Мистериозната гора в края на града

- Дерек.
Гласът му беше равен, а името му излезе от устните му ясно и отчетливо. Звучеше някак.. авторитетно. Умишлено придаваше допълнителен драматизъм, когато се представяше. Винаги бе смятал, че първото впечатление е изключително важно. А ако успееш да се представиш подобаващо, то шансът името ти да бъде запомнено е много по-голям.
- Дерек Роусън. Приятно ми е, Лейла. - допълни след няколко секунди и подаде ръката си, за да се здрависат. Зачуди се дали е чувала името му друг път. Вероятно да. Фамилия Роусън бяха известни в Сейнт Джон... а може би не. Което сякаш беше по-добрия вариант. Не искаше отново да бъде сравнявам с баща си, отново да го приемат само като наследника на богаташа Роусън... отново да не се интересуват от него самият, а от семейният престиж, който все повече тежеше на раменете му.
Просто не искаше....
- Значи си пират? - след още няколко минутно мълчание, аристократа се обърна към Лейла. Въпреки не много доброто начало на срещата им, момичето изглеждаше наистина мило. И противно на очакванията му, присъствието й не беше натрапчиво, дори напротив.
- Не съм чувал за много жени пирати. - всъщност той не беше много запознат с пиратите като цяло. Било то жени или мъже. Знаеше само, че са опасни. И е по-добре да се пази от тях. Но нищо повече. Е, беше се срещал няколко пъти с пирати, но тези срещи не бяха завършили особено добре за него, затова предпочиташе да не си ги спомня.
- Как реши да тръгнеш именно по този път?

- Всъщност знам. - усмихна се Дерек. - Баща ми постоянно го прави... или поне се опитва.
Нова самодоволна усмивка се появи на лицето на аристократа. Да, определено се гордееше с всичко, което беше постигнал. А именно да вбесява баща си с всяко свое действие и да му показва отново и отново, че колкото и да иска не може да го контролира. И най-вече, че не може да го превърне в марионетка, която покорно да следва заповедите му. Не, това не беше живота за Дерек. Беше прекалено свободолюбив, за да се остави на нечии команди.
- Забраните не важат за мен. Не спазвам нито забраните на баща си, нито правилата, които се опитва да налага. Аз съм... ъм... "бунтар". - каза с гордо вдигната глава. Етикет, който баща му му залепи още първия път, когато отказа да му се подчини. И от онзи ден нататък, той носеше това определение с гордост.
- Може да се каже, че съм пълно разочарование за родителите си. Очакванията им бяха много по-високи. Искаха да ме изучат, да ме превърнат в достоен наследник, но аз така и не тръгнах по този път. Но пък факта, че съм единственият наследник е това, което играе в моя полза. Затова Дерек Старши все още не ме е изхвърлил от имението. Иначе на драго сърце би се отървал от мен. - говореше с безразличие. Когато за първи път осъзна този факт се почувства... наранен. А сега просто не му пукаше. Дори му допадаше да върти баща си на малкия си пръст.
- Но пък празненствата за забавни. Е, зависи дали съумееш да ги направиш забавни. А и както виждаш, стените на имението не представляват пречка. Така, че живота на аристократите е хубав. Или поне моят е хубав. Сравнително.... - не довъшри мисълта си на глас. Вместо това отпи нова глътка от рома, като този път умишлено не даде бутилката на момичето. Предпочиташе да не рискува да я напие.

Вече беше впечатлен. Да, това беше най-точното определение. Куражът на момичето го впечатли. До този момент действително изпитваше интерес, любопитство да я опознае, защото беше различна. Не беше като момичетата, които той срещаше. А сега интересът му се засили още повече. Гореше от нетърпение да разбере още нещо за нея. И това беше единствената мисъл, която се въртеше в главата му:
"Трябва да я опозная."
Нормалните хора биха се изплашили, биха помислили как да се спасят, как да се измъкнат невредими, а той обмисляше как да я спечели. Как да я накара да му разкаже още за живота си, за себе си. Това беше един от малкото пъти в живота му, когато изпитваше неописуема нужда да знае нещо. И този път искаше да знае историята й.
Пристъпи още една крачка напред, съвсем малка, така че скъси разстоянието помежду им още повече. Лицето му бе едва на няколко сантиметра.
Изражението решително, каменно. Не показваше нито страх, нито ентусиазмът, който го беше обзел.
- Давай. - каза с равен тон.
- Убий ме!! - гласът му се повиши. Звучеше сякаш й заповядваше. Сякаш той контролираше ситуацията и заповядваше на някой подчинен. Именно арогантното му изражение подсилваше този ефект.
- Или се уплаши? - в гласа му се прокрадна лека подигравателна нотка. В момента си играеше с нервите й. Изпитваше я... до къде може да стигне ако се ядоса. Дали наистина можеше да го нарани? Едва ли.

