Скритата барака

Натаниел замръзна изведнъж и се втренчи в празно пространство все едно провеждаше телепатичен разговор. За момент очите ми прескочиха от него към мястото, къде се предполагаше,че трябва да има нещо, но или неговото въображение му играеше номера или на мен очите ми.
- Какво...- Но бях прекъсната от усните му.
Нямах намерение да се възпротивя, а и в момента въпроса, който щях да задада ми се струваше маловажен. Естествено, ако имах възможността мислите ми да протичат с нормалната си скорост, то сигурно те щяха да са на път да се опитат да разгадаят всъщност колко страннен или луд е капитана. Но в момента единственото нещо в главата ми бе – „ Странно, странно... колко забавно...”
Тази мисъл ме накара да се усмихна и мислите ми поемат своя курс към страната на чудесата. Ала бях върната към реалността от ръката на Натаниел. Трябваше ми секунда да се осъзная и да върна вниманието си на него и на думите му.
-Хм... каюта,а? - Промълвих като се отдръпнах съвсем леко, за да мога да го погледна в очите. Косата ми се спускаше закривайки лицата ни като завеса, което ме накара да прибера поне един кичур назад. – Каюта на кораб пълен с хора или по-точно с пирати без никакви задръжки?-Усмивката отново се върна на лицето ми. За момент замълчах и реших да се възползвам от този момент и да поставя няколко съвсем леки и нежни следи от устните си по врата му. – А и за да се върнем на кораба ще трябват поне 15-20 мин. – Казах между целувките. – Ще издържиш ли толкова време?
Вече почвах да прекалявам с шегите, дори аз го усещах. Та аз си му се подигравах... не в пълния смисъл на думата, но все пак...

Устните ми бяха като наркоман търсещ дрогата си, без която бе останал прекалено дълго време. В случая моята дрога бяха устните на Натаниел. Имах чувството, че в момента дори да искахме да спрем нямаше да можем... или поне аз. Всичко това бе налудничево и въпреки, че ми бе пределно ясно, че едва ли нещо добро ще излезе от това, бях позволила да се случи. Но в момента не бях в състояние да се укорявам. В главата ми нямаше нищо и под нищо имам предвид едно голяма бяло платно, през което не минава нито една що годе смислена или важна мисъл.
Странното бе, че можех да осещам и осъзнавам всичко покрай мен, но то ми се струваше някак далечно. Например, чувствах лекия ветрец и последните следи от слънчевите лъчи по кожата си. Изведнъж блузата ми изчезна или вече бе изчезнала, а аз сега го осъзнавах? Което и да беше, усетих някакво напрежение в цялото си тяло, а също така и потрепването на капитана. Когато ме притисна още по-силно към себе си можех да се закълна,че цялата съм изтръпнала, но отново тези мисли все едно ми минаваха на сън. Песните на щурците, които започнаха покрай нас,имах чувството, че ги чувам от другия край на поляната...
Нямах си на представа какво правя. Но все пак човек се подчинява на инстинктите си, затова му е изключително трудно да погледне Смъртта право в очите и да отиде с нея с усмивка на лицето. Не, вместо това, той се обръща, тича с все сила, крие се в дупки и калчища и накрая какво? Просто си създава повече проблеми. Но тук го води инстинкта за самосъхранение. А мен в момента какво ме водеше? Сладострастието? Желанието? Или може би просто страстта? Точно сега всички те имаха едно и също значение за мен – дрога. А аз си взимах своята доза. Не знам точно как успях, защото явно и тялото ми бе взело свой собствени решения, без да се колсунтира с ума ми, но ризата на Натаниел вече не бе на него, а ако не се лъжа на няколко крачки от нас.
Понякога се бил пречупвал... да бе да. Можеше да пробва с някое друго определене на честотата, когато това се случва и можеше по някакъв необясним начин да се съглася или да почна да споря просто за спорта. Но наистина ли тук им бе мястото за тези шеги... Но ако не бяха те, сигурно нямаше да стигнем до тук- на пуста полянка, той с ранена ръка и няколко натъртени места по тялото от падането, но също така и в състоянието, в което бяхме точно в този момент. Не знаех дали трябва да съм благодарна на тези шеги или да ги намразя вовеки. Надявам се малко по-късно да разбера отговора на този въпрос. За момента реших да не се отказвам от стари навици и се отдръпнах леко от него, колкото ми позволяваха ръцете му. Ръцете, които се бяха вкопчили в мен сякаш бях живото-спасяващото му лекарство.
- Винаги... – Казах и лицето ми светна в усмивка в отговор на неговата. Не знам дали това винаги бе,че той винаги се пречупва или за мен. В смисъл,аз не се пречупвах винаги към всичко. Но май туко що бях осъзнала, че едва ли бих могла да откажа на дозата, която в момента си взимах. Мислите ми поеха в посоки, който не ми се харесаха особено и отново вплетох усни в неговите като позволих на ръцете му отново да ме притиснат плътно до него.

