. Хапливите забележки и коментари ми бяха свършили за момент и се отказах от играта. С лека въздишка се изправих и скочих обратно на земята. С няколко крачки вече бях на мястото, което бе посочил Натаниел и седнах до него. За момент го изгледах от горе до долу, опитвайки се да преценя дали планира нещо или просто и той си почива. Усмивката му ме изкарваше извън нерви и затова отвърнах поглед от него.
-Е, какво те е накарало да поемеш на такава дълга разходка?
Всички думи излизащи от устата ми не бяха предназначени за Натаниел тъй като ми бе пределно ясно, че дори да ме е следял едва ли би си признал. Нека кажем, че просто си размишлявах на глас. Обърнах се към мъжа и почнах да го следя с поглед. Та той нямаше ли работа на кораба или нещо подобно? Сега като се замисля, май и аз имах нещо за вършене… някаква поправка или нещо подобно… Да не би да е дошъл чак до тук, за да ми чете конско?!?!
Бързо-бързо се обърнах отново към небето, надявайки се,че не заради това е тук. Изобщо не ми се връщаше обратно на кораба и само, за да се покажа какъв инат съм, ако той искаше да ме върне щеше да му се наложи да ме влачи обратно.
-Защо ти не се качиш? – Попитах малко по-троснато от колкото исках да прозвучи.
Вече в главата ми бе заседнала идеята,че той иска да ме върне обратно и отказвах да приема това като вариант. Но една малка частичка от мозъка ми реши да се предаде. Хапливите забележки и коментари ми бяха свършили за момент и се отказах от играта. С лека въздишка се изправих и скочих обратно на земята. С няколко крачки вече бях на мястото, което бе посочил Натаниел и седнах до него. За момент го изгледах от горе до долу, опитвайки се да преценя дали планира нещо или просто и той си почива. Усмивката му ме изкарваше извън нерви и затова отвърнах поглед от него.
-Е, какво те е накарало да поемеш на такава дълга разходка?
7 Re: Скритата барака Съб Мар 26, 2011 9:00 pm
Nathaniel S. Wildstorm
Да, дразнещата усмивка въхру лицето му не помръдваше, сякаш някой я бе заковал с няколко ръждиви пирона...Ала в момента тя имаше една едничка цел-да му спечели време за подобаващ отговор.Защото нашият герой мразеше да губи, дали щеше да опира до пореднато раздаване или до странната игра, която се бе превърнала в традици между двамата...
И ето, че зъбните колела в главата му се завъртяха, подобни на тези на някоя сложна машина.Ала нищо не се случи.Главата му бе опразнена като училище повреме на лятна ваканция..Само едно отекващо скърцане, обзело цялата му глава.
Ленивата усмивка изчезна, изместена от умислена гримаса, съвсем неприсъща за Натаниел.
Рядко се случваше Уайлдсторм да не знае какво да каже.Съвсем лесно можеше да се каже, че пирата е цапнат в устата..Ала тъмнокоската бе влязла под кожата му и това го влудяваше.Отнемаше му онова придимство на бърборенето.Защото бърборенето бе най-силното скрито оръжие.Повечето хора биха избухнали в неспирен и задушаващ смях по адрес на това твърдение.Ала една вълна от правилно подбрани думи би могла да ошашави противника, да го забаламоса...Едно моментно разсейване можеше да се окаже фатално, особено в тези времена.
-Добре, проследих те.И не съжалявам.Защото иначе щеше да се наложи да остана на онзи кораб, а колкото и да го обичам, понякога просто не мога да издържа.Стените на каютата ме притискат, а морската шир,е толкова необятна, сякаш всеки момент ще ме погълне .-призна накрая със ..сериозно изражение
В повечето случаи както вече споменахме, Натаниел бе с онази дразнеща усмивка на лице..А сериозен?Пхах.По-вероятно бе някой богат граф от династичен род да захвърли богатствата и да хване щпагата с едничка цел кръстосването на моретата..
И ето, че тя наистина бе влязла под кожата му.Бе успяла да го накара да отговори честно..
В крайна сметка той успя да се опомни.Подсмихна се и се изправи, отваряйки очи.
-Е, щом го казваш така умолително,няма как да не уважа желанието ти.
Трябваше да признае, троснатата нотка в гласа и го накара да се почувства някак странно.
Приближи се до старата барака и затъри нещо, което да го издържи.Погледът му се спря върху купчина дърва, кротко подремваща точно до източната фасада.Напълно подходящ помощник на намеренията, зародили се в гравата му.
Качи се върху тях и протегна ръка, захващайки се за една неравна издутина върху покрива.Вдигна краката си, пренасяйки тежеста само върху ръцете и миг по късно вече сядаше до Джени.
-По дяволите-промърмори, забелязвайки тънката струйка кръв, прорязваща бледата му кожа върху дясната длан.
Трябваше да се държи като безстрастния капитан, понасящ всеки удар с гордо вдигната глава..но си раната го болеше.
И ето, че зъбните колела в главата му се завъртяха, подобни на тези на някоя сложна машина.Ала нищо не се случи.Главата му бе опразнена като училище повреме на лятна ваканция..Само едно отекващо скърцане, обзело цялата му глава.
Ленивата усмивка изчезна, изместена от умислена гримаса, съвсем неприсъща за Натаниел.
Рядко се случваше Уайлдсторм да не знае какво да каже.Съвсем лесно можеше да се каже, че пирата е цапнат в устата..Ала тъмнокоската бе влязла под кожата му и това го влудяваше.Отнемаше му онова придимство на бърборенето.Защото бърборенето бе най-силното скрито оръжие.Повечето хора биха избухнали в неспирен и задушаващ смях по адрес на това твърдение.Ала една вълна от правилно подбрани думи би могла да ошашави противника, да го забаламоса...Едно моментно разсейване можеше да се окаже фатално, особено в тези времена.
-Добре, проследих те.И не съжалявам.Защото иначе щеше да се наложи да остана на онзи кораб, а колкото и да го обичам, понякога просто не мога да издържа.Стените на каютата ме притискат, а морската шир,е толкова необятна, сякаш всеки момент ще ме погълне .-призна накрая със ..сериозно изражение
В повечето случаи както вече споменахме, Натаниел бе с онази дразнеща усмивка на лице..А сериозен?Пхах.По-вероятно бе някой богат граф от династичен род да захвърли богатствата и да хване щпагата с едничка цел кръстосването на моретата..
И ето, че тя наистина бе влязла под кожата му.Бе успяла да го накара да отговори честно..
В крайна сметка той успя да се опомни.Подсмихна се и се изправи, отваряйки очи.
-Е, щом го казваш така умолително,няма как да не уважа желанието ти.
Трябваше да признае, троснатата нотка в гласа и го накара да се почувства някак странно.
Приближи се до старата барака и затъри нещо, което да го издържи.Погледът му се спря върху купчина дърва, кротко подремваща точно до източната фасада.Напълно подходящ помощник на намеренията, зародили се в гравата му.
Качи се върху тях и протегна ръка, захващайки се за една неравна издутина върху покрива.Вдигна краката си, пренасяйки тежеста само върху ръцете и миг по късно вече сядаше до Джени.
-По дяволите-промърмори, забелязвайки тънката струйка кръв, прорязваща бледата му кожа върху дясната длан.
Трябваше да се държи като безстрастния капитан, понасящ всеки удар с гордо вдигната глава..но си раната го болеше.
8 Re: Скритата барака Съб Мар 26, 2011 9:42 pm
Jenny Flint
Гледах го като ударена. Не помня случай, в който той да не е знаел какво да каже или как да извърти нещата в негова полза. Да не би да губеше усета си за тези неща? Или просто също като мен в момента не му беше до игра на думи? Имаше само един малък проблем... на мен настроението ми се връщаше. Имам чувството,че неудобството на другите ми доставя удоволствие. Определено има нещо сбъркано в главата ми...
Поклатих леко глава,за да прогоня тези мисли и продължих да го гледам все едно е извънземен.Странно ми беше да го гледам да се предава толкова бързо, все едно не бе той. И в същото време като мълния ме удари друга идея. Ами ако всичко това беше просто цирк? Цирк, от който Натаниел ще извлече някаква полза... Определено имах проблеми с доверието, особено в хора, които познавам. Но в днешно време кой няма. Всеки търси някаква изгода за себе си и тогава се сеща за другите, а понякога дори не се замисля за тях. Но какво добро можеше да излезе за капитана като се държи така?
Проследих движенията му, докато накрая не почна да се изкачва по бараката. За малко да скоча на крака, но знаех че това може да срути покрива. Погледнах мъжа малко строго, все едно казвах, че ако нещо се случи ще е по негова вина.
-Ако тази съборетина се срине, ти ще си виновен! Да не си луд да се качваш тук?! Едва издържа мен!- Започнах отново с тона, който би бил по присъщ на сърдито дете отколкото на мен. Но всичко беше напразно, защото само след секунди той вече сядаше до мен.
Погледнах към ръката му след като той се обърна към дяволите и все още гледах все едно нямах на идея какво се случва. Може би се бе одраскал на ръждив пирон или каквото и да било. Дори от такава драскотина пак можеше да се инфектира, а на мен не ми се слушаше как това би било моя вина. Лека въздишка се окъсна от гърдите ми и погледнах точно зад главата на капитана, все едно там имаше нещо.
-Какво е това там?!?- Попитах малко стреснато и посочих към дърветата зад него. Силно се надявах да се обърне, но нямах време за да видя дали това ще стане.
Бръкнах в един от джобовете си и извадих съвсем малка манерка, която нямаше да побере повече от 200-300 мл.ром. В същото време му хванах китката и стиснах раната, което би трябвало да е леко болезнено. В следващия момент около 50-100 мл. от течността бяха изляти върху раната. Очаквах той да си дръпне ръката или нещо от този род затова я пуснах и се обърнах към Натаниел с широка усмвка. Дори слепец би разбрал, че това ми доставя удоволствие.
Оставих го за малко да се наслади на леката щипеща болка в дланта му преди да лепна своята на челото му. Освободих другата си длан, като хвърлих манерката малко настрана и я поставих върху моето собствено чело. Не, определено нямаше температура... Значи странната му честност не се дължеше на някакъв страннен вирус, който би засегнал само тези, които винаги овъртът всичко в тяхна полза.
-Хм...- Леко замислена се обърнах към него. – Каква е изгодата? –Попитах без да се замислям. Определено трябваше да има някаква изгода за него, за да бъде честен. Държах се като малко кученце, което го е страх от най-малката промяна и от самата идея да се довери на някого. Тази асоциация нямаше как да не ме развесели и малка усмивка заигра на краищата на устните ми.
Поклатих леко глава,за да прогоня тези мисли и продължих да го гледам все едно е извънземен.Странно ми беше да го гледам да се предава толкова бързо, все едно не бе той. И в същото време като мълния ме удари друга идея. Ами ако всичко това беше просто цирк? Цирк, от който Натаниел ще извлече някаква полза... Определено имах проблеми с доверието, особено в хора, които познавам. Но в днешно време кой няма. Всеки търси някаква изгода за себе си и тогава се сеща за другите, а понякога дори не се замисля за тях. Но какво добро можеше да излезе за капитана като се държи така?
