Балната зала

Никълъс Тилт Уелдърн написа:

Spoiler:

Очите на Джаки се разшириха до толкова, че съвсем скоро щяха да изкочат от орбитите си. Не можеше с такава лекота майка й и баща му да решават бъдещето им. Те не бяха предмети, които можеха просто да препишат на някого или да ги завещаят. Не бяха животни, които можеше да оставиш в една стая, че да си свършат работата.
Те бяха човешки същества, с чувства и право на глас. Е, в случая нямаха право на глас, родителите им решаваха вместо тях, както всъщност се ставаше във всяко второ аристократично семейство. Винаги родителите определяха ходовете на децата си, само че в случая на Джаки те не бяха предвидили криването й от пътя и запознанството й с пиратът, който не излизаше от ума й. Дали я чакаше на пристанището? Вероятно бе безкрайно разочарован от нея...или просто я беше залъгвал, че ще отиде колкото да задоволи каприза й да го види отново.
Джаки разклати глава и един непокорен кичур коса излезе от стегнатия й кок и се спря пред лицето й. Ръцете на Никълъс се бяха стегнали около кръста й и притока на въздух беше незначителен, имайки предвид и корсета, който невероятно много я влудяваше.
- Пусни ме! - настоя отново Джаки, но не можеше дори да се размърда. - Нали се водиш джентълмен, къде е ти е джентълменското в момента? Не мислиш ли, че трябва да имаш малко уважение към мен и тялото ми? - попита го момичето.
В очите й припламна гневен пламък, който се вряза в мътните очи на Никълъс. За пореден път се обеждаваше как не може да го понася.
Ник се изсмя.
- Моля ти се, не мисля че си от момичетата, които ги влечат нежните и милите, или греша? - попита я той на свой ред.
Джаки стисна зъби толкова силно, че челюстта й се схвана. Прехапа езика си и скоро усети собствената й кръв да се стича в гърлото й.
- Отвратителен си... - просъска Джаки и за пореден път неуспешно се размърда в опити да се отскъбне от хватката му.
Нямаше търпение проклетата песен да свърши и отново да усети сладия кислород и да се окаже далеч от противния образ, който бе Никълъс.

Мелодията се провлачи дразнещо и нестройно, а гласа заглъхна като скъсани струни на цигулка. Въпреки това тихата мелодия все още звучеше наоколо и оповестяваше, че края на песетна не е настъпил. Есетествено това подразни Джаки, единственото, което искаше е да се отърве от лапите на тази горила, бала да приключи и тя да изтича към пристанището независимо, че би било късно за подобно действие. Ривън най-вероятно си бе тръгнал, ако изобщо бе отишъл за срещата им.
- Какво смяташ да правим? - попита го тихо Джаки.
- С кое?
- Как кое? Брака? Няма намерение да се омъжвам за теб, ако ще ада да замръзне и някой демон час по час да ми вади вътрешностите. - отсече гневно тя.
- Ех, ама и се палим. - Никълъс се засмя дрезгаво и отпусна хватката си около тънката талия на момичето.
Рязко кислородът навлезе в дробовете на Джаки, но отново й се зави свят и имаше чувството, че ще падне. За щастие това не се случи.
- Ако родителите ни решат, че така трябва, значи трябва. - добави абсолютно сериозно Ник.
Момичето го погледна очудено. Сините й очи се бяха разширили от изненада, а устните й се разтвориха съвсем леко в почуда.
- Ти изобщо нямаш лично мнение по върпоса, нали? - попита го Джаки клатейки глава и отклони поглед от неговия.
Очите й блуждаеха известно време наоколо докато не срещна познато до болка лице. Коремът й се сви и голяма буца се обрзаува в гърлото й. Опита се да поеме въздух, но вече не само корсетът пречеше на това й действие.
- Какво? - попита я Ник уловил погледа й. - Кой видя? - огледа се за да проследи очите на Джаки, но тя побърза да отклони погледа си от Рив, който все още гледаше в нея и Никълъс.
- Мисля... - измърмори Джаки и очите й пак се върнаха на сладкия мираж, който бе видяла.
Не можеше наистина Ривън да е тук, просто й се привиждаше, вероятно бе заради недостига на въздух.
Искаше да не отделя очи от него, ако беше мираж то със сигурност скоро щеше да се изгуби в нищото, а те не можеше да си позволи да се раздели с този така сладък образ, който не й излизаше от главата.
- Не ми е добре... - момичето пое дълбоко въздух, но сякаш беше напразно, кислорода просто не достигна до дробовете й и тя се влече като парцалена кукла на пода. Последното, което видя бе лицето на Ривън, после клепачите й, като пъхащи крилца на пеперуда, потръпнаха едва-едва и се затвориха...