Засмях се на реакцията му, когато най-после спечели битката с панталоните ми. Реакцията, която получих, когато видя тялото ми е тази, към която се стреми всяка жена, било тя от аристократическо потекло или просто пират.
-Какво? – Попитах с неприкрит сарказъм. –Да не би, капитана да си глътна езика... Не е като да не си виждал женско тяло.
Какво ми имаше с хапливите шеги и всико останало. Единственото, което можех да постигна с тях бе да разваля момента, но също така и да се посмея малко. Проблема с тези забележки и тем подобни беше,че не знаеш кога ще ти се случи нещо, с което да си ти го върнат. И точно както аз се забавлявах от неговата реакция, с едно докосване и моят дъх секна. Засечка... и то голяма... Защо, по дяволите, чивствах как топлина се изкачва по лицето ми и спира на бузите?! Не бях изпитвала това от много време и под много имам предвит поне една две години. Какво ставаше?
На лицето ми се появи нещо смесено между ядосано и някак срамежливо изражение, докато с всичката воля, която намерих се опитах да прогоня румения цвят окрасил лицето ми. Но това бързо се промени, когато отново се озовах върху него и за момент застинах. Бях прекалено близо, поне за момент така си помислих, а сърцето ми все едно се бе превърнало като бясно куче, което се опитваше да изкочи от клетката си.
Трябваше да се разсея и затова бързо намерих път към устните му. Рацете ми се спуснаха от гърдите, по корема и спряха на панталоните му. Умът ми отново потъна в бездънната яма на игнорирането на всичко друго. За момент се борех с тях, докато едната от ръцете ми не се плъзна вътре в панталоните, а другата най-после успя да ги разкопчае и премахне с малко помощ от капитана.

Доволна усмивка се разля по лицето ми, когато чух стоновете му. Дори малко това ме успокой, а си нямам и на идея защо. Поредното обръщане и вече не знаех къде точно се намираме на поляната, а и в момента това не бе толкова важно. Ръцете му бързо се отърваха от горната част и поредната целувка. Усетих ръцете му и нямаше как да прикрия удоволствието, което те ми доставяха. Докато си проправяше път надолу по тялото ми с устни,усетих как цялата изтръпвам и как ако преди малко мислех,че в главата ми няма нищо е сега се чувствах все едно въобще нямах глава на раменете.
- Ще ги преживея по някакъв начин...- Промълвих тихо с леко кимване в отговор на неговия въпрос.
Изражението, което бе изписано на лицето му бе безценно и определено накара абсолютно всичко в мен да литне към облаците. Вече почти се бе стъмнило, все едно самата вселена гасеше свещите и газовите лампи, затварайки очи за предспоящото. На лицето ми се появи усмивка, но не обикновенната, дразнеща, всезнаеща и подигравателна усмивка... Не по-скоро такава която бих позволила на кученце или нещо подобно да види- искренна усмивка.
За момент поставих ръка на бузата му и все едно я погалих с палец преди да приближа лицето му към своето и да заключа момента с целувка. Секунди по-късно, успях да се отърва и от неговота бельо, без да прекъсвам вече започнатото. Веднъж щом това беше готово, ръцете ми се овиха около врата му, прилижавайки тялото му колкото се може повече до моето, а пръстите ми се вплетоха нежно в косата му.