Проследих движенията му, докато накрая не почна да се изкачва по бараката. За малко да скоча на крака, но знаех че това може да срути покрива. Погледнах мъжа малко строго, все едно казвах, че ако нещо се случи ще е по негова вина.
-Ако тази съборетина се срине, ти ще си виновен! Да не си луд да се качваш тук?! Едва издържа мен!- Започнах отново с тона, който би бил по присъщ на сърдито дете отколкото на мен. Но всичко беше напразно, защото само след секунди той вече сядаше до мен.
Погледнах към ръката му след като той се обърна към дяволите и все още гледах все едно нямах на идея какво се случва. Може би се бе одраскал на ръждив пирон или каквото и да било. Дори от такава драскотина пак можеше да се инфектира, а на мен не ми се слушаше как това би било моя вина. Лека въздишка се окъсна от гърдите ми и погледнах точно зад главата на капитана, все едно там имаше нещо.
-Какво е това там?!?- Попитах малко стреснато и посочих към дърветата зад него. Силно се надявах да се обърне, но нямах време за да видя дали това ще стане.
Бръкнах в един от джобовете си и извадих съвсем малка манерка, която нямаше да побере повече от 200-300 мл.ром. В същото време му хванах китката и стиснах раната, което би трябвало да е леко болезнено. В следващия момент около 50-100 мл. от течността бяха изляти върху раната. Очаквах той да си дръпне ръката или нещо от този род затова я пуснах и се обърнах към Натаниел с широка усмвка. Дори слепец би разбрал, че това ми доставя удоволствие.
Оставих го за малко да се наслади на леката щипеща болка в дланта му преди да лепна своята на челото му. Освободих другата си длан, като хвърлих манерката малко настрана и я поставих върху моето собствено чело. Не, определено нямаше температура... Значи странната му честност не се дължеше на някакъв страннен вирус, който би засегнал само тези, които винаги овъртът всичко в тяхна полза.
-Хм...- Леко замислена се обърнах към него. – Каква е изгодата? –Попитах без да се замислям. Определено трябваше да има някаква изгода за него, за да бъде честен. Държах се като малко кученце, което го е страх от най-малката промяна и от самата идея да се довери на някого. Тази асоциация нямаше как да не ме развесели и малка усмивка заигра на краищата на устните ми.
9 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 12:45 am
Nathaniel S. Wildstorm
Колко пъти му бяха прилагали този номер, имащ за цел да го разсее?Милиони ..или направо милиарди.И въпреки това, главата му се завъртя в посочената от Джени посока, а очите му се свиха очаквателно, търсещи някой странен обект, като летяща метална чиния или...или зелен петел на жълти точки, който агонизира в ноктите на огнедишащ дракон.Да, въображението на Натаниел бе силно развито.И не веднъж го бе спасявало от задушливата скука, обичаща да го навестява в безсънните нощи или ленивите недели.
Примига веднъж, после още веднъж и...
-Ауу!-извика той, усещайки щипещата болка върху дланта си
Обърна се към Джени и издърпа рома от ръцете и.Надигна манерката и отпи щедра глътка.
-Джени Флинт!-започна с интонация, подхождаща повече на ядосан учител по математика, чийто ученици за пореден път отказват да смелят новопоявилия се материал в учебника-Ромът не се хаби за нелогични и неживотозависещи ситуации!
Самър сведе глава към дланта си, и погледна разреза.От малкото си медицински познания, придобил от личен опти, знаеше, че раната може да се инфеткира.А алкохолът бе естествен дезинфектант, замесващ отлично неуспоримите качества на течности като спирта и йода.
Свали капитанската лента, опасваща дясната му рака и се опита да я увие около раната.
Първи опит..
Парчето плат се изплъзна от ръката му и полегна безжизнено върху покрива на бараката.Бледата ръка на Натаниел се стрелна към него и се опита отново да покрие раната.
Втро и опит..
Абсолютно същия като първия.Но този път, успяващ да докара ядосано изражение върху изражението на Уайлдсторм..А как само мразеше да иска чужда помощ.
-Би ли ми помогнала?-каза най-накрая, подавайки лентата на тъмнокоската
-За каква изгода говориш Джени...Не съм те проселидл, за да получа нещо.Просто ми беше интересно къде отиваш..А и не мога да си обясня защо съм честен.Това е някаква необяснима загадка за мен..
Присви очи замислено..Да бе изгубил способността да бонрави с изкуството на живата реч..
Примига веднъж, после още веднъж и...
-Ауу!-извика той, усещайки щипещата болка върху дланта си
Обърна се към Джени и издърпа рома от ръцете и.Надигна манерката и отпи щедра глътка.
-Джени Флинт!-започна с интонация, подхождаща повече на ядосан учител по математика, чийто ученици за пореден път отказват да смелят новопоявилия се материал в учебника-Ромът не се хаби за нелогични и неживотозависещи ситуации!
Самър сведе глава към дланта си, и погледна разреза.От малкото си медицински познания, придобил от личен опти, знаеше, че раната може да се инфеткира.А алкохолът бе естествен дезинфектант, замесващ отлично неуспоримите качества на течности като спирта и йода.
Свали капитанската лента, опасваща дясната му рака и се опита да я увие около раната.
Първи опит..
Парчето плат се изплъзна от ръката му и полегна безжизнено върху покрива на бараката.Бледата ръка на Натаниел се стрелна към него и се опита отново да покрие раната.
Втро и опит..
Абсолютно същия като първия.Но този път, успяващ да докара ядосано изражение върху изражението на Уайлдсторм..А как само мразеше да иска чужда помощ.
-Би ли ми помогнала?-каза най-накрая, подавайки лентата на тъмнокоската
-За каква изгода говориш Джени...Не съм те проселидл, за да получа нещо.Просто ми беше интересно къде отиваш..А и не мога да си обясня защо съм честен.Това е някаква необяснима загадка за мен..
Присви очи замислено..Да бе изгубил способността да бонрави с изкуството на живата реч..
10 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 1:29 am
Jenny Flint
Не най-перфекната превръзка, но щеше да свърши работа, поне докато не се намери нещо по- добро. Гледах как се мъчи и на повечето хора сигурно би им дожаляло. На мен... Да кажем,че ми се наложи да си сложа ръката пред устата,за да не види ехидната усмивка, която се изписа там. И дори при първия му опит да не я забеляза, то при втория смеха ме напусна. Като звън на кабанки, както сигурно би се изразил някой поет гласа ми отекна на малката полянка.
-Дай насам...- Казах все още с усмивка и взех лентата с една ръка, а с другата поех китката му. – Предпочитам да пропилея рома по раната ти, от колкото по неутолимата ти жажда. В последно време, когато се засичаме на все едни такива хубави места, винаги единият от нас е вече на две-три чашки или по-точно бутилки.
Докато думите ми се лееха, без да искат да навредят или нещо подобно, леко и внимателно, като за първи път, увих ръката му. След по-малко от минута бях готова и се зарадвах от резултата- пристегната и добре направена превръзка.С лека усмивка му пуснах ръката му и го погледнах леко объркана. Аз не говорех за проследяването, всъщност тази част ми изглеждаше наълно логична. Това, което не разбирах бе честността, но той нямаше как да е разбрал след като аз не му казах.
-Не те питах за проследяването.- Засмях се, когато чух как това всъщност прозвуча, но въпреки това продължих.- Странно е да говориш без заврантулки и загатки и т.н. Когато говоря с теб, винаги са дълги и безсмислени диалози, който попринцип биха могли да се изкажат и в две изречения. Стряскащо е ...
За момент млъкнах. Дали наистина думите нараняват толкова колкото казваха хората? Чудна мисъл в главата на чудат човек... От къде ми хрумна това точно сега?! Дали аз можех да наранявам хората с думите си без да искам и ако е така дали в момента не правя точно това? Но вече бе твърде късно да се замислям за това. Силно се надявах следващите ми думи да не са обидни за него, защото аз наистина не ги намирах за такива.
- Затова си помислих, че би трябвало да има някакъв план...- Спрях като попарена и поклатих глава.- Забравих, ти никога нямаш план. Нека се поправя : За това помислих, че трябва да има някаква изгода от всичко това.
Приключих с изповедта си и го погледнах в очите му, като видях собственото си отражение и се загледах в тях в очакване на отговор или по-точно в очакване на реакция.
-Дай насам...- Казах все още с усмивка и взех лентата с една ръка, а с другата поех китката му. – Предпочитам да пропилея рома по раната ти, от колкото по неутолимата ти жажда. В последно време, когато се засичаме на все едни такива хубави места, винаги единият от нас е вече на две-три чашки или по-точно бутилки.
Докато думите ми се лееха, без да искат да навредят или нещо подобно, леко и внимателно, като за първи път, увих ръката му. След по-малко от минута бях готова и се зарадвах от резултата- пристегната и добре направена превръзка.С лека усмивка му пуснах ръката му и го погледнах леко объркана. Аз не говорех за проследяването, всъщност тази част ми изглеждаше наълно логична. Това, което не разбирах бе честността, но той нямаше как да е разбрал след като аз не му казах.
-Не те питах за проследяването.- Засмях се, когато чух как това всъщност прозвуча, но въпреки това продължих.- Странно е да говориш без заврантулки и загатки и т.н. Когато говоря с теб, винаги са дълги и безсмислени диалози, който попринцип биха могли да се изкажат и в две изречения. Стряскащо е ...
За момент млъкнах. Дали наистина думите нараняват толкова колкото казваха хората? Чудна мисъл в главата на чудат човек... От къде ми хрумна това точно сега?! Дали аз можех да наранявам хората с думите си без да искам и ако е така дали в момента не правя точно това? Но вече бе твърде късно да се замислям за това. Силно се надявах следващите ми думи да не са обидни за него, защото аз наистина не ги намирах за такива.
- Затова си помислих, че би трябвало да има някакъв план...- Спрях като попарена и поклатих глава.- Забравих, ти никога нямаш план. Нека се поправя : За това помислих, че трябва да има някаква изгода от всичко това.
Приключих с изповедта си и го погледнах в очите му, като видях собственото си отражение и се загледах в тях в очакване на отговор или по-точно в очакване на реакция.
11 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 1:59 am
Nathaniel S. Wildstorm
За пореден път онази ленива усмивка цъфна върху лицето му.Той се излегна върху покрива, пъхайки ръце под главата си.
-Е не ли там цяллата забава, Джени.Овъртането и оплитането придавад на разговора повече цвят....И въпреки че съм пират, аз винаги съм честен.Е, като изключим случаите, в които не съм честен.
Тази малка игра започваше да му харесва.Определено бе по-трудно от кръстосването на оръжия.Защото при обикновените схвадки, трябваше да разчиташ на инстинкти, рефлекси и физическа сила.А това...това приличаше на сложно упражнение за мозъка, в което фицическата сила нямаше никакво тегло.Силите бяха изравнени.