Нищо не вървеше по план, Никълъс обичаше да си прави разни планове и много често се случваше точно така както си мислеше, но ето че се появяваше спънка и той не знаеше какво да прави.
Просто танцуваше с момичето и меко казано се наслъждабаше на това, което държи в ръцете си. Може би нямаше да е толкова лошо, ако Джаки му станеше жена, поне щеше да си се наслъждава на това, което вече е негово без капчица свян и в случая колкото и оправна да бе Джакимовея трудно можеше да успори което и да е било негово решение. Нали щеше да е главата на семейството. След краткия спор по въпрос за обсъждащия се брак, Джакимовея рязко спря да говори и се загледа на някъде.
Извднъж Ник долови нещо странно в погледа й, сякаш беше видяла нещо несъществуващо...като призрак, например.
- Какво? - попита я той. - Кой видя? - огледа наоколо и с опита да проследи погледа на Джаки, но тя бързо го отклони и Ник така и не разбра какво е гледала.
- Мисля... - измърмори момичето и изведнъж тялото й натежа в ръцете му. - Не ми е добре... - прошепна тя.
Ник обходи с очи бледото й лице, усети ускорения й пулс и слабото дишане. Преди да успее да реагира по какъвто и да е било начин момичето се свлече безжижнено в ръцете му и той приклекна ниско на земята придъжайки главата на Джаки в ръцете си.
- Джакимовея. - извика той и я разтърси. - Джаки. - настоя отново.
В създалата се смут той се огледа за родителите й, но не ги вдия да се приближават. За негово очудване, като принц на бял кон връхлетя някакъв непознат.
-Какво се случи?! - попита го момчето и посегна към бледото лице на Джаки за да отмести няколко шоколадови кичура от лицето й.
Никълъс отблъсна ръката му, сякаш се опитваше да покаже, че Джаки в момента е лично негова отговорност.
-Трябва да извикаме помощ! - почти извика момчето.
- Умен си. - отбеляза с насмешка Никълъс. - Трябва да я изнеса преди майка й да я види. - добави той, но като че ли говореше по-скоро на себе си.
Вдигна Джаки от пода, сякаш беше перце и я понесе към съвсем отдалечено от балната зала място. Хората наоколо бяха достатъчно погълнати от себе си за да не забележат почти нищо, совен няколко отделни индивида, които мигом зашукаха помежду си.

Красива бледо синя рокля, много дантели и красиви блестящи обувки. Анна не обичаше да се издокарва, но баловете.. Баловете бяха изключение. Красивата рускиня изглеждаше наистина ослепително и не отстъпваше по красота на никоя друга красавица в залата.
В началото, оглеждайки се тя не видя ничие познато лице; само тълпящи се различни хора от различни семейства. Красивите бижута проблясваха на светлината.
-Шарлът? -Прозвуча тихия и мекия й глас. Устните на рускинята се изкривиха в красива усмивка, макар и леко несигурна.
Очите й се бяха вперили в друга красавица, която също притежаваше доста красиви черти на лицето, а и не само.
Очаквайки някаква реакция, Анна се приближи с бавни крачки, като воалите на синята й рокля се влачеха зад нея, тя приличаше на някакво красиво привидение.

Виктория скучаеше и то ужасно много.
Беше тук едва от няколко минути,но вече й беше омръзнало. А и този тъп французин,с който дойде, непреставаше да говори. Акцентът му я дразнеше още повече. Чак й идваше да му забие един шамар,но щеше да привлече цялото внимание към себе си. А това не го правеха почтените и изискани аристократки. Нали?
Беше обходила цялата стая с очи.
Залата наистина беше огромна,както й каза Шарлът, и беше препълнена с хора,които не познава,както тя самата си мислеше.
Не искаше и да се запознава с тях. Според нея всички аристократи бяха едни и същи - скучни,мислещи само за пари и работа идиоти.
Беше доволна,че не се е родила такава,защото нямаше да издържи.
Всеки ден с толкова пристегнати рокли,трябва винаги да е усмихната, да се подчинява на бащи си и неговите дружки.
Като каза "баща" веднага се сети за нейният собствен. Къде ли беше той? Вероятно обикаляше светът с неговият кораб. Как й се искаше вместо да стои тук и да скучае с разглезените мамини детенца, да кръстосва моретата,да види непознати мести, и да се запознава с интересни хора,по възможност пирати.
Пирати...ах,пиратите! Де да имаше и тук някои,които да разведрят обстановката.
Когато си го помисли усмивката грейна на лицето й,което не остана незабелязано от французина. Той си помисли,чу той е виновен за това нейно внезапно щастие, и продължи да разказва скучните истории,които са го споходели при идването му на Острова.
И точно в този момент пред очите й застана едно красиво момиче,което със сигурност беше виждала и преди,само че не се сещаше от къде.
А когато тя каза "Шарлът?" Виктория направо замръзна.
Можеше да се справи с един от нищо неразбиращ французин,но да подмами аристократка....това не беше шега работа!
Ван де Камп застина на място,когато русото момиче забърза крачка към нея. "По дяволите!" помисли си тя и се усмихна фалшиво.