Болка… Пронизваща болка, която ме изкарваше извън нерви. Съвсем спокойно човек можеше да твърди, че освен болезнено това доставяше и невероятно удоволствие. Щом ‘вече бяхме едно” , както биха се изразили заблудените и влюбените в самата идея за любов хора, дъхът ми секна,а ако не се лъжа същото направи и сърцето ми за миг. Ноктите ми, които не бяха дълги или остри и нещо подобно, просто професията не го позволява се забиха съвсем леко в гърба му, а от устните ми се изплъзна тих и едва доловим, но все пак бяхме на безлюдна поляна, така че все пак доловим стон.
За няколкото момента, в които останахме неподвижни, през главата ми минаха какви ли не мисли. От това е грешка до това е най-правилното нещо на света, от това , че винаги ще съжалявам за това до, че никога няма да погледна на зад и какво ли още не. Намерих обаче перфектното време да почна да се колебая.
Очите ми бяха затворени, стискайки клепачите едни към други, не само заради болката, въпреки,че и тя допринасяше доста за този факт, но също така и заради всички варианти на какво ще се случи след малко. Но хайде де, кой бе казал,че задължително ще доживея до утре? Ами ако точно в този момент командора или някой друг наш „приятел” изникне от някъде едва ли ще сме много трудна плячка. Но поне ще си отида засмяна от изражението,на когото и да било, когато ни види.
Дори да бях мазохист, в малки количества, но имаше нещо ненаред с мозъка ми…Дори тогава, болката, която бе поутихнала малко, вече ми дойде в повече. Дори през главата не ми бе минавало просто да задам мило и чаровно въпроса, който аз изтърсих под формата на поредната дразнеща бележка.
- Не знаех, че чак толкова ще се насладиш на момента. – Казах най-после като отворих очи и ги втренчих в неговите.

Още един тласък, още един стон и още едно движение на ноктите ми по гърба му. Въпреки,че в този момент съзнанието ми бе съсредоточено върху болката, която стихваше все повече и повече, успях да отвърна на целувката му, която малко ме изненада.
Едно движение и аз бях върху него,а пръстите ми се плъзгаха по мускулите на гърдите и корема му. Но удоволствието от всичко това бързо секна от последните му думи. Да не би аз да бях направила нещо? Да не би той да бе осъзнал, че това всъщност е голяма грешка и да се бе разколебал? За момент замръзнах, докато тези мисли ми минаваха през главата. Не знам какво точно би трябвало да ми е било изражението, но можех да кажа,че абсолютно всичко,което си мислех бе изписано на лицето ми, като на бяло платно.
-Д-да, може би трябва да спрем…-Какво, по дяволите? Защо гласът ми звучеше толкова несигурен? И защо не исках да се отделя от него?
Не способна да направя каквото и да е друго устните ми срещнаха неговите в по-пламенна целувка от тази, която бях планирала. Усещах сърцето си тежко,все едно на негово място бяха поставили камък. Трябваше да се отдръпна. Тогава защо всеки един мускул в мен не се подчиняваше и не помръдваше. Може би, защото главния център отказваше да даде подобни заповеди, защото знаеше какво иска цялото ми същество. Ако беше така, сигурно трябваше да рискувам… или това бе поредната грешка…
Не бях сигурна, но явно само след секунди щях да разбера.
-Няма да се отървете толкова лесно от мен капитане…- Промълвих с нормалния си тон.
Ноктите ми отново започнаха да намират своя път към кожата му, когато този път аз започнах да движа тялото си. Порения стон се изплъзна от устните ми преди да ги долепя отново за неговите жадно.

Не след дълго полянката, на която се намирахме беше огласяна от тихите ми стонове. Определено исках да ги спра, да ги задържа вътре в себе си, но не намирах достатъчно сила в цялото си същество. Пръстите ми росължаваха да чертаят линии по гърба му, а умът ми най-после бе успял да остави болката на заден план. Болката, която вече почваше да стихва и да се заменя от чисто удоволствие. Не след дълго вече се движех със същия ритъм като него, а ръцете ми се скючиха зад врата му, приближавайки тялото му, колкото се може повече до моето.
На къде отиваше всичко това? Дали щяхме да се погледнем след това в очите все едно нищо не е станало? Какво щях да правя аз ако нещата не се върнат към предишното им състояние? Всички тези въпроси би било нормално да ми се въртят в главата, но те бяха тактично заменени от удоволстието, което се случваше в момента. Нямах право да казвам каквото и да било по взаимотношенията ни с Натаниел. Ние бяхме просто капитан и някой от екипажа му, с малко по странни ... чувства?! Не го бях виждала да се дрънчи така с другите, както го правеше, когато бяхме заедно, но това не променяше факта, че сме само колеги така да го наречем. .. Или поне аз така виждах нещата, до преди не повече от час.
Още един стон и още едно придърпване на тялото му към мен искайки го все повече и повече. Прехапах леко устни, а очите ми се затвориха , за да мога да се насладя на случващото се напълно.
Къде щеше да свърши всичко това?