Острието на ножа се плъзгаше по кожата му. Беше студено, затова леко потръпна от начало. Но дори оръжието, намиращо се на сантиметри от шията му, не бе в състояние да го накара да откъсне поглед от момичето. Беше впил сините си очи в нейните, изучаваше изражението й, подканваше я само с поглед да го направи...
- Знаех си. - съобщи Дерек след няколко минутно мълчание. - Знаех си.
Повтори още веднъж със самодоволна усмивка на лице.
- Не ти стиска. Ти си точно като всички останали. Много говориш, а когато дойде време да действаш... - аристократа поклати глава, а изражението му стана някак... състрадателно. Сякаш я съжаляваше, че не иска да го убие. - Жалко, че те мислех за различна. Оказваш се същото страхливо момиченце, като всички останали.
Не спираше да я провокира, да я предизвиква. Да си играе с нея и търпението й. Дори му доставяше удоволствие да я изпитва.
Което, вероятно, не беше сред най-блестящите му идеи. Той не я познаваше. Знаеше само, че е момиче, което не се подчинява на баща си... и че е пират. От личен опит знаеше, че външният вид често лъже. Че под грозната корица, може да се намира една невероятна книга... и обратното. А в света, в който той живееше вторият вариант беше много по-често срещан. Висшето общество беше пълно с красиви момичета, с които единственият разговор, който можеш да проведеш е колко точно е състоянието на баща им. Това беше единственото, което повечето изтъкваха. Мислеха си, че по този начин ще спечелят младия Роусън за съпруг, а дори не знаеха, че подобни девойки той само използваше за личните си забавления. Нямаше намерение да се жени - нито за някоя от тях... нито за която и да е. Поне не близко бъдеще. Предпочиташе да се радва на свободата си като ерген поне още няколко години. И засега съумяваше да следва плана си.
От друга страна съществуваха момичета, които макар да не изглеждаха толкова добре, бяха страхотна компания. Умни, забавни... интересни. Жалкото беше, че повечето аристократи се интересуваха именно от външния вид.
Разбира се, съществуваха и трета група - умни и красиви. Е, те бяха "изчезващ вид", както казваше най-добрият приятел на Дерек. И за огромно съжаление беше прав. Не веднъж Роусън беше споделял, че ако си намери съпруга, то тя ще отговаря именно на тези критерии. Плюс още един, който за момчето беше може би най-важният - той да я обича. Ако се намери момиче, което да го накара да се влюби, то непременно тя ще е избраницата му.
Същото можеше да важи и за момичето пред него. Изглеждаше мила, мъничка, прекалено невинна, за да го нарани. И всичко това можеше да е просто маска. И ако беше така, то Лейла определено можеше да заблуждава. И всъщност това беше наистина логично. Кой би се страхувал от красива чернокоска с нож. Всеки ще я приеме на шега. Е, един убиец (особено ако е жена) не иска ли именно това? Жертвата му да го подцени?
Да, определено можеше да се окаже, че момичето е опасно. За миг дори в съзнанието му проблесна възможността, това да са му последните минути на земята. Е, дори и да умре, поне беше живял хубаво. Беше живял по собствените си правила, без да се подчинява на никого....
И все пак имаше още толкова неща, които искаше да направи. Не искаше да умре. Беше прекалено млад, за да умре... и то по такъв начин.
"Убит от сексапилна жена пират. Що за нелепа смърт? Убит от жена?! Ха-ха..."