Анна бързо достигна до другата девойка, като чуваше как леките токчета потропваха по пода. Красавицата се усмихна мило.
-Шарлът, о, слава богу, че има някой, с когото да разговарям. -Каза рускинята усмихнато. -Този бал е толкова скучен. -Продължи Анна, усмихвайки се на девойката пред себе си.
Косата й проблясваше като истинско злато, а в очите й имаше някаква странна зеленикава искра, докато говореше. А кожата й бе бяла, като мляко.
Наистина Анна не намираше мястото си сред аристократите, не бе като тях. Не я интересуваха парите и работата, както останалите. Не бе в свои води тук и се радваше, че имаше някой, който познава.

Анна погледна французинът. Знаеше прекалено малко френски, за да разбере каквото и да било, но знаеше как да каже "Името ми е Анна". И именно това направи.
-Казвам се Анна. -Каза тя на френски и се усмихна, като подаде ръката си на мъжа. След това върна вниманието си на дамата, като усмивката не слизаше от лицето й. Не се гордееше, че се бе отказала да донаучи френския език, но пък пред него бе избрала италианския, който й се струваше далеч по-звучен.
-Шарлът, не сме се виждали от много време! -Продължи въодушевено русокосата красавица. Русите й къдрици бяха подредени в красива прическа и разкриваха белеещата се шия на Анна, върху която имаше прекрасно колие със син камък.
Да си признае тя не бе очаквала да види своя позната тук, но бе приятно изненадана.

За момент рускинята смръщи вежди. За кои родители говореше? Ако за семейството в което бе отраснала, да, те бяха тук. Но Шарлът много добре знаеше,че истинските родители на блондинката са мъртви отдавна. Но Анна предположи, че тя имаше предвит първия вариант.
-Да, разхождат се и вероятно пият. -Отвърна леко развеселено рускинята, след което върна погледа си на французина, който упорито се опитваше да накара Шарлът да му обърне някакво внимание, но явно тя не желаеше.
-Изолираш горкия французин. -Засмя се Анна, а смеха й прозвуча като малки камбанки, които биха те пробудили от дълбокия ти сън. -Ако аз имах някой, който да се опитва така упорито да привлече вниманието ми, нямаше да съм толкова безразлична. -Продължи руската красавица шеговито, като местеше погледа си ту на усмихнатата Шарлът, ту на французинът, който изглежда разбра, че става дума за него.
Анна се усмихна чаровно на него, а след това и на приятелката си.
В интерес на истината тя не знаеше дали и тя нямаше да го изолира, ако бе на мястото на другата девойка. Може би бе скучен? Или нещо друго с младежа не бе наред?

Французинът съзря някакъв познат в тълпящите се хора и остави рускинята, заедно с другото момиче, сами. Анна се усмихна, когато франццузинът каза с френски акцент, че се връща след малко. Анна върна вниманието си на девойката срещу нея.
-Шарлът, струваш ми се малко по-различна днес. -Отбеляза Анна. Не знаеше защо, но сякаш имаше нещо различно в приятелката си. Не можеше да си обясни това свое предчувствие.
Аристократката винаги успяваше да забележи промяната в нечии настроения или хора, бе много наблюдателна. Усмивката й се бе смалила леко, но това, чее Шарлът бе малко по-приказлива, от колкото сега беше, я караше да се притеснява малко или много.
Руската красавица взе една чаша от минаващия поднос с алкохол, и отпи, но само колкото да вкуси.
След това върна вниманието на момичето, като огледа хубавата рокля, която до сега бе пропуснала да разгледа.

