Пет Ное 08, 2013 6:16 am by 
Тук се съвещаваше братския съвет на пиратите.Главатарите на двете основни пиратски групи идваха тук и дълго умуваха преди да вземат важните решения , касаещи морските вълци.Мястото бе толкова закътано, че никой освен поратите не подозираше за съществуването му.Често те го използваха и за скривалище, но това бе само в случаите , когато ги грози неизбежна опастност.
Пещерата на братството
5 posters
Съобщение [Страница 1 от 1]
2 Re: Пещерата на братството Съб Дек 25, 2010 5:24 am
Jenny Flint
Ама той сериозно ли?Не трябваше ли попринци мъжете да вършат тази работа със завързването и така нататък.Както и да е,бързо свърших това,което ми бе заръчано.Явно графа не искаш да се съпротивлява много,а и не беше в състояние.Е и с това се свърши ,и беше време да си тръгнем.Не по този начин!
Натаниел ме задърпа за ръката,а аз за малко да се спъна в множеството пластове на роклята си.И въпреки,че изругах и направих някакъв опит да го забавя,той дори не погледна назад.Е какво да се очаква.Не след дълго стигнахме до кораба и тръгнахме към острова на смърта.
Все още доста недоволна,аз слязох надолу към каютите.Съблякох отвратителното нещо от мен.Махнах маската и пуснах косата си свободно.Облякох някакви панталони и една от ризите си.Нахлузих ботушите си и сложих шапката на главата си.
Не след дълго се показах обратно на палубата и благодарение на дъжда и бурията,която се заформяше,се измокрих доста.Но това в момента не беше най-важното.С малко трудности стигнахме до Острова на Смъртта и слязохме на брега.Още известно време и вече бяхме в пещарата на братството.
-Защо сме тук?-Попитах,като се обърнах към Натаниел все още малко намръщена.
Чак сега се сетих за разговора му с аристократа.Явно капитана не помнеше миналото си.Всеки със свойте малки проблеми.Защо тази мисъл винаги ми минаваше през ума в такива ситуации?А да.Защото за моята изтория не знаеше никой освен свидетелите ѝ.Прекрасно.Не бе една от историите за лека нощ и не се разказваше честно.
(сорри,че е кратко,ма имах малко работа)
Натаниел ме задърпа за ръката,а аз за малко да се спъна в множеството пластове на роклята си.И въпреки,че изругах и направих някакъв опит да го забавя,той дори не погледна назад.Е какво да се очаква.Не след дълго стигнахме до кораба и тръгнахме към острова на смърта.
Все още доста недоволна,аз слязох надолу към каютите.Съблякох отвратителното нещо от мен.Махнах маската и пуснах косата си свободно.Облякох някакви панталони и една от ризите си.Нахлузих ботушите си и сложих шапката на главата си.
Не след дълго се показах обратно на палубата и благодарение на дъжда и бурията,която се заформяше,се измокрих доста.Но това в момента не беше най-важното.С малко трудности стигнахме до Острова на Смъртта и слязохме на брега.Още известно време и вече бяхме в пещарата на братството.
-Защо сме тук?-Попитах,като се обърнах към Натаниел все още малко намръщена.
Чак сега се сетих за разговора му с аристократа.Явно капитана не помнеше миналото си.Всеки със свойте малки проблеми.Защо тази мисъл винаги ми минаваше през ума в такива ситуации?А да.Защото за моята изтория не знаеше никой освен свидетелите ѝ.Прекрасно.Не бе една от историите за лека нощ и не се разказваше честно.
(сорри,че е кратко,ма имах малко работа)
3 Re: Пещерата на братството Нед Дек 26, 2010 4:53 am
Nathaniel S. Wildstorm
Всичко се бе объркало.Едно мъничко гласче в главата му му го казваше през цялото време.Целия план изглеждаше напълно изпипан, а това никога не водеше до нищо добро.Бе го изпитал на собствен гръб.
Когато преди седем години планираше бягството си от ада, наречен Джонатан, бе измислил перфектния план.Щеше да се промъкна в стаята му и да задигне парите му.Ала вечерта на прага пред стаята на "осиновителя му" бе застанала Ри.С водопада от шоколадови коси обгръщащ бледото и лице и онези големи сини очи, изпълнени с болка, тя бе спряла Натаниел.От този ден двамата бяха станали най-добри приятели и където бе той, там бе и тя..
По дяволите.Та тя не бе с него в момента?!
Самър чак сега се сети, че не бе виждал Нимерия от както бяха влязли.Тревожната вълнта го заля и той се помъчи да я потисне.Трудна задача като се имаше предвид , че си представяше какво ли не.Всякакви ужасяващи картини , доедна песимистични.
Но тя беше голямо момиче.А нямаше как да обърне кораба.Графа сигурно вече бешо по петите им.
-По дяволите-за соттен път повтори Натание докато седеше на носа на кораба
Извади дървения компас , който едва не бе загубил и стрелките му показаха , че скоро щяха да пристигнат
Тези води той познаваше отлично.Ала за един аристократ щеше да се окаже трудна задача да намери малкия остро в този лабиринт от вода и скали.именити моряци бяха загубили живота си именно тук...