Дерек стисна зъби като усети парещата болка от острието. Сведе поглед към раната и видя едно кърваво "Л".
"Определено има стил." - помисли си момчето и отново върна погледа си върху очите на Лейла. В които виждаше странни пламъчета. Сякаш беше наистина доволна от стореното. Най-после доказала, че не е като останалите и не се страхува да бележи едно богаташко синче. Или може би си въобразяваше...
- Първо съсипа дрехите ми, а сега ми оставяш белези...
Но дори това не успя да го стрестне. Приближи се още малко, острието на ножа вече бе започнало да се забива в кожата му, преди момичето да свали оръжието. А това само играеше в негова полза.
Хвана ръката й, тази с която държеше ножа и я изви зад гърба й. След това беше повече от лесно да застане зад нея, да вземе оръжието и да го опре в гърлото й. Сега той държеше контрола в свои ръце.
Това беше едно от нещата, които малко хора знаеха за Дерек Роусън. Той не беше обикновеното богаташко дете, не беше типичното разглезено момченце. Дерек умееше да се защитава. И то доста добре. Не веднъж му се бе налагало да влиза в юмручни схватки с пияни селяни в кръчмите от покрайнините. И не веднъж именно тези му способности го бяха избавяли смъртта. Младежът беше съумял да съчетае грубостта на уличните битки, в които понякога му се налагаше да участва, с финеса и грацията, които трябваше един аристократ да притежава. Затова си беше истинско зрелище да наблюдаваш как Роусън младши се бие. Гледката беше ... красива, колкото и странно да звучи. Сякаш танцуваше на поредния прием, организиран от баща му. А всъщност ударите му не бяха никак безобидни. Имаше тежка ръка и не се свенеше да я "отпуска" при необходимост.
Но тази вечер не беше нужно да го прави. Той не искаше да нарани момичето. И въпреки му се наложи да използва сила, за да я укроти, той продължаваше да бъде някак... нежен. Действията му бяха точно премерени, не прилагаше много сила. Беше против разбиранията му да причини болка на момиче. Особено на такова като нея. Изглеждаше така крехка... почти сякаш можеше да се счупи. Затова Дерек не си позволи да е груб.
- Не обичам да ме заплашват... - устните му бяха едва на няколко милиметра от ухото й. Тонът му се бе принизил до тих шепот.
- А най-вече не обичам да ми оставят белези. - изсъска. - Беше глупаво да сваляш оръжието, то беше единственото, което ме спираше да те нападна. А сега... сега дори мога да те убия. Може би не съм толкова добричък като теб....

- Шах и мат. - бяха единствените думи, които се запечатиха в съзнанието му.
За първи път тази вечер си позволи да отпусне маската си и сега всички емоции пропиваха бавно, но сигурно по лицето му. Арогантната, уверена усмивка я нямаше. На нейно място трайно се бе настанила изненадана гримаса...
"Шах и мат."
Едно момиче го победи в собствената му игра. Той беше този, който оставаше девойките безмълвни след целувка. Той беше този, който манипулираше съзнанието им и изкривяваше мислите им по начини, които са му угодни. Той беше този, който винаги контролираше събитията при срещите си с непознати.
А сега се оказа... безсилен. Объркан, изненадан, вцепенен... Сякаш беше съвсем друг човек. Някой, който дори не е наясно къде се намира. Знаеше само, че е с красива брюнетка, която току-що... му разказа играта. Буквално. Току-що му бе показала как точно изглежда загубата. Какво е усещането някой да си играе с теб.
"Шах и мат."
Сега само трябваше да реши какво да прави. Не знаеше какво да каже. Нахаканото момченце, уверено в господството и контрола си се изпари за няколко секунди. За няколко секунди Дерек се почувства като малко дете, объркано малко дете, което не знае как да се измъкне от белята, която е направило.
Реши, че най-правилното решение е просто да спре да мисли. Защото му хрумваха хиляди идеи и той се колебаеше още повече. Остави се на инстинкта си. Остави се тялото му да го ръководи.
И вероятно това беше още една грешка.
Без да се замисли пристъпи една крачка напред. Уверено се приближи до Лейла. Ръцете му, сякаш със собствена воля се увиха около кръста й, здраво придържайки я в хватката му.
А след това последва нова целувка.
Устните му се сляха с нейните, сякаш притегляни от магнит. Докато я целуваше, продължаваше да пристъпва напред и в един момент гърба на момичето опря в едно от дърветата. Вече и да искаше нямаше къде да избяга. Въпреки, че не се дърпаше особено много. Всъщност въобще.
"Шах и мат".
Въпросът беше единствено кой контролира играта точно в този момент.