-А и може би винаги имам план, но не го споделям...за да те държа в напрежение.-запелтечи, все още ухилен до уши
Затвори очи и се остави на приятното усещане.Топлото слънце, най-накрая бе сложило край на цялата серия от мрачни и студени дни.Не, че Натаниел не обичаше студа..Той също го привличаше, но разнообразието бе най-важно.Иначе животът би бил адски скучен.Едноцветен, сив и неприятен.
Едно изскърцване го накара да отвори очи.
Ето, че разнообразието бе решило да се прояви...под формата на не много обнадеждаващия звук, който се разнесе от дървените дъски.Още щом конструкцията попадна пред очите на Натаниел, нашият герой разбра, че дървото е по-старо от самия него.Няколкото прогнили петна бяха сигурен признак, че тази барака е строена още в ония далечни времена, в които Самър произнасяше първите си думи.
Зарязвайки факта, че всеки момент може да изгуби опората под себе си, Натаниел се замисли за детството си.Разбира се, той нямаше ясно разграничен спомен в главата си.Само едно голямо, сиво, лепкаво петно.
Това го накара да прибегне до силата на вероятностите, конструирайки в главата си следните изречения,всичките в един и същи дух..
-Най-веоятно съм бил злоядо дете.КАто се замисля и сега не уважавам неща като рибена супа и печена тиква..И сигурно съм бил много сладък.Да, така ще да е било.Най-вероятно съм събирал всички погледи на жените на средна възраст, в комплект с няколко пощипвания по бузите и възторжения ахкания и охкания...Бас ловвя, че от малък съм привличал женското втимание.-дразнещата усмивка на лицето му стана самоуверена и тогаа разбра..
Бе казал всичко това на глас и сега стоеше лице в лице с ококорения поглед на Джени-
Е, поне я бе оставил без думи..Въпреки че, да оставиш тъмнокоската без дар слово бе невъзможно..
Прокашля се виднъж и се опита да отклони поглед.авъртя глава на ляво, ала не се фокусира върху точно определен обект.Не можеше да повярва, че си го мислеше, но точно сега му се искаше да потъне в земята.Хъм, лесно можеше да се уреди,ако бараката се поддаде.
Изведнъж му просветна.Никога досега не бе съжалявал за нещо, което казва..Какво се бе променило...
Нищо, абсолютно нищо не се бе променило.Е, бе се сдобил с порязна рана на дясната длан и от слънцето косата му бе изсветляла едва доловимо, но като цяло си бе същия Натаниел, нехаещ за никого и нищо.И всичко, което бе изрекал преди минута вече не му се струваше неуместно-
Все пак той наистина го мислеше..колкото и странно да беше.
Може би само ве дна миниатюрна част от изказването си не вярваше.Не бе привличаше цялото женко внимание, защото ако бе така, Джени би се държала по съвсем различен начин.
Разтърси глава, опитвайки се да не мисли в тази посока.И направи това, което правеше винаги, когато изпаднеше в подобна неловка ситуация..заговори.
-Ами ти Джени..какво дете беше?От добродушните или от онези, биещи останалите и искащи всички играчки-подсмихна се докато изричаше тези думи
Как си представяше малката Джени?Като едно усмихнато момиченце с пуппал в ръка и розова рокличка...Съвсем различна от Джени, седяща пред него..Но може би също толкова сладка.
Май Натаниел наистина се побъркваше...
-Е не ли там цяллата забава, Джени.Овъртането и оплитането придавад на разговора повече цвят....И въпреки че съм пират, аз винаги съм честен.Е, като изключим случаите, в които не съм честен.
Тази малка игра започваше да му харесва.Определено бе по-трудно от кръстосването на оръжия.Защото при обикновените схвадки, трябваше да разчиташ на инстинкти, рефлекси и физическа сила.А това...това приличаше на сложно упражнение за мозъка, в което фицическата сила нямаше никакво тегло.Силите бяха изравнени.
-А и може би винаги имам план, но не го споделям...за да те държа в напрежение.-запелтечи, все още ухилен до уши
Затвори очи и се остави на приятното усещане.Топлото слънце, най-накрая бе сложило край на цялата серия от мрачни и студени дни.Не, че Натаниел не обичаше студа..Той също го привличаше, но разнообразието бе най-важно.Иначе животът би бил адски скучен.Едноцветен, сив и неприятен.
Едно изскърцване го накара да отвори очи.
Ето, че разнообразието бе решило да се прояви...под формата на не много обнадеждаващия звук, който се разнесе от дървените дъски.Още щом конструкцията попадна пред очите на Натаниел, нашият герой разбра, че дървото е по-старо от самия него.Няколкото прогнили петна бяха сигурен признак, че тази барака е строена още в ония далечни времена, в които Самър произнасяше първите си думи.
Зарязвайки факта, че всеки момент може да изгуби опората под себе си, Натаниел се замисли за детството си.Разбира се, той нямаше ясно разграничен спомен в главата си.Само едно голямо, сиво, лепкаво петно.
Това го накара да прибегне до силата на вероятностите, конструирайки в главата си следните изречения,всичките в един и същи дух..
-Най-веоятно съм бил злоядо дете.КАто се замисля и сега не уважавам неща като рибена супа и печена тиква..И сигурно съм бил много сладък.Да, така ще да е било.Най-вероятно съм събирал всички погледи на жените на средна възраст, в комплект с няколко пощипвания по бузите и възторжения ахкания и охкания...Бас ловвя, че от малък съм привличал женското втимание.-дразнещата усмивка на лицето му стана самоуверена и тогаа разбра..
Бе казал всичко това на глас и сега стоеше лице в лице с ококорения поглед на Джени-
Е, поне я бе оставил без думи..Въпреки че, да оставиш тъмнокоската без дар слово бе невъзможно..
Прокашля се виднъж и се опита да отклони поглед.авъртя глава на ляво, ала не се фокусира върху точно определен обект.Не можеше да повярва, че си го мислеше, но точно сега му се искаше да потъне в земята.Хъм, лесно можеше да се уреди,ако бараката се поддаде.
Изведнъж му просветна.Никога досега не бе съжалявал за нещо, което казва..Какво се бе променило...
Нищо, абсолютно нищо не се бе променило.Е, бе се сдобил с порязна рана на дясната длан и от слънцето косата му бе изсветляла едва доловимо, но като цяло си бе същия Натаниел, нехаещ за никого и нищо.И всичко, което бе изрекал преди минута вече не му се струваше неуместно-
Все пак той наистина го мислеше..колкото и странно да беше.
Може би само ве дна миниатюрна част от изказването си не вярваше.Не бе привличаше цялото женко внимание, защото ако бе така, Джени би се държала по съвсем различен начин.
Разтърси глава, опитвайки се да не мисли в тази посока.И направи това, което правеше винаги, когато изпаднеше в подобна неловка ситуация..заговори.
-Ами ти Джени..какво дете беше?От добродушните или от онези, биещи останалите и искащи всички играчки-подсмихна се докато изричаше тези думи
Как си представяше малката Джени?Като едно усмихнато момиченце с пуппал в ръка и розова рокличка...Съвсем различна от Джени, седяща пред него..Но може би също толкова сладка.
Май Натаниел наистина се побъркваше...
12 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 2:33 am
Jenny Flint
-О, не. Ти никога нямаш план.- Казах ухилена до уши. Това бе едно от малкото неща, в които бях сигурна и нищо не можеше да промени този факт.
Преди да мога да кажа каквото и да било друго, Натаниел взе думата и изглеждаше така сякаш няма намерение да я даде на никой друг. А думите, които се лееха от устата му, не знаех дали трябва да ме шокират или разсмеят. Затова изражението ми сигурно е било безценно. Но най-интересното беше,че той като че ли се застами, което отново постави усмивка на лицето ми. Определено тук нещо не беше наред, е поне с него де. Първо честността, а сега и да се засрами... Каквото и да бе реших да му се насладя, докато мога, защото едва ли щях да мога да го базикам с това някъде другаде. А като се замисля всичко това би ми послужило доста добре срещу него. Можех да го заплашвам с това, че ще кажа как се въязгордява от себе си, дори с детството си по малко по-украсен от мен вид. Може би нещо добро щеше да излезе от това.
Както казах-от всичко всеки търси изгода...
Но тогава, Натаниел като че ли най-после се усети и попита за моето минало. Не ми беше до съсипване на настроението, а и не ми се разправяше за пияни баби и дядовци и кравопролития. И за да прогоня отново мислите от главата си се изправих и протегнах, като внимавах с покрива.
- Като дете а?- За момент се замислих и погледнах към небето и към слънцето,което ме заслепи.- Ами без някой части...- започнах като посочих гърдите си, - с 40-50 см по-ниска...- Малка усмивка заигра на лицето ми като се обърнах отново към капитана.- И определено не бях едно от онези момиченца с шарените ролкички и тем подобни... С други думи- същата без някой атрибути, които с танци и съблазняване печелят много бързо битките. Поне така мисля, че расъждаваше един определен пират, ако не ме лъже паметта.
За момент се засмях на расъжденията, които вадех както дядо Коледа вади подаръци от чувала си.
-А колкото до ти-детето и ти-сега. – Казах като се приближих до него и клекнах, за да съм на същата височина като него.- Мога да те уверя, капитане, че все още печелиш вниманието на жените, дори някой от тях да не се разминават с охканията, за които ти говориш и пощипвания по бузите. – На лицето ми отново се разля дразнещата усмивка, която почвах да развивам от прекалено много време прекарано покрай него. И за да придада още повече вид на шега от всичко изказано до този момент нямаше как да пропусна шанса да го ощипя.
С тих смях се изправих и отидох до края на покрива и погледнах на долу.
-Не е зле да слезем от тук освен ако искаш да пропаднем във вътрешността на тази къщичка. А дори това да ти е целта, мисля, че ще е много по-безболезнено ако използваме врата.
Преди да мога да кажа каквото и да било друго, Натаниел взе думата и изглеждаше така сякаш няма намерение да я даде на никой друг. А думите, които се лееха от устата му, не знаех дали трябва да ме шокират или разсмеят. Затова изражението ми сигурно е било безценно. Но най-интересното беше,че той като че ли се застами, което отново постави усмивка на лицето ми. Определено тук нещо не беше наред, е поне с него де. Първо честността, а сега и да се засрами... Каквото и да бе реших да му се насладя, докато мога, защото едва ли щях да мога да го базикам с това някъде другаде. А като се замисля всичко това би ми послужило доста добре срещу него. Можех да го заплашвам с това, че ще кажа как се въязгордява от себе си, дори с детството си по малко по-украсен от мен вид. Може би нещо добро щеше да излезе от това.
Както казах-от всичко всеки търси изгода...