Ноктите ми оставиха следите си по кожата му, когато връхната точна на удоволствието ми бе достигната. Дишането ми бе тешко и леко зачестено, да не говорим,че от части трудно. След секунди вече бях върху Натаниел, опитвайки се да възвърна нормалното си състояние. Сърцето ми препускаше като лудо, а до колкото усещах, неговото не бе по различно.
Минутите започнаха да минават покрай нас, а тишината си оставаше една и съща, нарушавана от време на време от природата. Очите ми се бяха спряли на едно стръкче трева и бяха все едно залепени за него. Единственото, което виждах от него бяха очертанията му, все пак нощта се бе спуснала. Ръцете ми се бяха увили съвсем хлабаво около капитана, а имах чувството, че въобще не съм на тази поляна или въобще на този остров. Сякаш бях на хиляди километри от тук и единствената следа,че някога съм се намирала на това място бяха дрехите разпиляни на всевъзможни места.
Най-после тишината бе нарушена от негова страна. Без да се замислям или дори да помръдвам само кимнах леко. Чувствах се странно, когато не знаех какво точно трябва да кажа, все едно бях безащитна. Май беше време да сложа мислите си в ред, колкото и да ми се искаше да отлагам, колкото и да ми се искаше този момент въобще да не идва. Но беше крайно време разбера какво точно ставаше тук.
Защо винаги вършех нещо и чак тогава се замислях за свършеното? Създаваше ми двойно повече проблеми и тревоги, а в този случай- тройни. Чувства... Опитвах се да ги притъпя от както се помня и до някъде успявах. Но не всеки е съвършен. Като например тази нощ бях изгубила контрола над тези дяволски създания и ето до къде ме бяха довели. Винаги, когато те ставаха част от ежедневието ми всичко се оплиташе по невероятен и непоправим начин.
Усетих студения ветрец да хапе кожата ми и дори в момента да не ми бе студено не исках да прекарам следващите няколко дни на легло поглъщайки лекарства. Изправих се без да нарушавам тишината и се отправих към дрехите си, които явно бяха навсякъде. Докато се обличах се опитах да анализирам какво точно се случваше в туптящото нещо в гръдния ми кош, а също така и в главата ми. Определено не ми беше безразличен, след като бях стигнала до тук, но имаше ли нещо повече? От малка бях посрещана само от разочарование, когато ставаше дума за любов под всякаква форма, затова и избягвах тези задушаващи сърцето неща. Беше по-лесно...
Най-после успях да се намъкна в ризата си и подхърлих на Натаниел неговите принадлежностти. Единственото, което ми идваше на ум да направя, за да не почна да задавам въпроси един след друг, а и за да не изглеждам глупаво, бе да вдигна единствената си защитна стена, която нямаше да се бие толкова много на очи – смеха.
- Ако се разболеете,няма да има кой да ви замести във великите ни мисии, капитане. – Казах с усмивка и се протегнах леко, защото умората, започваше да си казва думата.