И отново успя да го впечатли. Като за начало не се отдръпна при целувката му, а сега... и ризата й беше на земята. Всъщност какво целеше тя? Да го обърка? Е, ако беше това, то определено успя да го направи. Вече не знаеше какво да очаква. В един момент се опитва да го намушка с рапирата си, в следващия пият ром като първи приятели. И изведнъж отново реши, че трябва да го убие... а сега го целуваше.
Не че Дерек имаше нещо против целувката. Даже никак не възразяваше да продължава да го прави. Устните й бяха толкова меки, нежни... сладки. Също като самата нея. И му харесваше да я целува.
Не, точно тези мисли трябваше да избие от главата си. Не трябваше да й позволява да направи и това, да му влезе под кожата. Жените, които успяваха да го направят се брояха на пръсти. А нещо подобно го плашеше.
Каква ирония.
Не се страхуваше от насоченото срещу гърлото му оръжие, а се страхуваше да не позволи на едно напълно непознато момиче да му завърти главата. Да, Дерек се страхуваше от обвързване, страхуваше се от връзки. Сложните взаимоотношения го плашеха до смърт. Не можеше да си представи как всяка сутрин ще се събужда до едно и също момиче, как ще бъде длъжен да й е верен и кратките му афери ще приключат. Не можеше да си представи, че съществува някоя, която да го накара да се влюби. Няколко пъти бе хлътвал до уши, но и в двата случая, когато това стана, се постара бързо да се отърве от момичетата, за да не се стигне по-далеч.
А сега непознатата го караше да изпитва не просто любопитство към нея... беше като запленен. Приемаше я като изпитание, което се опитваше да преодолее. А това можеше да стане само ако спечели играта.
А дори не знаеше на какво играят.
До преди минута играта беше ясна - тя се опитва да го убие, той да я накара да стигне до края. Ами сега? Сега всичко се промени. Вече правилата бяха различни. Цялата игра беше друга.
И това, че нямаше представа какво става не го спря да продължи да я целува. Дори още по-настоятелно от преди. Ръцете му вече се спускаха по тялото й...
Ами ако тя искаше точно това? Да го накара да действа именно по нормалният за него начин. А кое беше нормално? Да продължи да я целува, да съблече и останалите й дрехи... и тогава тя щеше да се превърне в поредната случайна свалка.
А защо ли не му се искаше да е така... Беше прекалено интересна и прекалено различна, за да я прибави в този списък. Заслужаваше нещо различно, нали?
Да, именно, защото заслужаваше нещо различно, Роусън се отдръпна от нея. Прекъсна целувката и няколко секунди остана загледан в очите й.
След което се отдръпна на няколко крачки, на безопасно разстояние от нея, взе бутилката с ром и седна на земята.
- Не искам да звуча грубо, но не ставаш за пират. Кой пират се колебае, когато има възможност да убие някое богатошко момченце? - попита и отпи глътка от алкохола. Погледът му беше забит някъде в мрака пред него...