Но тогава, Натаниел като че ли най-после се усети и попита за моето минало. Не ми беше до съсипване на настроението, а и не ми се разправяше за пияни баби и дядовци и кравопролития. И за да прогоня отново мислите от главата си се изправих и протегнах, като внимавах с покрива.
- Като дете а?- За момент се замислих и погледнах към небето и към слънцето,което ме заслепи.- Ами без някой части...- започнах като посочих гърдите си, - с 40-50 см по-ниска...- Малка усмивка заигра на лицето ми като се обърнах отново към капитана.- И определено не бях едно от онези момиченца с шарените ролкички и тем подобни... С други думи- същата без някой атрибути, които с танци и съблазняване печелят много бързо битките. Поне така мисля, че расъждаваше един определен пират, ако не ме лъже паметта.
За момент се засмях на расъжденията, които вадех както дядо Коледа вади подаръци от чувала си.
-А колкото до ти-детето и ти-сега. – Казах като се приближих до него и клекнах, за да съм на същата височина като него.- Мога да те уверя, капитане, че все още печелиш вниманието на жените, дори някой от тях да не се разминават с охканията, за които ти говориш и пощипвания по бузите. – На лицето ми отново се разля дразнещата усмивка, която почвах да развивам от прекалено много време прекарано покрай него. И за да придада още повече вид на шега от всичко изказано до този момент нямаше как да пропусна шанса да го ощипя.
С тих смях се изправих и отидох до края на покрива и погледнах на долу.
-Не е зле да слезем от тук освен ако искаш да пропаднем във вътрешността на тази къщичка. А дори това да ти е целта, мисля, че ще е много по-безболезнено ако използваме врата.
13 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 5:19 am
Nathaniel S. Wildstorm
И ето, че май бе спечелил вниманието и...Защото тя вече бе само на сантиметри от него.
Въображението на Натаниел започна да рисува следната нелепа картинка.Малката тъмнокоса Джени седеше на една зелена полянка, малко встрани от останалите деца.И носеше бяла рокличка с всичките и там фасони, като се почнеше от голяма фльонга, пльосната централно върху плата и се стигнеше до фините дънтели на чорапите и , подаващи се от лъснатите обувки, есетсвено бели, за да са в тон с всичко.Тъмната и коса се спускаше свободно, с изключение на един кичор, пристегнат с копринена панделка.А лицето и бе изкривено в недоволна гримаса.
Изведнъж множеството от деца се раздели на две, правейки път на дребно синеоко момче, чиято руса коса, се рошеше от вятъра.Облечен в спрятнат гащеризон и синя ризка, малкият Натаниел вървеше в комплект с онази самодоволбна усмивка, будеща смях у околните, като се имаше предвид височината му от един и двадесет с обувките.За жалост, картината в главата на Уайлдсторм бе лишена от звук.Няколко крачки и малкият Самър вече изричаше нещо.Секунда по-късно ръката на Доблечената в рокля Джени, се стоварваше върху бледата му буза.
Вече завърнал се в реалността, нашият герой се подсмихна.
-Да, определено като голяма ми харесваш повече...-разни неуместни фантазии се завихриха в съзнанието му и причината бяха именно онези части, които я правеха голяма
Прокашля се и я проследи с поглед.Застаала на ръба на бараката, тя едва не докара инфаркт на Натаниел.Конструкцията и без това не бе стабилна..
Той се изправи бързо и застана зад нея.Толкова близо, че почти докосваше ухото и с устни.
-Знаеш ли Джени, все още ми се иска да видя как танцуваш.
Още една глупост изхвърча от устните му, но нахалното поведение бе нещо съвсем нормално за него..Той така се забавляваше..Макар да бе сигурен, че Джени не бе от момичетата, търпящи такова поведение..Или може би се лъжеше?
Поредната фантазия бе напът да се завихри в съзнанието му, когато още едно изскърцване го върна в действителността.
Самодоволната усмивка бе, изместена от доза паника.Ръката му инстиктивно се стрелна напред, хващайки Джени през кръста.
-Не мърдай.-каза тихо
Секудите се точеха и когато конструкцията най-после се стабилизира Самър реши, че е време да я пусне..но не го направи.
-Е, Джени, ще ми потанцуваш ли някой път..?-дяволитата усмивка се появи в комплект с опасен плам в сините му очи.
И все пак знаеше, че ще си остане само с фантазиите.
Въображението на Натаниел започна да рисува следната нелепа картинка.Малката тъмнокоса Джени седеше на една зелена полянка, малко встрани от останалите деца.И носеше бяла рокличка с всичките и там фасони, като се почнеше от голяма фльонга, пльосната централно върху плата и се стигнеше до фините дънтели на чорапите и , подаващи се от лъснатите обувки, есетсвено бели, за да са в тон с всичко.Тъмната и коса се спускаше свободно, с изключение на един кичор, пристегнат с копринена панделка.А лицето и бе изкривено в недоволна гримаса.
Изведнъж множеството от деца се раздели на две, правейки път на дребно синеоко момче, чиято руса коса, се рошеше от вятъра.Облечен в спрятнат гащеризон и синя ризка, малкият Натаниел вървеше в комплект с онази самодоволбна усмивка, будеща смях у околните, като се имаше предвид височината му от един и двадесет с обувките.За жалост, картината в главата на Уайлдсторм бе лишена от звук.Няколко крачки и малкият Самър вече изричаше нещо.Секунда по-късно ръката на Доблечената в рокля Джени, се стоварваше върху бледата му буза.
Вече завърнал се в реалността, нашият герой се подсмихна.
-Да, определено като голяма ми харесваш повече...-разни неуместни фантазии се завихриха в съзнанието му и причината бяха именно онези части, които я правеха голяма
Прокашля се и я проследи с поглед.Застаала на ръба на бараката, тя едва не докара инфаркт на Натаниел.Конструкцията и без това не бе стабилна..
Той се изправи бързо и застана зад нея.Толкова близо, че почти докосваше ухото и с устни.
-Знаеш ли Джени, все още ми се иска да видя как танцуваш.
Още една глупост изхвърча от устните му, но нахалното поведение бе нещо съвсем нормално за него..Той така се забавляваше..Макар да бе сигурен, че Джени не бе от момичетата, търпящи такова поведение..Или може би се лъжеше?
Поредната фантазия бе напът да се завихри в съзнанието му, когато още едно изскърцване го върна в действителността.
Самодоволната усмивка бе, изместена от доза паника.Ръката му инстиктивно се стрелна напред, хващайки Джени през кръста.
-Не мърдай.-каза тихо
Секудите се точеха и когато конструкцията най-после се стабилизира Самър реши, че е време да я пусне..но не го направи.
-Е, Джени, ще ми потанцуваш ли някой път..?-дяволитата усмивка се появи в комплект с опасен плам в сините му очи.
И все пак знаеше, че ще си остане само с фантазиите.
14 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 5:57 am
Jenny Flint
Засмях се на замисленото му лице, но всичко това бе прогонено, когато той почти буквално се залепи за мен. Имахчувството, че сърцето ми пропусна един удар, което от своя страна ме изненада повече от него.За момент игнорирах Натаниел и се обърнах към тупкащото нещо в гърдите ми.
-Какви по дяволте, ги вършиш?!- Почти просъсках и изгледах малко ядосано. Но и това бе изтрито от мислите ми, когато нечия ръка се ови около кръста ми. Погледнах към капитана и погледа ми за момент се смекчи, преди онова нещо в гърдите ми да направи същи номер като преди секунда и сърдития поглед да се върна на лицето ми. – Добре, ако това туко що не беше за теб, то това е : Какво правиш?!
За момент ми хрумна,че може причината за действията му да е калпавата конструкция на бараката, но въпреки това се чувствах странно да съм в това положение. А усмивката, която се появи на лицето му след последния му въпрос не помагаше особено на нещата.
-Натаниел, ако толкова искаш някой да ти танцува, пробвай с някоя от леките мадами на тортуга.- Казах като се опитах да се отскубна от хватката му, но не успях.- Аз нямам намерението да танцувам на никой освен ако нямам изгода. Кажи ми едно нещо,което ще бъде в моя полза ако ти танцувам?- Отново опит и отново провал. – А сега ако нямаш нищо против ме пусни...- Но преди да завърша изречението си успях да се отскубна от хватката му.
Проблема бе,че почнах да летя или поне имах такова чувство. Това което всъщност се случваше бе ,че падам. От покрива! Добре че не бе много високо, колко максимум два метра? Лошото бе,че от паника се пресегнах и хванах ръката на Натаниел и го повлякох със себе си. Затворих очи в очакване на удара и се оставих гравитацията си да си свърши работата.
-Какви по дяволте, ги вършиш?!- Почти просъсках и изгледах малко ядосано. Но и това бе изтрито от мислите ми, когато нечия ръка се ови около кръста ми. Погледнах към капитана и погледа ми за момент се смекчи, преди онова нещо в гърдите ми да направи същи номер като преди секунда и сърдития поглед да се върна на лицето ми. – Добре, ако това туко що не беше за теб, то това е : Какво правиш?!
За момент ми хрумна,че може причината за действията му да е калпавата конструкция на бараката, но въпреки това се чувствах странно да съм в това положение. А усмивката, която се появи на лицето му след последния му въпрос не помагаше особено на нещата.
-Натаниел, ако толкова искаш някой да ти танцува, пробвай с някоя от леките мадами на тортуга.- Казах като се опитах да се отскубна от хватката му, но не успях.- Аз нямам намерението да танцувам на никой освен ако нямам изгода. Кажи ми едно нещо,което ще бъде в моя полза ако ти танцувам?- Отново опит и отново провал. – А сега ако нямаш нищо против ме пусни...- Но преди да завърша изречението си успях да се отскубна от хватката му.
Проблема бе,че почнах да летя или поне имах такова чувство. Това което всъщност се случваше бе ,че падам. От покрива! Добре че не бе много високо, колко максимум два метра? Лошото бе,че от паника се пресегнах и хванах ръката на Натаниел и го повлякох със себе си. Затворих очи в очакване на удара и се оставих гравитацията си да си свърши работата.
15 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 6:17 am
Nathaniel S. Wildstorm
Да усеща сърцето и бе повече от опяняващо.Чувстваше, че тя е толкова близо, а в същото време толкова далеч.
-Да, каква ли би била ползата ти...-искаше да каже толкова много неща, ала тялото и полетя към земята.Дали тя стрелна ръката си първа към него или бе обратното, факта бе един единствин:двамата летяха стремглаво надоло.
В този момент Натаниел нямаше време да мисли.Нито да претегля ситацията.Това, което се опита, бе да се завърти, за да поеме удара.
Глухото тупване оповести срещата им със земята.А крайната цел на Самър бе постиггната.Бе успял да поеме удара и сега пронизваща полка лазеше по гръбнака му.Стиснал очи, той не забеляза един очебиен факт.Джени се бе озовала плътно върху него, а ръцете му я обгръщаха, без да и позволяват да помръдне.
Натаниел дишаше тежко, а клепачите му се отвориха бавно.