Джени бе изчезнала някъде и когато я потърси с поглед , видя , че се е преоблякла.Заби поглед в посивялата вода , а стотиците студени капки дъжд продължихада се стичат по носа му.Русата му коса бе чисто мокра, като и дрехите му.Той не отиде да се преоблече.Притесняваше се , че всеки момент можеше да види вражески платна на хоризонта.Малко вероятно, предвид мъглата , влачеща злокобния си сив плащ.
Платна не видя, но зелените върхове , осветени от мъжидевата лунна светлина, го зарадваха по един неподправен начин.Скри кораба в един от заливите и пусна котва.
Той и Джени се отправиха към скритата пещера.Повечето от другите пирати предпочетох да останат на кораба.
Нямаше представа къде е другата пиратска група.Трябваше да дойдат скоро.Такава бе уговорката.Ако се влошеше времето, свички трябваше да се отправят тук.
Погледна още няколко пъти към дървения компас, принадлежащ на бащата на Ри..по дяволите, как можа да я остави там.
Успя да открие входа на пещерата.Бе взел факла от кораба и когато светлината от нея нахлу в студената скална дупка, няколко прилепа , подплашени от светлината, литнаха към него.Размаха ръце и ги прогони.
Самър и тъмнокоската стигнаха до крайната дестинация , а именно сърцето на пещерата.Той седна на едния от камъните и небрежно подпря крака си на друг по-малък по размери.очакваше въпросите и.
-Чакаме лорда на другата група и се молим Валерион да не ни открия-отвърна и той с безизразна физиономия
Чувставше се странно в неяната компания.Все пак до преди малко и бе нареждал какво да прави и сега предполагаше, че го мрази.Факт , който не му се харесваше.
ПП:Извинявай за забавянето
Когато преди седем години планираше бягството си от ада, наречен Джонатан, бе измислил перфектния план.Щеше да се промъкна в стаята му и да задигне парите му.Ала вечерта на прага пред стаята на "осиновителя му" бе застанала Ри.С водопада от шоколадови коси обгръщащ бледото и лице и онези големи сини очи, изпълнени с болка, тя бе спряла Натаниел.От този ден двамата бяха станали най-добри приятели и където бе той, там бе и тя..
По дяволите.Та тя не бе с него в момента?!
Самър чак сега се сети, че не бе виждал Нимерия от както бяха влязли.Тревожната вълнта го заля и той се помъчи да я потисне.Трудна задача като се имаше предвид , че си представяше какво ли не.Всякакви ужасяващи картини , доедна песимистични.
Но тя беше голямо момиче.А нямаше как да обърне кораба.Графа сигурно вече бешо по петите им.
-По дяволите-за соттен път повтори Натание докато седеше на носа на кораба
Извади дървения компас , който едва не бе загубил и стрелките му показаха , че скоро щяха да пристигнат
Тези води той познаваше отлично.Ала за един аристократ щеше да се окаже трудна задача да намери малкия остро в този лабиринт от вода и скали.именити моряци бяха загубили живота си именно тук...
Джени бе изчезнала някъде и когато я потърси с поглед , видя , че се е преоблякла.Заби поглед в посивялата вода , а стотиците студени капки дъжд продължихада се стичат по носа му.Русата му коса бе чисто мокра, като и дрехите му.Той не отиде да се преоблече.Притесняваше се , че всеки момент можеше да види вражески платна на хоризонта.Малко вероятно, предвид мъглата , влачеща злокобния си сив плащ.
Платна не видя, но зелените върхове , осветени от мъжидевата лунна светлина, го зарадваха по един неподправен начин.Скри кораба в един от заливите и пусна котва.
Той и Джени се отправиха към скритата пещера.Повечето от другите пирати предпочетох да останат на кораба.
Нямаше представа къде е другата пиратска група.Трябваше да дойдат скоро.Такава бе уговорката.Ако се влошеше времето, свички трябваше да се отправят тук.
Погледна още няколко пъти към дървения компас, принадлежащ на бащата на Ри..по дяволите, как можа да я остави там.
Успя да открие входа на пещерата.Бе взел факла от кораба и когато светлината от нея нахлу в студената скална дупка, няколко прилепа , подплашени от светлината, литнаха към него.Размаха ръце и ги прогони.
Самър и тъмнокоската стигнаха до крайната дестинация , а именно сърцето на пещерата.Той седна на едния от камъните и небрежно подпря крака си на друг по-малък по размери.очакваше въпросите и.
-Чакаме лорда на другата група и се молим Валерион да не ни открия-отвърна и той с безизразна физиономия
Чувставше се странно в неяната компания.Все пак до преди малко и бе нареждал какво да прави и сега предполагаше, че го мрази.Факт , който не му се харесваше.
ПП:Извинявай за забавянето
4 Re: Пещерата на братството Нед Дек 26, 2010 6:21 am
Jenny Flint
‘Лорд’ ли?Пират-лорд.Не е зле като идея.Тръснах леко глава,за да прогоня тези мисли.Беше ми омръзнало от сериозни разговори и планове,и очаквания,и какво ли още не.Исках само да се прилючи с това.Е,поне нещо хубаво се бе случило-бях се отървала от спиращата дъха,и тук това въжи в буквален смисъл,рокля.
-Мхм...-Промълвих просто и кратко с леко кимване и започнах да крача из пещерата.