- Да ме победиш? - засмя се Дерек.
И тогава му хрумна, че може би е права. Може би не беше преценил играта правилно. Може би дойде онзи момент, в който шестот му чувство го излъга. Вероятно всичко беше просто, за да вземе ножа от ръцете му. За да го обезоръжи. И това бе съвсем логично. Защо иначе би го целунала? Той беше напълно непознат за нея. Дори и да изпитваше някакво привличане, то едва ли беше достатъчно. А и още повече, че в началото тя се опита да го убие. Е, не съвсем опит, но го заплаши със смърт.
Естествено, всичко беше просто капан, в който той падна. И то без особени усилия от страна на момичето. Хвана се точно като малко, глупаво, беззащитно зайче. Озова се право в лапите на звяра.
Всъщност беше странно да сравнява Лейла със звяр. Много по-разумно изглеждаше ролите да са разменени. Той да е страховития звяр, той да е опасният, а тя да е безпомощната красавица, която попада в капана му.
Всъщност и това не беше много логично. Дерек никога не се бе въприемал като ... хищник. Нито възприемаше жените като жертви.. или някакви трофеи, символизиращи мъжеството му. Напротив, изпитваше уважение към всяка една, въпреки че малко след срещата им, напълно забравяше за нея.
И сега се оказа, че малкото, на пръв поглед безобидно момиченце, току-що го бе изиграла. И то как! Все още не можеше да повярва. Все още не можеше да го проумее. Как успя да го излъже? Как успя да го накара да повярва, че е достигнал до победата, като през цялото време е бил губещия?
Или може би не беше?
Може би той бе спечелил и в момента тя се опитваше да блъфира....
Не, всичко ставаше прекалено объркано. Прекалено оплетено дори за Дерек. Той харесваше интригите и сложните истории, но всичко това беше прекалено.
На какво си играеше тя? Какво искаше да постигне? Нима искаше да докаже, че може да го пребори? Е, и двамата знаеха, че е невъзможно. Физически невъзможно. Да му докаже, че няма да е поредната? Е, засега успяваше.
Момчето се чувстваше все по-объркано и изгубено. Сякаш беше попаднал в омагьосан кръг. Както се намираше на върха, в следващия момент падаше с висока скорост надолу, право в дълбока пропаст. Не можеше да я разгадае и това го побъркваше.
Затова реши да действа спонтанно. Отново. Не можеше да й позволи да си мисли, че е спечелила. Защото не беше. Той никога не губеше.
Взе бутилката с ром и отпи още една глътка. Течността ставаше все по-малко и много скоро щеше да свърши. Друг път това би го притиснило, но сега мислите му летяха в друга посока.
Остави бутилката на земята и се обърна към Лейла. За миг се поколеба. Това, което се канеше да направи не беше редно. И не трябваше да го прави. Не знаеше този път как ще го приеме. Но какво пък? Вече нямаше какво да губи.
Скъси разстоянието помежду им и отново я целуна. В началото допря устните си до нейните за кратко. Съвсем за кратко. Беше предпазлив. След това задълбочи целувка. Едната му ръка се вплете в косата, а другата използва, за да я придърпа по-близо до себе си.
"Какво правя, по дяволите?!" - не спираше да се пита, но така и не успя да се отдели от усните й....

"Грешка. Огромна грешка..."
Това бяха единствените мисли, които се въртяха в главата на Дерек. И колкото по-упорито той се опитваше да ги игнорира, те двойно по-упорито се пропиваха в съзнанието му и сякаш го пронизваха. Всичко в него крещеше, че това, което прави не е редно, че трябва да спре... Едно гласче с всички сили се опитваше да го накара да отдели усните си от нейните, но тялото му отказваше да се подчини. Дори правеше именно обратното.
Целувката се задълбочаваше. Ръцете му се спуснаха по тялото й, плъзнаха се под ризата й... усещаше горещата й кожа.
"Спри, Дерек! Трябва да спреш!!"
Но защо? Защо чувстваше всичко случващо се толкова грешно? Защо не можеше да си позволи да продължи? Във всяка друга ситуация, с всяко друго момиче, нямаше дори да се замисли. Всъщност ако беше с някое друго момиче, до този момент и двамата щяха да са без дрехи. И нямаше да се чувства виновен за това.
Виновен...
Май това беше най-точното определение. Чувстваше вина. Мислеше, че се възползва от Лейла. Всъщност всички факти говореха именно това. Тя беше объркано момиче, което с всички сили се опитва да докаже, че може да е страшен пират. И до колкото разбра от думите й, повечето хора не я приемаха насериозно. Така че сигурно беше разстроена, нали? А сега вероятно беше и пияна. Все пак изпи солидно количество от рома.
А Роусън беше в отлично състояние. Ромът все още не му беше повлиял. Все още не бе замъглил преценката му. И определено психичното му състояние не беше разклатено. Не беше тъжен... беше просто отегчен. Така че в случая наистина той беше този, който трябваше да мисли трезво. Който трябваше да спре. Не можеше да вини момичето, че не се отдръпна, че дори го придърпа върху себе си.
Не. Просто не можеше да продължава да си представя Лейла като жертва. Беше прекалено твърдоглава... и дори да я познаваше едва от няколко минути, можеше със сигурност да каже, че е силен характер. И със сигурност не се вписваше с представите за жертва.
И въпреки това не искаше да го прави. Защо?
- Не искам да съм поредната ти жертва.Казах ти, не съм като онези марионетки, които се поддават на чара ти.
Ето, че отговорът дойде сам. Сблъска се с истината толкова силно, че чак наистина усети болка. Не искаше Лейла да е "поредната".
Всъщност тя вече беше избягала от това определение. Още от началото идеята да й лепне подобен етикет се оказа обречена кауза. Тя не беше с нищо като останалите.
Не беше "поредната".
Не можеше да бъде. Не трябваше.
Най-после събра сили да се отдръпне. Думите й го накараха да се събуди. Сякаш всичко до този момент беше просто сън. Действията му бяха сякаш въображаеми, въпреки че усещането бе така истинско.
Но сънят свърши.
- Аз... съжалявам. - промълви едва, когато се надигна от нея.
Сега се и извиняваше? Нещо наистина ставаше с младия Роусън... Въпросът беше дали ще успее да го спре навреме.
- Не исках... Не трябваше... - поклати глава. В очите му наистина се четеше вина.
Ами ако и това беше част от играта й? Е, ако беше така, то определено тя заслужаваше победата. Никога през живота си не се бе чувствал толкова победен... толкова безпомощен и слаб.