-Проблемът с леките жени е, че удоволствието не е същото.-усмихна се
Ала не с онази дразнеща усмивка..Тази бе искрена и щастлива...Защото тъмнокоската бе толкова близо.
Толкова близо, че Натаниел да направи единствената глупост, въртяща се в главата му.Така бе устроен нашия герой..Щом нещо светнеше в черепната му кутия, цялото му същество се стремеше към това нещо.Ръцете му се протягаха и когато най-после го достигаха, го сграбчваха и не го пускаха.
Тъмната и коса се спускаше от двете му страни.Той освободи едната си ръка и хвана един от кичурите.Завъртя го между пръстите си и после го сложи зад ухото и.
По дяволите, как едно момиче бе успяло да влезе под кожата му?
Нямаше идея, но щеше да разбере.
-Чуда се какво ли ще стане, ако..-не довърши
Просто впи устни в нейните, без да и дава да помръдне.По дяволите, какво му ставаше?Защо продължаваше да иска още и още.
-Какво ли ще стане, ако те целуна?-довърши, отдръпвайки се с нежелание
И сега най-вероятно щеше да отнесе боя..Ала бе доволен..Повече от доволен.
Щеше да се прибере в каютата с прорязана длан, наранен гръб и някоя синина, с която най-вероятно щеше да се сдобие след прибързаните си действия.Но щеше да е доволен, защото бе разбрал какъв е вкусът на устните и...
-Да, каква ли би била ползата ти...-искаше да каже толкова много неща, ала тялото и полетя към земята.Дали тя стрелна ръката си първа към него или бе обратното, факта бе един единствин:двамата летяха стремглаво надоло.
В този момент Натаниел нямаше време да мисли.Нито да претегля ситацията.Това, което се опита, бе да се завърти, за да поеме удара.
Глухото тупване оповести срещата им със земята.А крайната цел на Самър бе постиггната.Бе успял да поеме удара и сега пронизваща полка лазеше по гръбнака му.Стиснал очи, той не забеляза един очебиен факт.Джени се бе озовала плътно върху него, а ръцете му я обгръщаха, без да и позволяват да помръдне.
Натаниел дишаше тежко, а клепачите му се отвориха бавно.
-Проблемът с леките жени е, че удоволствието не е същото.-усмихна се
Ала не с онази дразнеща усмивка..Тази бе искрена и щастлива...Защото тъмнокоската бе толкова близо.
Толкова близо, че Натаниел да направи единствената глупост, въртяща се в главата му.Така бе устроен нашия герой..Щом нещо светнеше в черепната му кутия, цялото му същество се стремеше към това нещо.Ръцете му се протягаха и когато най-после го достигаха, го сграбчваха и не го пускаха.
Тъмната и коса се спускаше от двете му страни.Той освободи едната си ръка и хвана един от кичурите.Завъртя го между пръстите си и после го сложи зад ухото и.
По дяволите, как едно момиче бе успяло да влезе под кожата му?
Нямаше идея, но щеше да разбере.
-Чуда се какво ли ще стане, ако..-не довърши
Просто впи устни в нейните, без да и дава да помръдне.По дяволите, какво му ставаше?Защо продължаваше да иска още и още.
-Какво ли ще стане, ако те целуна?-довърши, отдръпвайки се с нежелание
И сега най-вероятно щеше да отнесе боя..Ала бе доволен..Повече от доволен.
Щеше да се прибере в каютата с прорязана длан, наранен гръб и някоя синина, с която най-вероятно щеше да се сдобие след прибързаните си действия.Но щеше да е доволен, защото бе разбрал какъв е вкусът на устните и...
16 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 6:45 am
Jenny Flint
Един момент... Защо нямаше болка и защо направо си бе меко?!Отворих очи и видях ... плат? Ризата на Натаниел. Чакай, чакай, защо той бе поел удара? Защо неговите ръце бяха около мен и защо моите пръсти бяха вкопчени в ризата му. Усетих ритъма на сърцето ми да зачестява, все пак бях легнала върху него. И ако преди малко не го бе чул то сега нямаше как да пропусне звука му.
-Натаниел? Добре ли си? – Попитах като се опитах да се изправя, но той отказа да ме пусне. А аз наистина се притеснявах за него в този момент. Но след коментара му за танците всичкото притеснение изчезна и юмрука ми се стовари леко върху гърдите му. – Идиот...
Нямаше как да спра усмивката, която се разля по лицето ми и малката изненада от неговата. Не бе виждала такава да се качва на лицето му, но определено му отиваше. Не, по дяволите, не! Това не отиваше на добре-пръстите му в косата ми, погледа му, моите ограничени движения... и накрая, естествено, целувката...
Изгубих следата на мислите си, за момент,докато той не се отдръпна. Отново въпрос от негова страна. Не трябва ли аз да задавам въпросите?! И защо ръцете ми отиваха към врата му и се спряха там? Защо отново долепих устни към неговите? Виждате ли аз съм с много по-важните въпроси отколкото този плейбой, за когото в момента се бях залепила.
-Мннн...- Отръпнах се и успях да се отскубна от хватката му като се изправих по доста бърз начин.- Не, не , не... – Главата ми се клатеше отрицателно така сякаш щеше да се откачи всеки момент. Накрая спрях и се обърнах към него.- Това не трябваше да става. И мога да ти дам 3 прочини : 1. Ти си капитана! Какво ще си помислят другите? А и аз не съм от леките жени, а ти си имаш Нимерия. Ето ти я и втората причина. Ако тези не са ти достатъчни – 3. В момента се държа като... като... като не знам каква примадона и то само благодарение на теб.
Думите започваха да ми обягват, а всичко това, което казах бе по-скоро,за да ме убеди мен отколкото него. С лека въздишка седнах обратно на малката полянка като се обърнах с гръб към Натаниел.
-Натаниел? Добре ли си? – Попитах като се опитах да се изправя, но той отказа да ме пусне. А аз наистина се притеснявах за него в този момент. Но след коментара му за танците всичкото притеснение изчезна и юмрука ми се стовари леко върху гърдите му. – Идиот...
Нямаше как да спра усмивката, която се разля по лицето ми и малката изненада от неговата. Не бе виждала такава да се качва на лицето му, но определено му отиваше. Не, по дяволите, не! Това не отиваше на добре-пръстите му в косата ми, погледа му, моите ограничени движения... и накрая, естествено, целувката...
Изгубих следата на мислите си, за момент,докато той не се отдръпна. Отново въпрос от негова страна. Не трябва ли аз да задавам въпросите?! И защо ръцете ми отиваха към врата му и се спряха там? Защо отново долепих устни към неговите? Виждате ли аз съм с много по-важните въпроси отколкото този плейбой, за когото в момента се бях залепила.
-Мннн...- Отръпнах се и успях да се отскубна от хватката му като се изправих по доста бърз начин.- Не, не , не... – Главата ми се клатеше отрицателно така сякаш щеше да се откачи всеки момент. Накрая спрях и се обърнах към него.- Това не трябваше да става. И мога да ти дам 3 прочини : 1. Ти си капитана! Какво ще си помислят другите? А и аз не съм от леките жени, а ти си имаш Нимерия. Ето ти я и втората причина. Ако тези не са ти достатъчни – 3. В момента се държа като... като... като не знам каква примадона и то само благодарение на теб.
Думите започваха да ми обягват, а всичко това, което казах бе по-скоро,за да ме убеди мен отколкото него. С лека въздишка седнах обратно на малката полянка като се обърнах с гръб към Натаниел.
17 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 7:09 am
Nathaniel S. Wildstorm
Ама той какво ли очакваше?
Тъжната усмивка се настани на лъцето му, променяйки чертите му до неузнаваемост.Толкова много болка му донесоха думите и.
-Нимерия ...-започна бавно, припомняйки си онази изгаряща болка, връхлитаща го всеки път, щом си помислеше за нея-Нимерия си отиде...И това, че те целунах няма нищо общо с Ри, нито с това, че тя вече не е част от живота ми.
Нимерия Уинтърфейл бе най-добрата приятелка на Натаниел.Двамата бяха израстнали заедно, бяха избягали, бяха поели по един и същи път.Допълваха се по един странен начин, който не можеше да се опише.Още помнеше онзи сладостен миг, в който тя бе признала, че споделя чувствата му.Ала щастието им бе една неособено надеждна конструкция, която се срина..помитайки Натаниел.Още от самото начало му бе ясно, че едва ли той е човекът, който може да я дари с щастието, което заслужава момиче като нея.
И Уайлдсторм бе решил, че никога повече няма да почувства магията на привличането.Това негово твърдение се подсилваше от благата на професията.Той бе нещо повече от пират и задълженията му бяха нещото, определящо утрото.Това го караше да вярва, ме никоя жена не заслужава подобно бъдеще.
Ри бе направила правилното.Бе инапуснала кораба, а с него и живота на Натаниел.
И всичкото това време, в което той бе сам, му бе достатъчно, за да размисли..Да осъзнае, че може би тя не е подходящото момиче за него.И сякаш по сценарий в цялата драма се бе наамесила и Джени.Различна от всички жени, които бе срещал.Влизаща под кожата му, откъсваща го от носталгията по Ри.
Да, Джени Флинт бе излекувала нашия Натаниел.
Но гръмкото "но" си оставаше главния антагонист.
Самър въздъхна тежко и опря гръб в ствола на близкото дърво.
-Никога през целия ми живот, не съм се замислял за мнението на другите.Аз съм това, което съм..И ако някой не е доволен, винаги може да се обърне и да си тръгне.А ти Джени Флинт, не би могла да се държиш като примадона...Защото колкото и да не ти се върва си приличаме...
Трескаво започна да обмисля скледващия си ход..Планиране..хах.Дори тъмнокоската бе наясно, че тази част на Натаниел му куца..здраво.
-Ако исаш ще си тръгна.-изрече думите си бавно , отделяйки гръб от дървото
Вероятно така щеше да е най-добре и за двамата..ала краката ме сякаш се бяха забили в тревата и отказваха да се движат.
А Натаниел..От страни приличаше на безжизнено чучало.Като онези, които красяха големите посеви с цалевица и плашеха гаргите.Съвсем изпити и лезчувствени..
Всяка следа от умивка бе изчезнала.
Бе изгубил Нимерия и някак си се бе научил да живее.Благодарение на Джени..А сега, сега най-вероятно бе изгубил и Джени.
Сякаш над него тегнеше някое старо вещерско проклятие, имащо за цел да пропъжда всеки грам щастие, опитващ се да поокраси живота му.
Тъжната усмивка се настани на лъцето му, променяйки чертите му до неузнаваемост.Толкова много болка му донесоха думите и.
-Нимерия ...-започна бавно, припомняйки си онази изгаряща болка, връхлитаща го всеки път, щом си помислеше за нея-Нимерия си отиде...И това, че те целунах няма нищо общо с Ри, нито с това, че тя вече не е част от живота ми.