Не бях идвала тук.Рядко вече попадах на такива места и затова се заех с разучаването му.Не че обръщах някакво внимание на скалите или на различните резки по стените.А може би това не беше толкова лоша идея.Все пак тук са идвали множество пирати...Дори може мой познати.Познати...Мисълта ме удари като гръм от ясно небе и доста бързо се обърнах към най-близката стена.Прокарах пръсти през неравностите,но след това осъзнах колко налудничева беше идеята ми.Дори да е бил тук,силно се съмнявах,баща ми да бе оставил каквито и да е следи.Точно както не бих оставила и аз.
С лека въздишка отхвърлих и тези мисли от иначе заплетеното ми съзнание.Свалих шапката от главата си.Само ми тежеше,заради водата,която беше попила от дъжда,а и ми пречеше на зрението,така или иначе светлината беше оскъдна.Погледа ми шареше насам натам докато не се спря върху Натаниел.
Чувствах се стронно неудобно в неговата компания.И това сигурно се дължеше на факта,че бях изпълнявала заповедите му.Не бях особено доволна от това,но точно в момента не ми се спореше,а и ако някой съдеше по изражението ми,в момента сигурно изглеждах изключително отекчена,не че беше така.
С още една съвсем лека и почти незабележима въздишка се подпрях на стената и се спуснах надолу,докато накрая не седнах на земята.Вдигнах коленете си нагоре и подпрях ръцете си на тях,като започнах да си играя с върховете на шапката в тях.
Леко полеко тишината обгърна мястото,а аз не и бях голям почитател.Погледнах още веднъж към каптана и точно си мислех да изтърся някоя простотия,както винаги.Но той изглеждаше умислен и разтревожен за нещо,затова оставих нещата така както са.Затворих си устата,която бе готова за пороя от думи и отново се загледах в плата в ръцете ми,като леко по-леко потънах в мислите си.
-Мхм...-Промълвих просто и кратко с леко кимване и започнах да крача из пещерата.
Не бях идвала тук.Рядко вече попадах на такива места и затова се заех с разучаването му.Не че обръщах някакво внимание на скалите или на различните резки по стените.А може би това не беше толкова лоша идея.Все пак тук са идвали множество пирати...Дори може мой познати.Познати...Мисълта ме удари като гръм от ясно небе и доста бързо се обърнах към най-близката стена.Прокарах пръсти през неравностите,но след това осъзнах колко налудничева беше идеята ми.Дори да е бил тук,силно се съмнявах,баща ми да бе оставил каквито и да е следи.Точно както не бих оставила и аз.
С лека въздишка отхвърлих и тези мисли от иначе заплетеното ми съзнание.Свалих шапката от главата си.Само ми тежеше,заради водата,която беше попила от дъжда,а и ми пречеше на зрението,така или иначе светлината беше оскъдна.Погледа ми шареше насам натам докато не се спря върху Натаниел.
Чувствах се стронно неудобно в неговата компания.И това сигурно се дължеше на факта,че бях изпълнявала заповедите му.Не бях особено доволна от това,но точно в момента не ми се спореше,а и ако някой съдеше по изражението ми,в момента сигурно изглеждах изключително отекчена,не че беше така.
С още една съвсем лека и почти незабележима въздишка се подпрях на стената и се спуснах надолу,докато накрая не седнах на земята.Вдигнах коленете си нагоре и подпрях ръцете си на тях,като започнах да си играя с върховете на шапката в тях.
Леко полеко тишината обгърна мястото,а аз не и бях голям почитател.Погледнах още веднъж към каптана и точно си мислех да изтърся някоя простотия,както винаги.Но той изглеждаше умислен и разтревожен за нещо,затова оставих нещата така както са.Затворих си устата,която бе готова за пороя от думи и отново се загледах в плата в ръцете ми,като леко по-леко потънах в мислите си.
5 Re: Пещерата на братството Нед Дек 26, 2010 7:02 am
????
Гост
Графът се разпореди и Артур като виден представител на послушните дейци, изпълни всичките му заръки.По най-бързи начин осигори кораб , един от най-бързите, голямата гордост на морската флота.
Вдигнаха котва и плаването започна.За тяхна най-голяма радост платната , над които се вееше черния флаг с избродиран череп с кръстосани кости, се виждаха и не бяха толкова далеч.
Бурята обаче продължаваше с пълна сила и това пробуди у Артур едно задоволство, неприсъщо за нормалните хора..Дабре, че никога не бе твърдял, че е нормален.Напротив, той се радваше ,че интелекта му е меко казано чудат и се хвалеше с него още от най-ранна детска възраст.Повечето деца казваха "аз имам ново дървено конче " или "мама ми подари нова колосана ризка", а Артур се биеше по гърдите и редеше слова от сорта на "аз съм луд и ще разговарям с чуждопланетянци".
Пиратскя кораб изглежда не ги забеляза.Продължи да пори водата, без да подозира, че армията е след него.
Инструкциите бяха ясни.Никаква стрелба, джкато не бъде стигната сушата.Така морската флота щеше да отнесе с един куршум два заека.Щеше да разбере къде е скривалището на представителите на джепчийското общество, в лицето на пиратите, и щеше да изтреби едни-двама от тях.
Ала колкото повече плаваха, толкова по-опасен ставаше терена.Туловищата на няколко сиви скали покрити с мъх пележеха лазурното море , което е придобило сивкав цвят.Артур пое руля и даде всичко от себе си, за да не се разбие кораба.Неговите усилия не останаха напразни и скоро с помощта на далекоглед, разбра, че сушата е близо.Зелените върхова на дърветата пробиваха тънкото було на мъглата, обхващаща малък остров.