Късно...
Дали наистина не беше твърде късно за Дерек? За Лейла? Дали не бяха толкова опиянени от идеята да си играят един с друг, че съвсем не бяха изпуснали нишката на играта. Съвсем бяха изпуснали смисъла. Или поне аристократа не го разбираше. Още от началото му се струваше прекалено сложно и преклено оплетено, а сега...
Ами сега?
Какво да прави? Как да играе? Всъщност, дали играта им продължаваше или всичко бе станало твърде сериозно... твърде истинско?
- Не съжалявай. Ако съм научила нещо, то е да не съжалявам. - бяха думите на момичето. Точно тези думи се забиха в съзнанието му, точно както преди минути Лейла заби ножа си в кожата му. Отново сведе поглед към кървавото "Л" на гърдите си. А това защо го направи? Нима беше толкова егоцентрична, че държеше да не бъде забравена от аристократа? Защото ако му останеше белег, едва ли щеше да успее да я забрави. Всъщност, цял живот щеше да носи мисълта за нея... вероятно с времето спомена му ще избледнее. Или може би той умишлено ще го изпрати в най-отдалеченото кътче на съзнанието си. Защото ще иска да забрави тази нощ и как едно съвсем обикновено момиче го победи в собствената му игра.
Какъв срам!
И всеки ден, когато се погледнеше в огледалото, всеки път, когато видеше буквата, изписана на гърдите му, белега щеше да гори върху кожата му. Щеше да изпитва парещата, пулсираща болка от рапирата, отново и отново. И споменът, по-страшен от оръжите щеше да се забива право в сърцето му.
"Ти загуби! Загуби, Дерек. Загуби!" - щеше да шепти малко гласче в главата му.
- Загубих... - прошепна едва доловимо Роусън.
Разтърси глава. Мислите му бяха налудничави. Не можеше да си позволи да падне в капана на собствените си страхове. Не и сега...
"Не съжалявай. " - прокънтя още веднъж в съзнанието му и после всичко започна отначало...
Устните й, целувките й, топлата и мека кожа.
Отново мозъка му сякаш спря. Всичко изчезна. Действаше инстинктивно, остави се на желанието да бъде с нея. Придърпа я в скута си, обви ръцете си около тялото й и я притисна още по-силно. Нито за миг не отдели устните си от нейните. Не можеше и не искаше да го направи...
Докато не се върна отново на земята.
- Не... - успя единствено да каже и леко се отдръпна. Ръцете му все още бяха около тялото й. Не си позволи да я пусне. - Не искам да...
Какво не искаше? Да я целува? О, определено го искаше. Още на секундата да свали дрехите й и да прекара най-незабравимата нощ в живота си? И това искаше.
- Не искам да... да те нараня. И нещо ми подсказва, че действията ти са продиктувани от рома, който изпихме, а определено не искам да се възползвам от това. - отново я целуна. Този път съвсем леко докосна устните й, не искаше да задълбочава целувката преди да разбере какво е мнението на Лейла. Прокара пръсти през косата й и се усмихна.