Как по дяволите, той или когото и да било си ме представяше по начина, по който туко що се опита да опише въображаемо стечение на обстоятелствата. Аз със супа и разтривки?! Ха! На кукуво лято. А на всичко отгоре и усмивката, която се бе разляла на лицето му направо си правеше подигравките му непоносими. Леко начумерена, вместо да обуя и последната част от дрехите ми, а поточно-панталоните, я захвърлих по него. Естествоно това накара мен да се ухиля като чеширски котарак.
-За супите и разтривките може да назначим някоя прислужница. Аз мисля да се възползвам от този момент и да се позабавлявам в малко битки. Туко виж и може да се издигна до главатар на някоя разбойническа група.
Като че ли за момент забравих за случилото се и седнах най-спокойно до него, докато той се бе съсредоточил върху това, което на мен не ми изглеждаше като нищо друго освен празно пространство. Излегнах се назад, като използвах ръката му като възглавница. Не защото бе предложил, дори да не го беше направил, аз съм си достатъчно нахална сама да си направя удобство. За няколко минути млъкнах като се бях загледала в небето, звездите, облаците... май най-вече в облаците.
Смяната на наствоенията ми направо ме убиваше. Не знаех как точно всичко, което изпитвах и се случваше се побираше в мозъка ми, когато всичко това се менеше през минути. Вземете за пример тази ситуация... До преди минути имах чувството, че сърцето ми ще експлодира, не че сега не продължаваше да препуска по същия начин, просто преди малко беше по-различно чувството.
-Как се чувствате, капитане? –Попитах като почти веднага замисленото ми изражение не бе заменено от развеселено. Все пак така бях изразила това,което исках да кажа, че той можеше да получи грешната идея- от това, че можех да го разпитвам за чувствата му, до това че го питах как си беше прекарал. Не, нямах нито едно от тези в предвит. Затова се обърнах към него като се претърколих по корем и се подпрях на лактите си, за да мога да го погледна.- Имам в предвит, не е ли малко странно всичко това?

Усмивката ми стана още по-самодоволна, когато видях реакцията му на фантазията, която бяха породили думите ми в главата му. Но всичко бързо бързо се промени, когато устните му се впиха в моите. За момент се изненадах, но въпреки всичко не се отдръпнах. Изслушах му ‘заплахата’ и поклатих глава леко.
- А кой е казал,че аз ще позволя такова поведение, скъпи ми капитане.- Изтърсих и се изправих до седнало положение, като му обърнах гръб с кръстосани ръца.
Опитвах се да играя роля, когато никога не е била моя- тази на сърдитата дама. Не за друго,а защото първо аз никога не се държах като ‘дама’ и второ, защото никога не съм се сърдела по този начим. По принцип, ако наистина нещо не ми изнасяше по-скоро бих се развикала или размахала някое и друго оръжие. Така че силно се надявах той също да види през играта ми на тази ‘дама’.
Това беше то! По средата на нощта да ти дойде настроението за игри и закачки. Самата мисъл за всичко това, накара крайчиците на усните ми да се дръпнат и заформят изящна усмивка. Е, поне на човек едва ли щеше да му омръзне бързо подобно поведение... особено в моменти като този. Или пък беше точно обратното? Но какво пък? Почти никога до сега не се бях замисляла за реакцията на другите на моето държане, сега ли беше момента да го правя? Едва ли...

Нямаше как да остана с каменно изражение, когато усетих дъхът му по кожата си и след коментра му. С усмивка се обърнах готова да изтрелям поредния отговор, когато думите му ме достигнаха и като че ли ме удариха. Усмивката леко по леко замря, а очите ми се залепиха за неговите. Как трябваше да отговоря?! Трябваше да му го призная – винаги извърташе нещата в негова полза и то само с думи. За момент имах чувството,че съм котка настъпена по опашката.
-Като изключим, че спах с капитана си, нищо особено.- Отвърнах леко троснато. След стотни от секиндата вече съжелявах,че съм го казала. Но това е живота – трябва да живееш с последиците от голямата си уста.
Секунди по-късно и се намирах във въздуха. Само едно движение от моя страна и си получих предупреждението от Натаниел. Като нацакано малко дете се намръщих и изгледаше така, все едно се сгуших в него, не знам защо... Когато, най-после се сетих да се огледам, вече се намирах на някакво нищожно легло и до колкото разбрах в онази едва крепяща се барака.
-Ако покрива падне, ще те преследвам в ония свят.- Отвърнах със същия тон, но въпреки това се излегнах на леглото.
Взех панталоните, които ми подаваше, но просто ги захвърлих на леглото до мен и се загледах в тавана. Не, не се притеснявах, че ще падне. По скоро се притеснявах за отговора на въпроса му. Не знам защо, но в момента не можех да измисля какъвто и да е остроумен коментар,за да се измъкна. Поради тази причина мозъкът ми тръгна да търси истинския отговор на въпроса...като за първи път.
Какво трябваше да отговоря – че това беше просто за забавление или че наистина изпитвах нещо към него? И ако правилният въпрос не беше ‘трябва’ а какъв всъщност е отговора, кое ще избера? Определено не беше както другите пъти. Тогава си спях с чиста съвест и не се чувствах все едно нещо ме разяжда от вътре. Къде отиде настроението ми от само преди минути?! Тогава какво – имах някакви чувства към него? Добре, хайде нека го приемем. Какви? Приятелски? Ха, по-скоро приятели с привилегии. Не, не беше и това... или поне така се надявах. Любов... абсурд. Та аз думата любов я разбирах само, когато ставаше въпрос за някое животинче. А определено това, което чувтвах в момента, не беше като това, когато си играя с някое сладко кученце.
Затворих очи и лека въздишка се изтръгна от гърдите ми.
-Какво се промени...- Започнах с леко унесен тон, все едно не осъзнавах,че говоря. – Като за начало, нещо се побърка в сърцето ми. Май адреналина ми дойде малко в повече, не е спряло да спринтира от падането от покрива. Ако продължава така мисля, че ще получа сърдечен удар. Второ...в главата ми е пълна каша и всичко това се дължи на теб. И трето не мисля да прекарам следващите няколко дни с шише сироп в ръка. Така че се качи тук. Спокойно не хапя.
За първи път в живота ми от устата ми излизаха толкова честни думи, че чак ме хвана срам. Обърнах се на другата страна и се дръпнах колко се може повече в други ъгъл,за да може той да се настани спокойно. Чак сега осъзнах,че туко що се бях обърнала към него в ‘ти’ форма, което е изключителна рядкост за мен. Но ако продължавах да мисля над всичко това щях да си докарам само главоболие, затова се опитах и изгоня всичко и всички от главата си.