"Сигурно ми се струва" каза си рускинята и се усмихна мило. Напоследък прекалено много неща й се бяха струпали и сигурно съзнанието й правеше номера. Като цяло Анна бе склонна да вярва, че има дни в които си приказлив и дни, в които уви, не си.
Тогава момичето отправи покана за неопределен ден. Анна се усмихна мило, наистина трябваше да намине за да си поговорят както едно време правиха. Липсваха й тези времена, когато тя се забавляваше и не мислеше, че е осиновена и родителите й са убити от пирати.
Анна въздъхна, но се сети, че не бе отговорила на Шарлът.
-Да, ще бъде страхотно отново да си приказваме както едно време. -Отговори тя и лекичко се усмихна и изкрящо белите й зъби пробляснаха като малки диаманти.
-Нещо ново в семейството ти? -Запита набързо руската красавица. Искаше да знае какво се случва с нейната приятелка.

-Благодаря ти! -Отговори рускинята. Не бе свикнала да й правят комплименти, защото рядко се издокарваше и показваше толкова плът, колкото сега се показваше от бледо синята красива рокля, с която тя приличаше на някаква неземна фея, с тези руси коси и бяла кожа..
-И ти си прекрасна днес. Но и не само днес. А както всякога. -Направи на свой ред компимент на дамата пред себе си.
Като цяло наистина на бала всеки бе сложил най-новата си премяна, бе се издокарал така, за да дойде тук и дафлиртува с други от аристокрацията, да поговори за работа, други неща. Но Анна, тя дори не знаеше защо е тук. Не знаеше вписва ли се в тази среда на властни фамилии и хора.
И ето, че все пак бе тук, говореше със своята приятелка Шарлът и си правеха компименти и то от сърце. А не като останалите; при тях всичко е лицемерие или подтикнато от вътрешни мотиви. Анна не разбираше това и се стараеше винаги да е откровенна със събеседниците си.
-Не ти ли се струва, че всички са тук, само за да обсъждат останалите? -Попита рускинята.

-Татуйровка? -Възкликна изненадано рускинята, като хвана ръката на приятелката си, за да разгледа по-от близо новата й придобивка. Анна винаги харесваше такива неща, бе очарована от татуировките като цяло и мечтаеше да си направи. Но ако си направи, естествено, щеше да бъде прокудена от семейството, при което беше. Не можеше да си представи лицата на всички, ако тя се явеше с такова "произведение на изкуството".
-Кога успя да си я направиш? -Продължи на любопитства Анна, докато все още държеше ръката на Шарлът. Рускинята не осъзна, кога на устните й се бе появила огромна стокаратова усмивка.
-И не си ми казала? -Погледна Анна, като се престори на смръщена, но веднага след това се засмя весело. -Ако беше някой друг. щеше да ти се обиди, но ти знаеш, че аз не съм такава. -Добави красивата блондинка и се усмихна по възможно най-сладкия начин.

Анна не разбираше защо Шарлът изведнъж дръпна ръката си. Русата девойка погледна събеседничката си с недоумение. След това Шарлът обясни, че е била рисувана и разочарованието по лицето на Анна бе видно.
-Жалко. -Каза тя с тон, в който се долавяше все още нотка на изненада от дъпането на ръката си. Руската красавица отпи от чашата си, забелязвайки, че тази на Шарлът трепери.
Всичко започваше да става все по-странно за аристократката. Не, вече съзнанието не й правеше шеги и тя бе убедена в това.
-Шарлът какво има? -Попита директно Анна, която си падаше наистина откровенна и ако нещо я тревожеше, щеше да си каже веднага. -Цяла вечер се държиш странно. Не разбирам какво става.

Анна долавяше, когато я лъжат от километри. За миг изражението й стана сериозно и дори леко плашещо. Устните й бяха застанали в права линия, а очите й бяха се оголемили.
-Лъжеш ме. -Отговори просто рускинята, отпивайки отново от чашата си. Винаги надушваше лъжата, промяната в гласа, дори в поведението. Какво не бе наред? Анна продължи да се взира в Шарлът. Толкова много въпроси искаше да зададе, но зададе най-важния.
-Защо ме лъжеш и какво става? -Гласът й прозвуча ледено и предвещаваше, че тя няма да се откаже, докато не разбере истината.
За миг отклони поглед към ръкавиците и после пак към Шарлът.
Защо й се струваше, че татуировката е истинска, а не рисувана? Нямаше логика да я крие, ако бе рисувана. Анна забеляза потропванията на обувките на другата девойка и вече бе убедена, че нещо се случва.