Пустият плаж

Очевадно беше, че Оникс не си падаше по мокрите приключения. Особено щом те се закачаха с невероятната му златиста коса. Всъщност сега кичурите полепнали по лицето му бяха придобили по-скоро кестеняв отенък. Може би лешник.
За сметка на озадачаващия цвят на косата му, този на лицето му си беше доста красноречив. Физиономията в тип "таралеж" в атака перфектно пасваше на цвета "боен яростен домат". А походката.. О, походката. Беше като вдървен вариант на гордата стъпка на лъва. Хем едва се свиваше, което докарваше внушителен ефект с изключителната дължина на крайниците му. От друга страна, имаше нещо жестоко и готово да отмъщава за развалената прическа. Някоя дива част, но чийто път не бих скала да се озовавам. Особено след като имах пръст в разрухата на златните кичури.
Както и да е. Не исках да му скапвам настроението, както и прическата за да сме честни. Но стореното, сторено - сега оставаше само да се поправи.
-Оникс! - викнах с пълно гърло и заплувах след него. Скоро вече беше прекалено плитко за изпълнението на тази моя дейност, затова се изправих и затичах напред със скоростта на ястреб след жертвата си. Което щеше да е хубаво ако не се чувствах сякаш влачех гюлета след себе си още на първите десетина метра.
Най-накрая, запъхтяна и зъзнеща заради вятъра, който впиваше мокрите ми дрехи в кожата, стигнах до пясъка. Легнах на пясъка и се опитах да успокоя сърцето си и да забавя дишането си. Вълните все още ме заливаха, но вече успяваха да стигнат само до коленете ми. Съвзех се и се забързах след странно неуморния Оникс.
- Чакай! - извиках. Преглътнах прекалената си на моменти гордост и след като се приближих достатъчно направих голяма жертва в името на чуждото щастие. - Аз... - трудно беше. - съжалявам.
Не, никак не е лесно да се извиняваш. Особено когато си сигурен, че няма особена причина за извинението.