Скривалището на пиратите.Най-накрая след толкова търсене бяха успели да го намерят
Котвата бе пусната и малка група начело с графа слезе на сушата.Кораба оставиха настрана.Артур взе един газен фенер и с помощта на светлината , която хвърляше той, успя да намери пътеката , по която бяха минали пиратите-
Следите бяха пресни, значи не бяха далеч.
Няколко метра на вътре и скалното образование се разкри пред очите му.Имаше чудовишни размери, но съдейки по следите, артур бе сигурен, че пиратите вътре не са много-
Щеше да падне забавление и това направи усмивката му по-широка.
Мина пред графа и започна да навлиза в навътре.Тишината бе обгърнала всичко и това не се понрави на моряка.
Вдигнаха котва и плаването започна.За тяхна най-голяма радост платната , над които се вееше черния флаг с избродиран череп с кръстосани кости, се виждаха и не бяха толкова далеч.
Бурята обаче продължаваше с пълна сила и това пробуди у Артур едно задоволство, неприсъщо за нормалните хора..Дабре, че никога не бе твърдял, че е нормален.Напротив, той се радваше ,че интелекта му е меко казано чудат и се хвалеше с него още от най-ранна детска възраст.Повечето деца казваха "аз имам ново дървено конче " или "мама ми подари нова колосана ризка", а Артур се биеше по гърдите и редеше слова от сорта на "аз съм луд и ще разговарям с чуждопланетянци".
Пиратскя кораб изглежда не ги забеляза.Продължи да пори водата, без да подозира, че армията е след него.
Инструкциите бяха ясни.Никаква стрелба, джкато не бъде стигната сушата.Така морската флота щеше да отнесе с един куршум два заека.Щеше да разбере къде е скривалището на представителите на джепчийското общество, в лицето на пиратите, и щеше да изтреби едни-двама от тях.
Ала колкото повече плаваха, толкова по-опасен ставаше терена.Туловищата на няколко сиви скали покрити с мъх пележеха лазурното море , което е придобило сивкав цвят.Артур пое руля и даде всичко от себе си, за да не се разбие кораба.Неговите усилия не останаха напразни и скоро с помощта на далекоглед, разбра, че сушата е близо.Зелените върхова на дърветата пробиваха тънкото було на мъглата, обхващаща малък остров.
Скривалището на пиратите.Най-накрая след толкова търсене бяха успели да го намерят
Котвата бе пусната и малка група начело с графа слезе на сушата.Кораба оставиха настрана.Артур взе един газен фенер и с помощта на светлината , която хвърляше той, успя да намери пътеката , по която бяха минали пиратите-
Следите бяха пресни, значи не бяха далеч.
Няколко метра на вътре и скалното образование се разкри пред очите му.Имаше чудовишни размери, но съдейки по следите, артур бе сигурен, че пиратите вътре не са много-
Щеше да падне забавление и това направи усмивката му по-широка.
Мина пред графа и започна да навлиза в навътре.Тишината бе обгърнала всичко и това не се понрави на моряка.
6 Re: Пещерата на братството Пон Дек 27, 2010 9:39 pm
Дейлън Старк Валерион
Admin
По дяволите това момче!
Ако само до преди секунди граф Валерион смяташе, че поне за известно време би могъл да преглътне гордостта си и да се престори, че не обръща кой знае колко внимание на случващото се /под което той визираше своето "спасяване"/, то в момента този шанс се бе изчерпал напълно. Когато пътят му изведнъж бе пресечен от бързите, решителни крачки на спътника му, неговото търпение избухна като бомба със закъснител. Жалко само, че епохата, в която живееше не му позволяваше да знае що е то това.
За съжаление точно тук, на това място, ще се наложи да въведем едно малко пояснение: В последните няколко изречения Дейлън бе представен като поредният безмозъчен аристократ, смятащ за единственото важно нещо наоколо своята наранена гордост. Не, колкото и да ви е трудно да го повярвате, при него нещата не стояха точно по този начин. Гордост... Каква гордост би могъл да има той след всичко случило се днес?! За какво му бе тя изобщо, след като от нея нямаше абсолютно никаква видима полза. Нима досега му бе помогала? Отново не - тя бе последното нещо, за което той имаше желание да мисли в момента. Всичко бе въпрос на принципи - древни, водещи началото си още от преди стотици години. Приницпи, толкова дълбоко заболи се в душата му, че той още усещаше допира на острите им върхове всеки път когато се провалеше. Принципи, които бяха следвали всичките му предци. Принципи, които баща му бе спазвал стриктно. Традиция, която само той не бе могъл да продължи... А може би още не бе късно? Кой знае...
Ала едно бе сигурно - през този ужасен, коренно противоположен на плановете му ден, той имаше чувството, че тялото му бе надупчено като малка ситна решетка - по една дупчица за всяка от грешките, които бе успял да допусне. И всичките те правеха едно и също нещо - шепнеха едно име.
"Алис. Алиис. Алииис...", звучеше болезнено в главара на граф Валерион. "Ти си виновеен за всичко.", продължаваха безмилостно те. И бяха напълно прави. Вината за всичко бе единствено, само и изцяло негова. Ако не се бе грижил голямата порта на имението да бъде винаги затворена за малката му сестричка... Грешка, за малката му сестра. Защо му бе толкова трудно да свикне с простичката мисъл, че тя не бе на три? И, че историята да се повтори отново бе по-малко вероятно, отколкото Порт Роял да бъде нападнат от ято пернати глигани с големи уши... Ако не й бе забранявал всичките тези неща, тя вероятно нямаше да бъде толкова упорито преследвана от нейния необясним стремеж към неприятностите.