Нимерия Уинтърфейл бе най-добрата приятелка на Натаниел.Двамата бяха израстнали заедно, бяха избягали, бяха поели по един и същи път.Допълваха се по един странен начин, който не можеше да се опише.Още помнеше онзи сладостен миг, в който тя бе признала, че споделя чувствата му.Ала щастието им бе една неособено надеждна конструкция, която се срина..помитайки Натаниел.Още от самото начало му бе ясно, че едва ли той е човекът, който може да я дари с щастието, което заслужава момиче като нея.
И Уайлдсторм бе решил, че никога повече няма да почувства магията на привличането.Това негово твърдение се подсилваше от благата на професията.Той бе нещо повече от пират и задълженията му бяха нещото, определящо утрото.Това го караше да вярва, ме никоя жена не заслужава подобно бъдеще.
Ри бе направила правилното.Бе инапуснала кораба, а с него и живота на Натаниел.
И всичкото това време, в което той бе сам, му бе достатъчно, за да размисли..Да осъзнае, че може би тя не е подходящото момиче за него.И сякаш по сценарий в цялата драма се бе наамесила и Джени.Различна от всички жени, които бе срещал.Влизаща под кожата му, откъсваща го от носталгията по Ри.
Да, Джени Флинт бе излекувала нашия Натаниел.
Но гръмкото "но" си оставаше главния антагонист.
Самър въздъхна тежко и опря гръб в ствола на близкото дърво.
-Никога през целия ми живот, не съм се замислял за мнението на другите.Аз съм това, което съм..И ако някой не е доволен, винаги може да се обърне и да си тръгне.А ти Джени Флинт, не би могла да се държиш като примадона...Защото колкото и да не ти се върва си приличаме...
Трескаво започна да обмисля скледващия си ход..Планиране..хах.Дори тъмнокоската бе наясно, че тази част на Натаниел му куца..здраво.
-Ако исаш ще си тръгна.-изрече думите си бавно , отделяйки гръб от дървото
Вероятно така щеше да е най-добре и за двамата..ала краката ме сякаш се бяха забили в тревата и отказваха да се движат.
А Натаниел..От страни приличаше на безжизнено чучало.Като онези, които красяха големите посеви с цалевица и плашеха гаргите.Съвсем изпити и лезчувствени..
Всяка следа от умивка бе изчезнала.
Бе изгубил Нимерия и някак си се бе научил да живее.Благодарение на Джени..А сега, сега най-вероятно бе изгубил и Джени.
Сякаш над него тегнеше някое старо вещерско проклятие, имащо за цел да пропъжда всеки грам щастие, опитващ се да поокраси живота му.
18 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 7:40 am
Jenny Flint
Това не се случваше...Мразех такива ситуации. Ситуации, в които сърцето ми щеше да изкочи, мозъка ми отказваше да работи като хората и знаех на 100%, че това е грешно и въпреки това исках да направя тази грешка...
Изслушах го. Точно в момента не знаех дали казва истината или лъже, или овърта,или каквото и да било. Знаех само, че нищо не ми влиза в главата. Бях се загледала към стеблата на дърветата обграждащи малката полянка, на която се намирахме. Защо само,когато имаше приказки можеше да ми се докара такова неспокойствие? Защо всичко това не можеше да е като двубой? ... Защото, тогава нямаше да е толкова забавно, биха отговорили някои хора, но не и аз.
Обърнах се към Натаниел и го зяпах сигурно минута, но като по чудо този път това не ми изглеждаше толкова странно. Изправих се и отидох до него като седнах също с гръб към дървото.
-Не искам да си тръгнеш...- Промълвих като забих поглед в земята. За момент замълчах, преди да се засмея. – О, сигурно звуча като някоя разглезена арисократка, която не знае какво иска. – Кимнах леко в съгласие с думите си.- Не,определено не искам да си ходиш. Просто... всичко това ми е странно и има чувството, чувство,което ме изгаря от вътре, че нещо лошо ще се случи.
Обърнах се към него все още с усмивка. Никога не съм била по ‘ромънтичните’ връзки между хората. Или въобще по- връзките като цяло. Миналото ми не е особено цветущо, което можеше да обяснява чувството в стомаха ми.
- И въпреки това, въпреки всичко това...- Започнах пак като усмивката ми бе като залепена.- ... В момента в главата ми се върти само мисълта да вплета пръсти в косите ти и да залепя устни в твойте.- Нещо като смях- по-скоро насмешка на думите ми се изплъзна от устните ми. – Мисля,че удара от падането ми е донесъл сътресение, в противен случай никога нямаше да призная това.
Изслушах го. Точно в момента не знаех дали казва истината или лъже, или овърта,или каквото и да било. Знаех само, че нищо не ми влиза в главата. Бях се загледала към стеблата на дърветата обграждащи малката полянка, на която се намирахме. Защо само,когато имаше приказки можеше да ми се докара такова неспокойствие? Защо всичко това не можеше да е като двубой? ... Защото, тогава нямаше да е толкова забавно, биха отговорили някои хора, но не и аз.
Обърнах се към Натаниел и го зяпах сигурно минута, но като по чудо този път това не ми изглеждаше толкова странно. Изправих се и отидох до него като седнах също с гръб към дървото.
-Не искам да си тръгнеш...- Промълвих като забих поглед в земята. За момент замълчах, преди да се засмея. – О, сигурно звуча като някоя разглезена арисократка, която не знае какво иска. – Кимнах леко в съгласие с думите си.- Не,определено не искам да си ходиш. Просто... всичко това ми е странно и има чувството, чувство,което ме изгаря от вътре, че нещо лошо ще се случи.
Обърнах се към него все още с усмивка. Никога не съм била по ‘ромънтичните’ връзки между хората. Или въобще по- връзките като цяло. Миналото ми не е особено цветущо, което можеше да обяснява чувството в стомаха ми.
- И въпреки това, въпреки всичко това...- Започнах пак като усмивката ми бе като залепена.- ... В момента в главата ми се върти само мисълта да вплета пръсти в косите ти и да залепя устни в твойте.- Нещо като смях- по-скоро насмешка на думите ми се изплъзна от устните ми. – Мисля,че удара от падането ми е донесъл сътресение, в противен случай никога нямаше да призная това.
19 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 8:52 am
Nathaniel S. Wildstorm
-Не звучиш като разглезена аристократка и причината е именно в думите ти.Знаеш какво исаш.Сама го каза..
Натаниел мразеше дълбокомислените разговори, мразеше да е разумен, мразеше да носи отговорност.
Последните две бяха част от бремето, което носеше капитанската лента.Разумът бе неделима част от вземанито на решения.
За нашият герой разумът приличаше на огромен чайник.Със златиста дръжка и сложни плетеници, наподобяващи плевели.Натруфен и претенциозен като някоя аристократична дама, с два пръста червило върху устните.Малка доза от течността, намираща се във въпростия чайник и нещата бяха наред.Ала изпиеш ли цялото му съдържание, главата ти става тройна и не разсъждаваш трезво...
Ето защо Натаниел не бе разумен.В крайна сметка няма течност, няма и проблеми..Да, философията на Самър конкурираше със сложността си някой учебник по астрономия.Ала нашият герой вярваше, че е най-правилна.
Затова замяхна с ръка, пропъждайки тумбестия чайник от главата си.
-Хубаво е, че желанията ни са сходни.-каза най-накрая
Крайчетата на устните му се изкривиха в бледа усмивка.
В крайна сметка именно това го бе привлякло у Джени.Това, че е различна.Толкова пъти и бе правил намеци, бе пускал двусмислени коментари, а тя го отблъскваше...
Той се завъртя ловко, заставайки пред нея.Подпря здравата си ръка в ствола на дървото и застана само на сантиметри от нея.
-Нищо лошо няма да се случи..Пречки винаги ще има...Но в крайна сметка ромът оправя всичко-ухили се Натаниел
Ето, че старото му аз стъпи на сцената, обирайки всички светлини на прожекторите.
-Е Джени Флинт, ако желанието ти все още е на лице, то тогава давай...целуни ме.Аз не хапя..поне докато не ме предизвикат.
Натаниел мразеше дълбокомислените разговори, мразеше да е разумен, мразеше да носи отговорност.
Последните две бяха част от бремето, което носеше капитанската лента.Разумът бе неделима част от вземанито на решения.
За нашият герой разумът приличаше на огромен чайник.Със златиста дръжка и сложни плетеници, наподобяващи плевели.Натруфен и претенциозен като някоя аристократична дама, с два пръста червило върху устните.Малка доза от течността, намираща се във въпростия чайник и нещата бяха наред.Ала изпиеш ли цялото му съдържание, главата ти става тройна и не разсъждаваш трезво...
Ето защо Натаниел не бе разумен.В крайна сметка няма течност, няма и проблеми..Да, философията на Самър конкурираше със сложността си някой учебник по астрономия.Ала нашият герой вярваше, че е най-правилна.
Затова замяхна с ръка, пропъждайки тумбестия чайник от главата си.
-Хубаво е, че желанията ни са сходни.-каза най-накрая
Крайчетата на устните му се изкривиха в бледа усмивка.
В крайна сметка именно това го бе привлякло у Джени.Това, че е различна.Толкова пъти и бе правил намеци, бе пускал двусмислени коментари, а тя го отблъскваше...
Той се завъртя ловко, заставайки пред нея.Подпря здравата си ръка в ствола на дървото и застана само на сантиметри от нея.
-Нищо лошо няма да се случи..Пречки винаги ще има...Но в крайна сметка ромът оправя всичко-ухили се Натаниел
Ето, че старото му аз стъпи на сцената, обирайки всички светлини на прожекторите.
-Е Джени Флинт, ако желанието ти все още е на лице, то тогава давай...целуни ме.Аз не хапя..поне докато не ме предизвикат.
20 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 9:30 am
Jenny Flint
Нямаше как да не се усмихна при думата ром. Бях свидетелка,че на него не му влияе добре, но той беше прав – ромът оправяше повечето неща. Но дали щеше да оправи и това? Погледнах го за момент сериозно, а всички знаем, че това не е особено често срещано явление.
-Знаеш ли...- Започнах невинно.- Как винаги успяваш да изкараш тази усмивка в най-неподходящия момент и той да се превърне в най-подходящия?!
Както изричъх думите упънах крайчица на устните му леко с пръстите на дясната ми ръка. Но само за миг преди да го бутна леко, но достатъчно,че той да загуби равновесие и да падне назад. С широка усмивка се надвесих над него като моето лице беше само на милиметри от неговото.
-Ако ме ухапеш...Да кажем,че ще си платиш все по някакъв начин.- С това затворих малкото пространство останало между нас и заключих устни с неговите.
Чувството от преди малко, на което се дължеше цялото ми колебание, като че ли се удвой и имах чувството,че отвътре изгарям, но бях решила,че дори да съжелявам за случващото се в момента щях да го направя, когато се върна на кораба. А сега ... просто ще се насладя на момента.
След няколко секунди се отлепих от него и на лицето ми се изписа същата усмивка като неговата само преди минута.