И когато най-после реши, че тя ще се откаже, че няма да му се налага отново да се изправя пред дилемата дали да послуша разума си или да се отдаде на желанието си, Лейла го изненада. За пореден път.
Е, повечето момичета биха спрели след подобни излияния от страна на Дерек. Биха се отдръпнали, биха си тръгнали без да поглеждат назад. Дори биха сметнали думите му за обида. Все пак кой беше той, че да ги отблъсква?!
Той беше Дерек Роусън и можеше да прави каквото си поиска... А Лейла не беше като повечето момичета. Затова аристократа не можеше да си позволи своеволия с нея. Затова толкова внимателно следеше всяка малка емоция, която би се изписала на лицето й. Затова не бързаше, затова беше внимателен и твърде зает да мисли за нейните чувства, от колкото да се остави на желанието си. А може би така беше много по-хубаво. И когато най-после стигнаше до заветния момент, в който момичето ще бъде негова, то тогава напълно ще вкуси победата. По-сладка от всякога. Защото не се беше поддал сляпо на изкушението си.
Да, Лейла беше негово сладко изкушение точно в този момент. Бавно, но сигурно изпиваше всяка малка капчица самоконтрол, която бе останала в него. С всяка целувка го правеше още по-слаб, още по-уязвим. С всяко докосване, всяка фибра от тялото му крещеше колко силно се нуждае от нея. Непознатото момиче пират.
Все още намираше ирония в цялата ситуация. Виден аристократ като него се чувстваше длъжен да се отнесе добре с момиче, което едва познава. С пират, който се опита да го убие. И то цели два пъти.
Каква ирония наистина!
И ето, че в един прекрасен миг, Дерек отново се почувства неспособен да контролира тялото си. Ръцете му сякаш сами се увиха около Лейла. Устните му сами намериха нейните. Сякаш насън той промълви:
- Искам. Искам да сваля всяка дреха, която крие тялото ти.
Сякаш насън ризата й се озова на земята, а момичето лежеше на тревата, притисната от тялото на Роусън младши. Който жадно целуваше устните й, бавно убивайки всяка капка съмнение. Всички гласчета, които крещяха, че това не е редно бяха запокитени в най-отдалеченото кътче на съзнанието му. Нямаха място в главата му сега. Сега беше време да мисли само и единствено за Лейла. И за желанието, което го изгаряше отвътре.

Случващото се беше толкова нереално, че Дерек продължаваше да е твърдо убеден, че сънува. Беше трудно за вярване как от смъртната заплаха, стигнаха до сваляне на дрехите. Ами ако наистина сънуваше? Май имаше нужда някой наистина здраво да го фрасне, за да се осъзнае. Но този някой го нямаше. Вместо това пред него... всъщност в него, в скута му седеше красивото момиче пират. А целувките й бяха прекалено истински, кървавото "Л" пулсираше върху кожата му твърде реално, за да продължи заблудата си. Всеки допир го караше да потръпва.
Не, определено не беше сън.
Внимателно продължаваше да изучава всеки малък детайл от шията й. Ръцете му се спускаха надолу по тялото й в търсене на панталона й. Искаше да се отърве от всички дрехи. Възможно най-бързо. Всяко парченце плат приемаше като враг, който му пречи да достигне до това, което иска. Който му пречи да потуши желанието си. Час по-скоро искаше да е негова.
И щеше да бъде.
Обви здраво ръцете си около тялото й и се преобърнаха. Отново той контролираше нещата. Побърза да свали панталона й и за кратко се отдръпна от нея.
- Ммм... - погледа му се плъзна по почти голото й тяло. Дяволита усмивка се изписа на лицето му и той отново се наведе за поредната целувка.
- По дяволите, пиратче. Дяволски секси си. - прошепна близо до ухото й.
Не след дълго и двамата бяха потънали в страстната си игра. Движенията на Дерек бяха бавни и много нежни. Дори за секунда не отдели устните си от нейните. Беше внимателен. Следеше всяка нейна реакция.
- По дяволите, пиратче. - простена и отново впи устни в нейните....

П.П. Сори, че е толкова кратко и безсмислено, ама нещо нямам муза днеска...