Ако, ако, ако...
Винаги се опитваше да върне миналото. Но за негово най-голямо съжаление, колкото и напреднала да се твърдеше, че е науката в днешно време, уред като бленуваната от всички 'машина на времето' все още не се бе появил в работилницата на никой от така наречените учени. Може би просто всеки от тях чакаше другия изведнъж да бъде осенен от някаква гениална, почти нереална идея... И чрез помощта на своите верни хора /каквито в повечето случаи нямаше, но това не им пречеше да мечтаят/ без излишни приготовления и церемониалности просто да я открадне.
"Би било наистина чудесно",осъзна Дейлън, но суровата реалност не побърза да го застигне. Той живееше тук и сега. Не във времето на великите научни открития.
А Л И С!. Тихите гласчета в главата му се бяха превърнали в разкъсващи мислите му писъци.
И изведнъж всичко започна да му се струва прекалено далечно - балът, който вероятно вече трябваше да е свършил, майка му, която може би вече бе накарала половината имение да го търси, младежът пред него, който бе отнел и мъничкото останала му гордост. Всички мънички подробности от аристократския начин на живот, на който бе свикнал потънаха в далечината и чувството, за което до преди малко бе обвинявал Алис го обзе напълно.
Решително, той избута спътника си и стремглаво се устреми напред.
"Странно място", вероятно би си помислил, ако бе попаднал тук по време. Но сега бе сляп за цялата призрачна обстановка, просмукваща се през стените на пещерата. Нито паяжините и техните обитатели, превзели почти всичко наоколо, нито странните шумове, които се чуваха от време на време, нито прилепът, който току-що прелетя пред лицето му, зашлевявайки го по носа, успяваха да привлекат вниманието му.
А ето ги и гласовете... Пиратите трябваше да са някъде тук. Дейлън продължи няколко крачки напред и скоро се натъкна на двама от тях. Е, натъкна беше силно казано. По-скоро се скри зад една огромна скала, причаквайки удобния момент да се появи, точно както бе направил пирата, вързал ръцете му. Който между другото имаше късмета да бъде точно единият от тях.
Нещо подсказваше на графа, че нито един от тези двамцата нямаше да му помогне в мисия "Спасяването на Алис". Дори не бе сигурен, че те бяха наясно с местоположението й...
Но едва ли щеше да се наложи да чака още дълго...
Ако само до преди секунди граф Валерион смяташе, че поне за известно време би могъл да преглътне гордостта си и да се престори, че не обръща кой знае колко внимание на случващото се /под което той визираше своето "спасяване"/, то в момента този шанс се бе изчерпал напълно. Когато пътят му изведнъж бе пресечен от бързите, решителни крачки на спътника му, неговото търпение избухна като бомба със закъснител. Жалко само, че епохата, в която живееше не му позволяваше да знае що е то това.
За съжаление точно тук, на това място, ще се наложи да въведем едно малко пояснение: В последните няколко изречения Дейлън бе представен като поредният безмозъчен аристократ, смятащ за единственото важно нещо наоколо своята наранена гордост. Не, колкото и да ви е трудно да го повярвате, при него нещата не стояха точно по този начин. Гордост... Каква гордост би могъл да има той след всичко случило се днес?! За какво му бе тя изобщо, след като от нея нямаше абсолютно никаква видима полза. Нима досега му бе помогала? Отново не - тя бе последното нещо, за което той имаше желание да мисли в момента. Всичко бе въпрос на принципи - древни, водещи началото си още от преди стотици години. Приницпи, толкова дълбоко заболи се в душата му, че той още усещаше допира на острите им върхове всеки път когато се провалеше. Принципи, които бяха следвали всичките му предци. Принципи, които баща му бе спазвал стриктно. Традиция, която само той не бе могъл да продължи... А може би още не бе късно? Кой знае...
Ала едно бе сигурно - през този ужасен, коренно противоположен на плановете му ден, той имаше чувството, че тялото му бе надупчено като малка ситна решетка - по една дупчица за всяка от грешките, които бе успял да допусне. И всичките те правеха едно и също нещо - шепнеха едно име.
"Алис. Алиис. Алииис...", звучеше болезнено в главара на граф Валерион. "Ти си виновеен за всичко.", продължаваха безмилостно те. И бяха напълно прави. Вината за всичко бе единствено, само и изцяло негова. Ако не се бе грижил голямата порта на имението да бъде винаги затворена за малката му сестричка... Грешка, за малката му сестра. Защо му бе толкова трудно да свикне с простичката мисъл, че тя не бе на три? И, че историята да се повтори отново бе по-малко вероятно, отколкото Порт Роял да бъде нападнат от ято пернати глигани с големи уши... Ако не й бе забранявал всичките тези неща, тя вероятно нямаше да бъде толкова упорито преследвана от нейния необясним стремеж към неприятностите.
Ако, ако, ако...