Грешка? Че кой беше казал,че е грешка? Бях сигурна,че дори да можех да върна времето назад едва ли бих взела други решения. Не за друго,а защото хората са същества водени от жаждата си за сладост и наслаждение. Но въпреки това, всичко което той изричаше в момента звучеше... меко казано странно. А последвалото даже ме накара да се обърна към него с лека усмвка.
-От кога суровият пиратски главатар, отпращащ болестите на далеч се, извинява? – Попитах като гърбът ми бе залепен за стената.
Дървените дъски буквално почваха да изпиват всичката топлина от тялото ми, затова се надигнах, за да намъкна най-после панталоните си. Точно бях успяла да вкарам краката си в правилните дупки на крачолите, когато той подаде поредня коментар. С едно движение на ръката и успях да го бутна леко, но и това бе достатъчно да го събори от леглото. Усмивката продължаваше съвсем спокойно да си се разпростита на лицето ми.
- Вярно е,че всички мъже мислят само за едно, когато е намесена жена... – Казах с насмешка и успях да закопчая панталоните си.
След това се обърнах към него и не успях да здържа желанието ми да му се оплезя. Все пак аз на ъкъл не бях нищо повече от дете, което умраше да натрива в носа на другите, когато беше победило. И тогава в главата ми изплува брилянтната мисъл: Ако не премисляхме случилото се толкова много и не му придавахме кой знае какво значение, ние все още си се държахме напълно нормално... с няколко изключения.
-... капитане...- Последното го каза напълно и само на шега, просто в добавка на това, което бе казал той.

-Силно съм разочарована, скъпи ми капитане, че се отплесвате толкова бързо… И то само,когато на една жена и липсват панталоните. – Промълвих със същата усмивка като неговата и с едно движение преместих косата си от едната страна, за да не пада върху лицето му.
Колко ли странно щеше да е ако я нямаше тази игра на думи?! Е едва ли това щеше да се разбере някога. Все пак аз си бях бъбривка и дори той да не говореше, сигурно аз щях да го правя и за двамата. Какво следваше сега? Както някои хора биха казали : Аз съм на ход. Трябваше да го опровергая и това щеше да стане само ако се измъкна от хватката му.
-Хмм… Какво наистина мога да направя?!- Прошепнах и доближих лицето си към неговото като усмивката все още си се разполагаше там съвсем спокойно.
След стотни от секундата устните ми бяха вплетени в неговите и за момент всичко в главата ми се изпари, дори целта ми. Хубаво, че бе само за секунда. Когато се осъзнах ръцете ми, чиито пръсти си играеха нежно с косата му до сега, се спуснаха надолу през врата му, гърдите и корема. Трябваше ми само малко да отпусне хватката си около кръста ми… И точно това стана. С едно движение се изправих и му се ухилих.
-Я виж ти! То се оказа,че съм била доста сръчна…