Така .Сега ще се сблъскате с едно съвместно творчество на мен и сестра ми,която тук се подвизава под името Нимерия/не ми е истинска сестра, но мислим толкова еднакво, че не изключено в някой минал живот да сме имали кръвна връзка хД/
Часовете трябва да признаете са ..скучни.И ние намерихме начин да се разсейваме хД
Името му е училищен бестселър ...останалото ще разберете сами..
Училищен бестселър
164 ГПИЕ...продължение...
Час по испански...
Интересното зелено сако, чийто цвят наподобяваше пози на сбръчканите аспержи, стоящи вече трети ден в купичката на поредното злоядо дете, успешно се справяше със задачата да развали цялостната картина.Гледката усложливо бе допълвана от впереният и поглед, който вместо да се рее измежду морето от уморени ученически физиономии, се бе забил в шарките на маркера, напомнящи на мушама от родопския край.
Склоността и към опазването на новите вещи я бе подтикнала да облече чисто новия учебник със сраници от светския клюкарник, който бе излязал от обичайното си превъплъщение и заел нова роля на сцената на живота, а именно да прилепва плътно по твърдите корици на учебника.
Умората обаче бе като тумор, разпростиращ се по цялата нервна система, състояща се от 29 ученически глави, които с лекота можеха да се нарекат с определението „празни”.И как нямаше?! Времето влачеше огромното си туловище и удължаваше мъкитена всички...
Час по български...
Тук сестра ми седеше на другата редица и сама трябваше да се справям със задачата да "опиша госпожата"..
Поискаха от мен да я опиша.Уви, обикновено щом химикалката докосне листа думите сами се появяват.Остри, хапливи, копиращи всяко действие на субекта срещу мен.Търсещи някой детайл, за който да се хванат, очите ми отново се плъзнаха по цялостния и облик.И пак...и пак.Ала нищо.Съзнанието ми бе по-празно от кутия шоколадови бисквити след среднощната закуска на баща ми.С тази разлика, че в кутията все се къташе някоя самотна троха, спасила се от неизбежна смърт.А в главата ми...нищо.Порой от хапливи думи излязоха от устата и...Всичките подчинени на една и съща тема –колко безмозъчни сме ние, гордите представители на съвременното поколение.Вместо да се засегна, се вкопчих в единствения сноп светлина в моето моментно умопомрачение.Или поне се надявах да е моментно...
Думите и вървяха ръка за ръка с жестове.Рязки и напомнящи на тези на чичо ми в онзи далечен юнски следобед, когато все още можех да минавам под масата без да е нужно да свеждам глава и случайно подпалих нищожно количество коса от злощастното теме на чичо..
Продължението ще ача довечера хД
Часовете трябва да признаете са ..скучни.И ние намерихме начин да се разсейваме хД
Името му е училищен бестселър ...останалото ще разберете сами..
Училищен бестселър
164 ГПИЕ...продължение...
Час по испански...
Интересното зелено сако, чийто цвят наподобяваше пози на сбръчканите аспержи, стоящи вече трети ден в купичката на поредното злоядо дете, успешно се справяше със задачата да развали цялостната картина.Гледката усложливо бе допълвана от впереният и поглед, който вместо да се рее измежду морето от уморени ученически физиономии, се бе забил в шарките на маркера, напомнящи на мушама от родопския край.
Склоността и към опазването на новите вещи я бе подтикнала да облече чисто новия учебник със сраници от светския клюкарник, който бе излязал от обичайното си превъплъщение и заел нова роля на сцената на живота, а именно да прилепва плътно по твърдите корици на учебника.
Умората обаче бе като тумор, разпростиращ се по цялата нервна система, състояща се от 29 ученически глави, които с лекота можеха да се нарекат с определението „празни”.И как нямаше?! Времето влачеше огромното си туловище и удължаваше мъкитена всички...
Час по български...
Тук сестра ми седеше на другата редица и сама трябваше да се справям със задачата да "опиша госпожата"..
Поискаха от мен да я опиша.Уви, обикновено щом химикалката докосне листа думите сами се появяват.Остри, хапливи, копиращи всяко действие на субекта срещу мен.Търсещи някой детайл, за който да се хванат, очите ми отново се плъзнаха по цялостния и облик.И пак...и пак.Ала нищо.Съзнанието ми бе по-празно от кутия шоколадови бисквити след среднощната закуска на баща ми.С тази разлика, че в кутията все се къташе някоя самотна троха, спасила се от неизбежна смърт.А в главата ми...нищо.Порой от хапливи думи излязоха от устата и...Всичките подчинени на една и съща тема –колко безмозъчни сме ние, гордите представители на съвременното поколение.Вместо да се засегна, се вкопчих в единствения сноп светлина в моето моментно умопомрачение.Или поне се надявах да е моментно...
Думите и вървяха ръка за ръка с жестове.Рязки и напомнящи на тези на чичо ми в онзи далечен юнски следобед, когато все още можех да минавам под масата без да е нужно да свеждам глава и случайно подпалих нищожно количество коса от злощастното теме на чичо..
Продължението ще ача довечера хД