Винаги се опитваше да върне миналото. Но за негово най-голямо съжаление, колкото и напреднала да се твърдеше, че е науката в днешно време, уред като бленуваната от всички 'машина на времето' все още не се бе появил в работилницата на никой от така наречените учени. Може би просто всеки от тях чакаше другия изведнъж да бъде осенен от някаква гениална, почти нереална идея... И чрез помощта на своите верни хора /каквито в повечето случаи нямаше, но това не им пречеше да мечтаят/ без излишни приготовления и церемониалности просто да я открадне.
"Би било наистина чудесно",осъзна Дейлън, но суровата реалност не побърза да го застигне. Той живееше тук и сега. Не във времето на великите научни открития.
А Л И С!. Тихите гласчета в главата му се бяха превърнали в разкъсващи мислите му писъци.
И изведнъж всичко започна да му се струва прекалено далечно - балът, който вероятно вече трябваше да е свършил, майка му, която може би вече бе накарала половината имение да го търси, младежът пред него, който бе отнел и мъничкото останала му гордост. Всички мънички подробности от аристократския начин на живот, на който бе свикнал потънаха в далечината и чувството, за което до преди малко бе обвинявал Алис го обзе напълно.
Решително, той избута спътника си и стремглаво се устреми напред.
"Странно място", вероятно би си помислил, ако бе попаднал тук по време. Но сега бе сляп за цялата призрачна обстановка, просмукваща се през стените на пещерата. Нито паяжините и техните обитатели, превзели почти всичко наоколо, нито странните шумове, които се чуваха от време на време, нито прилепът, който току-що прелетя пред лицето му, зашлевявайки го по носа, успяваха да привлекат вниманието му.
А ето ги и гласовете... Пиратите трябваше да са някъде тук. Дейлън продължи няколко крачки напред и скоро се натъкна на двама от тях. Е, натъкна беше силно казано. По-скоро се скри зад една огромна скала, причаквайки удобния момент да се появи, точно както бе направил пирата, вързал ръцете му. Който между другото имаше късмета да бъде точно единият от тях.
Нещо подсказваше на графа, че нито един от тези двамцата нямаше да му помогне в мисия "Спасяването на Алис". Дори не бе сигурен, че те бяха наясно с местоположението й...
Но едва ли щеше да се наложи да чака още дълго...
7 Re: Пещерата на братството Пон Дек 27, 2010 10:57 pm
Nathaniel S. Wildstorm
Забоде празен поглед в пространството пред себе си.Сборището от камани не бе най-интересното нещо, ала уви, какво друго можеше да гледа.Момичето до себе си?Та тя болезнено приличаше на Ри...Която той бе оставил съвсем сама на бала.
Отново спомените нахлуха в главата му.Тя бе едва на осем, а той някаде около тези години.Разбира се, не можеше да бъде сигурен.Не знаеше кога е роден, но това бе факт, с който човек се научаваше да живее.А и не страдаше..Така поне не усещаше кога остарява..
Тя бе само на осем и поредните сини петна обагряха иначе бледата и кожа.Те се подаваха от края на бялата и нощница и издайнически показваха, че Джонатан отново бе прекалил с рома.Ала тя бе негова кръв.Ккак можеше да съществува подобна жестокост ?Нали децата бяха символ на невиностт и непорочност.Те трябваше да се пазят като пламък на свещ в навечерието на Великден.А той си бе позволил да и причини болка.По лицето на Самър бяха избили признаци на гняв и ярост.Тогава той даде най-съкровенното си обещание."Ще те измъкна от тук и няма да те оставя" бе казал той на най-добрата си приятелка.Мнозина от екипажа твърдяха, че между тях има ненщо повече.Но бяха в грешка..чистото приятелство и тези думи ги скрепваха .До сега..Как беше позволил да изневери на думите си?Що за пират беше...
Е, това последното май не се връзваше особено.Все пак морските вълци се славеха с изкривените вариянти на истината, които излизаха от устата им.Но за Самър лъжата трябваше да се наказва със смърт.Макар да бе пират...
Кой знаеше какво прави Нимерия сега?Дали я бяха заловили?
-По дяволите-просъска той отново
Щеше да му се наложи да прониква в затвор.Нямаше да е трудно.Все пак това му беше специалитет.
Две години по-рано/отново не можеше да бъде сигурен, че са точно толкова/бе нахлул най-нахално в имението на една от влиятелните фаилии в Порт Роял.Искаше да задигне малко бижута и да ги изтъргува на черния пазар.Бе проникнал незабелязана, ала една малка греша и усети топлината на затвора.Метафорично казана, защото там си беше наистина студено.А за топлолюбива персона като Уайлдсторм това си беше истинско изтезание.Както и да.Успя да избяга, но за пореден път забрави дървения компас.Сети се на половината път за Англия , когато по-голямата част от морската флота бе по петите им и двайсеттина уръдия ги обстрелваха.Успя да се върне, но две седмици по-късно накуцваше и трябваше да пие някаква гадост със зеленикав вкус, за да си възвърне силите.
Спомените му бяха прекъснати от шум.Нечии стъпки.Сигурно беше Нептун, водачът на другата група.Крайно време беше.
Ала едно мъничко гласче закрещя, че не бе той.По дяволите, по дяволите, по дяволите!Графът сиурно се ле измъкнал.Това можеше да се окаже лошо.Ако беше помъкнал и цялата си армия, щеше да се окаже по-трудно от онзи случай в Сингапур преди четири години.
Още една глупава грешка на Натаниел, при която...
Трябваше да спре с ретроспекциите.Имаше друга работа, състояща се в скоростно съставяне на план.а те бяха само двама.