-Е какво мислиш? – Дразнещ въпрос. Въпрос, който ако ми го бяха задали на мен щях да полудея, един бог знае защо.
-Знаеш ли...- Започнах невинно.- Как винаги успяваш да изкараш тази усмивка в най-неподходящия момент и той да се превърне в най-подходящия?!
Както изричъх думите упънах крайчица на устните му леко с пръстите на дясната ми ръка. Но само за миг преди да го бутна леко, но достатъчно,че той да загуби равновесие и да падне назад. С широка усмивка се надвесих над него като моето лице беше само на милиметри от неговото.
-Ако ме ухапеш...Да кажем,че ще си платиш все по някакъв начин.- С това затворих малкото пространство останало между нас и заключих устни с неговите.
Чувството от преди малко, на което се дължеше цялото ми колебание, като че ли се удвой и имах чувството,че отвътре изгарям, но бях решила,че дори да съжелявам за случващото се в момента щях да го направя, когато се върна на кораба. А сега ... просто ще се насладя на момента.
След няколко секунди се отлепих от него и на лицето ми се изписа същата усмивка като неговата само преди минута.
-Е какво мислиш? – Дразнещ въпрос. Въпрос, който ако ми го бяха задали на мен щях да полудея, един бог знае защо.
21 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 9:53 am
Nathaniel S. Wildstorm
Няколко фантазии се разиграха в главата му.
-Ще ме накараш да си платя а?-повтори той-Звучи..възбуждащо.Освен ако не включва остри предмети..
Натаниел се завъртя ловко и застана над нея, пренасяйки тежеста си върху ръцете.
Сериозното изражение отдавна бе изчезнало от лицето му.Сега онази усмивка тип “чешарски котарак” бе на сцената, обирайки цялото внимание.
Слънчевите лъчи играеха в косата и придавайки и чудновати оттенъци.За миг Самър отново изгуби дар слово.Ала бързо се опомни.
-За какво мислиш?-думите и прозвучаха някак далечни
За какво мислеше наистина?
За голяма купа плодова салата.. с ябълки.Ах, как само обичаше този плод..Особено онези жълтите, така характерни за есента, и така рядко срещани за тази част на света..Ала Натаниел бе от опоритите хора, делящи една обща черта в характера заедно с магаретата.Всяка есен хващаше руля и се насочваше към онази част на Западна Европа, в която ухилени до ушите търговци, предлагаха най-сочните жълти ябълки..
Мислеше да слънцето..
Как най-накрая бе благоволило да покаже физиономията си.И как с него всичко се променяше..
Промените.Те също намериха мястото си в русата глава на Самър.Само преди дни отношенията им бяха напълно различни...А сега..Сега тя лежеше в прегръдките му.Колко странно бе устроен света?
Всъщност, това с устройството, бе едно от нещата, за които Натаниел мислеше най-често.Представяше си всичко като една голяма маса.Чиниите със супа бяха моретата, а тези със салата горите...
По дяволите, как можеше да мисли за подобни неща, когато тя бе толкова близо.
-Мисля за супа.-призна накрая
Смехът му разцепи тишината, а устните му се впиха в нейните-страстно и бързо.
-Джени, можеш ли да готвиш супа?-попита замислено, откъсвайки се за миг от нея
Сякаш щеше да и даде ъзможност да отговори..как ли пък не.Докосна отново устните и, отнемайки и правото да каже каквото и да било.
-Ще ме накараш да си платя а?-повтори той-Звучи..възбуждащо.Освен ако не включва остри предмети..
Натаниел се завъртя ловко и застана над нея, пренасяйки тежеста си върху ръцете.
Сериозното изражение отдавна бе изчезнало от лицето му.Сега онази усмивка тип “чешарски котарак” бе на сцената, обирайки цялото внимание.
Слънчевите лъчи играеха в косата и придавайки и чудновати оттенъци.За миг Самър отново изгуби дар слово.Ала бързо се опомни.
-За какво мислиш?-думите и прозвучаха някак далечни
За какво мислеше наистина?
За голяма купа плодова салата.. с ябълки.Ах, как само обичаше този плод..Особено онези жълтите, така характерни за есента, и така рядко срещани за тази част на света..Ала Натаниел бе от опоритите хора, делящи една обща черта в характера заедно с магаретата.Всяка есен хващаше руля и се насочваше към онази част на Западна Европа, в която ухилени до ушите търговци, предлагаха най-сочните жълти ябълки..
Мислеше да слънцето..
Как най-накрая бе благоволило да покаже физиономията си.И как с него всичко се променяше..
Промените.Те също намериха мястото си в русата глава на Самър.Само преди дни отношенията им бяха напълно различни...А сега..Сега тя лежеше в прегръдките му.Колко странно бе устроен света?
Всъщност, това с устройството, бе едно от нещата, за които Натаниел мислеше най-често.Представяше си всичко като една голяма маса.Чиниите със супа бяха моретата, а тези със салата горите...
По дяволите, как можеше да мисли за подобни неща, когато тя бе толкова близо.
-Мисля за супа.-призна накрая
Смехът му разцепи тишината, а устните му се впиха в нейните-страстно и бързо.
-Джени, можеш ли да готвиш супа?-попита замислено, откъсвайки се за миг от нея
Сякаш щеше да и даде ъзможност да отговори..как ли пък не.Докосна отново устните и, отнемайки и правото да каже каквото и да било.
22 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 10:28 am
Jenny Flint
Супа а? Не е товаа, което очаквах, но все пак това го казваше Натаниел. Ако бе казал,че си мисли за извънземни в подобен момент едва ли бих се изненадала. Но дори да исках да му отговоря, той не ми доставяше тази възможност. И честно да си кажа – нямах нищо против това. Ових ръце около врата му и се насладих на следващите няколко секунди.
Всичко това ми се струваше толкова странно. Само до преди няколко часа нещата бяха различни, а сега... сега си нямах и на идея какво става. А и не исках да знам особено. Не че всичко това бе кой знае каква изненада... Просто винаги когато нещо от този род изникнеше аз гледах да стоя на страна, но явно люботитството този път ме надмина. Това ли беше нещото, което определяше на къде ще върви живота ми. И сега, като се замисля, може би е точно така. Ако някога съм правила нещо по свое желание, точно въпроса „Ами какво ще стане после?” ме е карал да го направя. И винаги беше забавно, както и в момента... Въпросът бе до кога ще трае това.
-Знаеш ли...- Започнах с усмивка, която като че ли бе закована за лицето ми.- Мисля че супите са ми специалитета. – Поредната целувка се стовари върху усните ми и загубих следата на мислите си за момент. – Но всъщност като се замисля, всичко е спициалитет при мен.
За момент мислите ми се върнаха до наранената му ръка и се сетих,че дори малка част от тежестта му е на нея. Единственото, което ми хрумна да направя бе отново да се завъртим и отново аз бях върху него.
- Ако продължаваме така, след минута- две ще се озовем между дърветата...- Подхвърлих между другото преди отново да бъда запленена от целувка.
Всичко това ми се струваше толкова странно. Само до преди няколко часа нещата бяха различни, а сега... сега си нямах и на идея какво става. А и не исках да знам особено. Не че всичко това бе кой знае каква изненада... Просто винаги когато нещо от този род изникнеше аз гледах да стоя на страна, но явно люботитството този път ме надмина. Това ли беше нещото, което определяше на къде ще върви живота ми. И сега, като се замисля, може би е точно така. Ако някога съм правила нещо по свое желание, точно въпроса „Ами какво ще стане после?” ме е карал да го направя. И винаги беше забавно, както и в момента... Въпросът бе до кога ще трае това.
-Знаеш ли...- Започнах с усмивка, която като че ли бе закована за лицето ми.- Мисля че супите са ми специалитета. – Поредната целувка се стовари върху усните ми и загубих следата на мислите си за момент. – Но всъщност като се замисля, всичко е спициалитет при мен.
За момент мислите ми се върнаха до наранената му ръка и се сетих,че дори малка част от тежестта му е на нея. Единственото, което ми хрумна да направя бе отново да се завъртим и отново аз бях върху него.
- Ако продължаваме така, след минута- две ще се озовем между дърветата...- Подхвърлих между другото преди отново да бъда запленена от целувка.
23 Re: Скритата барака Нед Мар 27, 2011 6:15 pm
Nathaniel S. Wildstorm
И как да мисли трезво като устните и са върху неговите?Естествено, че в главата му бе настанала каша.Нещо нетипично.
Малцина знаеха кой е Натанаиел Самър Уайлдстром допреди четири години, когота най-наочаквано ухилената му физиономия не се появи на прага на една ръчма в Тортуга с ясното намерение да набере екипаж.Ето това бе началото на неговата "кариера".Ако така можеше да се нарече непочтенното му, незаконно и до някъде самоубийствено занимание.Заплащането никакво го нямаше, но поне беше свободен да отиде където и когато пожелае.И точно това, че не си траеше и непремълчаваше, бе причината да стане капитан..
А сега?Сега сякаш някой бе отворил черепната му кутия и бе извадил мозъка.
Той непрегна всеки един грам от волята си, за да измисли качествен отговор.
-Не, дърветата биха ни пречили.А поляната?Има място да направиш така..-ухили се той и сякаш, за да демонстрира думите си се завъртя отново.
Застана над нея и спусна устни по врата и.
Замря насред вдижението, усетил болката в дланта си.Дали заради това или заради шеговитата нотка в гласа и, Натаниел се отдръпна неохотно и легна до нея, затваряйки очи.Тежкото му дишане бе ясно отчетливо,а сърцето му препускаше бясно.
-Да, права си, по-добре да спрем и да се държи като разумни хора.-изтърси накрая
Никога,абсолютно никога през целия си живот не бе вярвал, че ще изрече именно тези дми.Първата причина ставаше очебийна, още щом човек се сблъскаше със самонадеяната му усмивка.Той не бе от спокойните.Бе като малка самостоятелна частича, която първо вършеше нещо и чак после се замисляше за отраженията му.
Натаниел просто не искаше да е разумен.Не му носеше удоволствие да спазва правилата и да е от доприте.И ролята му в "хранителната верига" го доказваше.
Спокойният живот бе за обикновените хора, обитавайщи малки къщи с порутени или недотам порутени покриви.
Умствените братвежи в главата на Самър както обикновено бяха взеи връхната си точка.
"Но всъщност като се замисля, всичко е спициалитет при мен."-Думите и прогаряха кожата му, оставяйки траен белег.Нямаше как в главата му да не се зародят фантазии.Ала държеше твърде много на нея, за да започне да прекрачва границата на благоразумното.
Трябваше да се разсее.. И щеше да го направи в стил Натаниел.С дърдорене.
-А нали не слагаш копар?Защото не обичам копар в супата си...Има твърде зелен вид.Изглежда нездравословен...-присви вежди, примижавайки.Слънцето вече бе по-ниско, нашепвайки, че скоро ще се скрие зад хоризонта.