ПОгледна към рапирата си и я завъртя ловко.Погледна към момичето.
-Прикрасна нощ да се позабавляваме-каза и тихо и и смигна
Надяваше се да е чула шума и да разбира , че той говореше за малко бой с аристократи,.Макар, че не отричаше , че точно сега мечтаеше и за друг вид забавление.
Трябваше да спре с тези мисли.Поне за сега.Но той бе пират..не , той беше мъж.Май това бе разковничето на цялата работа.
Трябваше му план.Боже, държеше се като мимиче.Какъв по-добър план от насичаш всичко, което ти се изправи пред очите.
Това го накара да се усмихне.Всички тези женчовщини не бяха в негов стил.Натаниел Самър Уайлдсторм се държеше грубо и не слагаше "ако" пред всяко изречение.Той сам диктуваше правилата , а и сега бяха на негов терен.
Хвана ръката на момичето и я изправи бързо.Познаваше пещерата.Не веднъж бе бягал от тежката ръка на закона именно тук.Знаеше, че ако устроии засада на тези подлизурковци, колкото и да бяха, измъкване нямаше да има.Джени го последва и двамата застанаха на едно от възвишенията , чакайки противниците си.
Отново спомените нахлуха в главата му.Тя бе едва на осем, а той някаде около тези години.Разбира се, не можеше да бъде сигурен.Не знаеше кога е роден, но това бе факт, с който човек се научаваше да живее.А и не страдаше..Така поне не усещаше кога остарява..
Тя бе само на осем и поредните сини петна обагряха иначе бледата и кожа.Те се подаваха от края на бялата и нощница и издайнически показваха, че Джонатан отново бе прекалил с рома.Ала тя бе негова кръв.Ккак можеше да съществува подобна жестокост ?Нали децата бяха символ на невиностт и непорочност.Те трябваше да се пазят като пламък на свещ в навечерието на Великден.А той си бе позволил да и причини болка.По лицето на Самър бяха избили признаци на гняв и ярост.Тогава той даде най-съкровенното си обещание."Ще те измъкна от тук и няма да те оставя" бе казал той на най-добрата си приятелка.Мнозина от екипажа твърдяха, че между тях има ненщо повече.Но бяха в грешка..чистото приятелство и тези думи ги скрепваха .До сега..Как беше позволил да изневери на думите си?Що за пират беше...
Е, това последното май не се връзваше особено.Все пак морските вълци се славеха с изкривените вариянти на истината, които излизаха от устата им.Но за Самър лъжата трябваше да се наказва със смърт.Макар да бе пират...
Кой знаеше какво прави Нимерия сега?Дали я бяха заловили?
-По дяволите-просъска той отново
Щеше да му се наложи да прониква в затвор.Нямаше да е трудно.Все пак това му беше специалитет.
Две години по-рано/отново не можеше да бъде сигурен, че са точно толкова/бе нахлул най-нахално в имението на една от влиятелните фаилии в Порт Роял.Искаше да задигне малко бижута и да ги изтъргува на черния пазар.Бе проникнал незабелязана, ала една малка греша и усети топлината на затвора.Метафорично казана, защото там си беше наистина студено.А за топлолюбива персона като Уайлдсторм това си беше истинско изтезание.Както и да.Успя да избяга, но за пореден път забрави дървения компас.Сети се на половината път за Англия , когато по-голямата част от морската флота бе по петите им и двайсеттина уръдия ги обстрелваха.Успя да се върне, но две седмици по-късно накуцваше и трябваше да пие някаква гадост със зеленикав вкус, за да си възвърне силите.
Спомените му бяха прекъснати от шум.Нечии стъпки.Сигурно беше Нептун, водачът на другата група.Крайно време беше.
Ала едно мъничко гласче закрещя, че не бе той.По дяволите, по дяволите, по дяволите!Графът сиурно се ле измъкнал.Това можеше да се окаже лошо.Ако беше помъкнал и цялата си армия, щеше да се окаже по-трудно от онзи случай в Сингапур преди четири години.
Още една глупава грешка на Натаниел, при която...
Трябваше да спре с ретроспекциите.Имаше друга работа, състояща се в скоростно съставяне на план.а те бяха само двама.
ПОгледна към рапирата си и я завъртя ловко.Погледна към момичето.
-Прикрасна нощ да се позабавляваме-каза и тихо и и смигна
Надяваше се да е чула шума и да разбира , че той говореше за малко бой с аристократи,.Макар, че не отричаше , че точно сега мечтаеше и за друг вид забавление.
Трябваше да спре с тези мисли.Поне за сега.Но той бе пират..не , той беше мъж.Май това бе разковничето на цялата работа.
Трябваше му план.Боже, държеше се като мимиче.Какъв по-добър план от насичаш всичко, което ти се изправи пред очите.
Това го накара да се усмихне.Всички тези женчовщини не бяха в негов стил.Натаниел Самър Уайлдсторм се държеше грубо и не слагаше "ако" пред всяко изречение.Той сам диктуваше правилата , а и сега бяха на негов терен.
Хвана ръката на момичето и я изправи бързо.Познаваше пещерата.Не веднъж бе бягал от тежката ръка на закона именно тук.Знаеше, че ако устроии засада на тези подлизурковци, колкото и да бяха, измъкване нямаше да има.Джени го последва и двамата застанаха на едно от възвишенията , чакайки противниците си.