Малцина знаеха кой е Натанаиел Самър Уайлдстром допреди четири години, когота най-наочаквано ухилената му физиономия не се появи на прага на една ръчма в Тортуга с ясното намерение да набере екипаж.Ето това бе началото на неговата "кариера".Ако така можеше да се нарече непочтенното му, незаконно и до някъде самоубийствено занимание.Заплащането никакво го нямаше, но поне беше свободен да отиде където и когато пожелае.И точно това, че не си траеше и непремълчаваше, бе причината да стане капитан..
А сега?Сега сякаш някой бе отворил черепната му кутия и бе извадил мозъка.
Той непрегна всеки един грам от волята си, за да измисли качествен отговор.
-Не, дърветата биха ни пречили.А поляната?Има място да направиш така..-ухили се той и сякаш, за да демонстрира думите си се завъртя отново.
Застана над нея и спусна устни по врата и.
Замря насред вдижението, усетил болката в дланта си.Дали заради това или заради шеговитата нотка в гласа и, Натаниел се отдръпна неохотно и легна до нея, затваряйки очи.Тежкото му дишане бе ясно отчетливо,а сърцето му препускаше бясно.
-Да, права си, по-добре да спрем и да се държи като разумни хора.-изтърси накрая
Никога,абсолютно никога през целия си живот не бе вярвал, че ще изрече именно тези дми.Първата причина ставаше очебийна, още щом човек се сблъскаше със самонадеяната му усмивка.Той не бе от спокойните.Бе като малка самостоятелна частича, която първо вършеше нещо и чак после се замисляше за отраженията му.
Натаниел просто не искаше да е разумен.Не му носеше удоволствие да спазва правилата и да е от доприте.И ролята му в "хранителната верига" го доказваше.
Спокойният живот бе за обикновените хора, обитавайщи малки къщи с порутени или недотам порутени покриви.
Умствените братвежи в главата на Самър както обикновено бяха взеи връхната си точка.
"Но всъщност като се замисля, всичко е спициалитет при мен."-Думите и прогаряха кожата му, оставяйки траен белег.Нямаше как в главата му да не се зародят фантазии.Ала държеше твърде много на нея, за да започне да прекрачва границата на благоразумното.
Трябваше да се разсее.. И щеше да го направи в стил Натаниел.С дърдорене.
-А нали не слагаш копар?Защото не обичам копар в супата си...Има твърде зелен вид.Изглежда нездравословен...-присви вежди, примижавайки.Слънцето вече бе по-ниско, нашепвайки, че скоро ще се скрие зад хоризонта.
24 Re: Скритата барака Пон Мар 28, 2011 6:43 am
Jenny Flint
Да се държим като разумни хора? Ха, това наистина ли той го каза? Дори живота ми да завсеше от това, едва ли бих могла да спра смеха, който ме накара даже да му обърна гръб. Не, не, това вече беше прекалено. Съмнявах се да чуя тези думи да излизат от устата, на когото и да било от екипажа, най-малко от тази на капитана. Трябваше ми известно време да се върна към нормалното си, не хилещо се състояние. Но щом успях последвах примера му и също затворих очи насладавайки се на последните минути слънце.
-Копърът и магданозът са много важна част от почти всички ястия и супана не е едно от изключенията.- Казах все едно се карах на малко дете, което отказва да си изяде зеленчуците. – А и те са здравословни. Ако ядеш само това, което искаш след някоя и друга годинка ще свършиш като колегите си, ако можем така да ги наречем, които по цял ден всят полу умъртвени от алкохола в системата им в някоя кръчма на тортуга. – Обърнах се към него на лицето ми се появи малка усмивка, която изглеждаше така все едно му се подиграва за нещо. – И мога да ти гарантирам, че ако това стане, няма да си вече този Натаниел, печелещ постоянното и цялостно внимание на всички жени.
Изгарящото чувство в стомаха ми се върна, но нямах възможността да му обърна кой знае какво внимание. Бях прекалено заета с усулието, което полагах , да не се засмея на всичко, което туко що бях казала. Не че не беше истина, просто беше почти невъзможно да си го представя без очите на всичко жени на около да са върху него. Това беше част от него, дори не много значитела.
-Не...- Поклатих глава и най-после се предадох на парещото усещане.- Кога за последен път си бил разумен...- Това не беше точно върпос. Знаех, че и той като мен търси забавлението във всичко. И това да седим тук и да си говорим можеше да не е зле, но това преди малко беше много по-добро. За момент се усетих да се надявам, че той е фен на по-голямото забавление отколкото на това, с което в момента се задоволявахме. – Мисля, че времето да се правим на разумни приключи. – Промълвих и отново залепих устни за неговите.
-Копърът и магданозът са много важна част от почти всички ястия и супана не е едно от изключенията.- Казах все едно се карах на малко дете, което отказва да си изяде зеленчуците. – А и те са здравословни. Ако ядеш само това, което искаш след някоя и друга годинка ще свършиш като колегите си, ако можем така да ги наречем, които по цял ден всят полу умъртвени от алкохола в системата им в някоя кръчма на тортуга. – Обърнах се към него на лицето ми се появи малка усмивка, която изглеждаше така все едно му се подиграва за нещо. – И мога да ти гарантирам, че ако това стане, няма да си вече този Натаниел, печелещ постоянното и цялостно внимание на всички жени.
Изгарящото чувство в стомаха ми се върна, но нямах възможността да му обърна кой знае какво внимание. Бях прекалено заета с усулието, което полагах , да не се засмея на всичко, което туко що бях казала. Не че не беше истина, просто беше почти невъзможно да си го представя без очите на всичко жени на около да са върху него. Това беше част от него, дори не много значитела.
-Не...- Поклатих глава и най-после се предадох на парещото усещане.- Кога за последен път си бил разумен...- Това не беше точно върпос. Знаех, че и той като мен търси забавлението във всичко. И това да седим тук и да си говорим можеше да не е зле, но това преди малко беше много по-добро. За момент се усетих да се надявам, че той е фен на по-голямото забавление отколкото на това, с което в момента се задоволявахме. – Мисля, че времето да се правим на разумни приключи. – Промълвих и отново залепих устни за неговите.
25 Re: Скритата барака Пон Мар 28, 2011 9:04 am
Nathaniel S. Wildstorm
Нямаше как въображението му да не се завихри с пълна сила.
Светлини, шарки, форми..
Бледата лунна светлина чертаеше тънка пътека и се опитваше да пробие мрака там, където бе най-наситен.Няколко газени лампи даваха всичко от себе си, за да помогнат...Ала уви, тъмнината бе сила, която не можеше да се победи лесно.
Тихи стъпки, придружени от тютюнев дим, загатваха човешкото присъствие.Разрошената руса коса принадлежеше на Натаниел.Пирата бе ..променен.Като се изключеха няколкото бели кичура в косата му , наднорменото тегло бе другото очебийно нещо.Недоволната гримаса съвсем не му подхождаше..
А от ленивата самонадеяна усмивка не бе останал и помен.
Стреснат от евентулания развой на събитията, Натаниел отвори рязко очи.
-Ще ям копар!-извика той, дишайки тежко
Обичаше да е център на вниманието..А Самър от бъдещето..печелеше определение като “облъскващ” и “неприятен”
Следващите думи на Джени успаха да откъснат съзнанието му от онизи ужасяваща картина.
-Аз винаги съм разумен.-каза той с усимвка на лице
Самият той не вярваше в собствените си думи..а какво ли оставаше за тъмнокоската.
-Харесва ми как мислиш-промърмори доволно, отвръщайки на целувката и
Малко плешиво човече се появи в края на поляната.Още едно от творенията на въображението на Натаниел.Новопоявилият се приятел разполагаше с лъскава глава, спокойно можеща да се нарече плешива.Големите му червени очи напомняха на горски ягоди, а носът на обърната кратунка.Натрапникът / да такъв бе той за Натаниел/ се приближи с борна крачка, тананикайки си нещо, поразително напомнящо за “ринги ринги рае, наш Натаниел знае”.
Уайлдсторм замръзна очаквателно, впивайки очи в собственото си творение.
Устните на човечето се изкривиха в злобна усмивка, а бледият му пръст се вдигна срещу Самър.
-Неразумник!-изхриптя съществото.
Натаниел обаче не му остана длъжен.Изхили му се и затърси устните на Джени..
Човечето се загърчи в адски мъки и изчезна, оставяйки след себе си облак дим.
-Щом искаш да сме неразумни..-Пъхна ръката си под блъзата и, докосвайки топлата кожа на кръста и.
-Все си мисля, че би предпочела места като каютата ми..-промърмори като в транс нашият герой
Светлини, шарки, форми..
Бледата лунна светлина чертаеше тънка пътека и се опитваше да пробие мрака там, където бе най-наситен.Няколко газени лампи даваха всичко от себе си, за да помогнат...Ала уви, тъмнината бе сила, която не можеше да се победи лесно.
Тихи стъпки, придружени от тютюнев дим, загатваха човешкото присъствие.Разрошената руса коса принадлежеше на Натаниел.Пирата бе ..променен.Като се изключеха няколкото бели кичура в косата му , наднорменото тегло бе другото очебийно нещо.Недоволната гримаса съвсем не му подхождаше..
А от ленивата самонадеяна усмивка не бе останал и помен.
Стреснат от евентулания развой на събитията, Натаниел отвори рязко очи.
-Ще ям копар!-извика той, дишайки тежко
Обичаше да е център на вниманието..А Самър от бъдещето..печелеше определение като “облъскващ” и “неприятен”
Следващите думи на Джени успаха да откъснат съзнанието му от онизи ужасяваща картина.
-Аз винаги съм разумен.-каза той с усимвка на лице
Самият той не вярваше в собствените си думи..а какво ли оставаше за тъмнокоската.
-Харесва ми как мислиш-промърмори доволно, отвръщайки на целувката и
Малко плешиво човече се появи в края на поляната.Още едно от творенията на въображението на Натаниел.Новопоявилият се приятел разполагаше с лъскава глава, спокойно можеща да се нарече плешива.Големите му червени очи напомняха на горски ягоди, а носът на обърната кратунка.Натрапникът / да такъв бе той за Натаниел/ се приближи с борна крачка, тананикайки си нещо, поразително напомнящо за “ринги ринги рае, наш Натаниел знае”.
Уайлдсторм замръзна очаквателно, впивайки очи в собственото си творение.
Устните на човечето се изкривиха в злобна усмивка, а бледият му пръст се вдигна срещу Самър.
-Неразумник!-изхриптя съществото.
Натаниел обаче не му остана длъжен.Изхили му се и затърси устните на Джени..
Човечето се загърчи в адски мъки и изчезна, оставяйки след себе си облак дим.
-Щом искаш да сме неразумни..-Пъхна ръката си под блъзата и, докосвайки топлата кожа на кръста и.
-Все си мисля, че би предпочела места като каютата ми..-промърмори като в транс нашият герой
Съобщение [Страница 1 от 3]
Иди на страница : 1, 2, 3
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
|