8 Re: Пещерата на братството Вто Дек 28, 2010 12:26 am
Jenny Flint
Бях се съсредоточила върху звуците,които издаваше някакъв капчук.Озвучаваше цялата пещера и се чуваше доста отчетливо в тишината,която бе обгърнала помещението.
Кап...Кап...Очите ми почиваха,така да го наречем,върху стената пред мен.Беше прекалено тъмно,за да различа рисунките по нея.Честно казано,почти невиждах дори стената,а и да си призная не правех кои знае какви опити,за да го направя.Бях потънала в мислите си,въпрки,че те ме отвеждаха до спомени,които се опитвах да забравя.
Навън бурята продължаваше да вилнее и от време на време пещерата ехтеше от грамотевиците.Но дори това не ме накара да помръдна дори.Имах чувството,че умът ми е напуснал тялото и препускаше във времето назад.
Времето не бе по-различно от това сега,но обстановката бе коренно променена.Намирах се,поне в главата си,в къщата,в която бях живяла до 7 годишна възраст.Миризмата на старо,застояло и ром бе покорила тази сграда.Не бе нещо особено,проста малка кащурка с три стай,в която живее единствената ми роднина,за която знаех. Е,точно тази роднина-жена на 50-60 години седеше най-спокойно в креслото си посредата на стаята и се наслаждаваше на чаша ром.Докато тихи хлипове се чуваха от ъгъла на стаята,която бе осветявана само от светкавиците пресветкащи навън.Там,в този самотен ъгъл се намираше малко момиченце,на не повече от пет години,обвило коленете си с ръце и сълзи стичащи се по бузите му.
Тихи стъпки,ясно проехтяли в пещерата,ме извадиха от ‘транса’,в който бях попаднала и бързо празният ми поглед забит в стената се съживи и прескочи по всяка виждаща се точка на пещерата.Ръката ми се стрелна към ножницата около кръста ми,за да се уверя,че е там сабята ми.Погледнах към Натаниел,когато той заговори.
В този момент се радвах,че са ме изкарали от спомените си.Едва ли имаше по-голям кошмар от това през,което вече бях минала.А паметта ми само ме караше отново и отново да си припомням онези моменти.От доста време не им се поддавах и беше хубаво,че лицето ми не издава емоциите в подобни моменти.Бях приключила със самосъжеленията и сълзите преди много време.Беше останал само гнева от онезе времена...Гняв,който си изкарвах върху тези кръстосали шпага с мен.И все пак,докога ли щеше да трае туко що породената ми радост?Секунда или може би дори минута?Или най-точния отговор,докато не ме победят.
За момент мислите ми хвръкнаха към размисъл над това,кой може да е тук.Едва ли щеше да скачаме на крак от главатаря на другата пиратска група,с която имахме нещо като примирие,за тази вечер,което все още ми се струваше абсурдно.Не,не беше той.Тогава други,непознати пирати...може би или...или Валерион.Да,това вече имаше смисъл.И без това не бяхме,кой знае колко предпазливи,докато плавахме насам.Като нищо е могъл да ни проследи.
Тези мисли бързо бяха изтръгнати от съзнанието ми от усмивката и смигването на капитана срещу мен.Не му беше сега мястото за това!Но както винаги,не можех да оправлявам всяка част от съзнанието си.Въпреки,че леко се смръщих насреща му,поех ръката,която предложи,за да се изправя.
Ако не аз,то явно той познаваше тази пещера и ме поведе нанякъде.Не бях особено добра на тема доверяване и всяко мускулче в мен бе готово за атака.Стигнахме до някакво определено място,което той бе избрал и зачакахме.Още едно нещо,което не ми се отразяваше особено добре.Но какво можех да направя?Може би в момента ни издирваше цяла армия...е,това вече е малко пресилено.Но все пак можеше да има доста хора с графа,докато ние бяхме само двама.Силно се съмнявах другите пирати да се довлечат на помощ на време,ако изобщо решиха да се появят на този прокълнат остров.
Поне този път можех наистина да се сражавам,а не като по-рано,когато всички движения ми костваха усилие,благодарени на всичката онази коприна.Поради някаква причина погледнах към облеклото си.Сигурно приличах на момче отстрани,като изключим косата естествено.Дреките прикриваха абсолютно всичко друго.Поклатих глава леко,за да премахна мислите от главата си.Точно заради подомниналудничеви хрумвания винаги си патех.Е,време бе да се състредоточа.
Извадих сабята си от ножницата и погледнах към острието.Лека усмивка заигра на лицето ми,когато усетих дръжката ѝ здраво в ръката си.Това бе единственото нещо,което ми осигуряваше спокойствие.А насладата от това да се сражавам за живота си бе най-сладкия прилив на адреналин,който бях вкусвала.И така,с усмивка на лицето зачакахме следващия ход на графа,а единственото,което се чуваше в момента бе капчука.
Кап...кап...кап...
Кап...Кап...Очите ми почиваха,така да го наречем,върху стената пред мен.Беше прекалено тъмно,за да различа рисунките по нея.Честно казано,почти невиждах дори стената,а и да си призная не правех кои знае какви опити,за да го направя.Бях потънала в мислите си,въпрки,че те ме отвеждаха до спомени,които се опитвах да забравя.
Навън бурята продължаваше да вилнее и от време на време пещерата ехтеше от грамотевиците.Но дори това не ме накара да помръдна дори.Имах чувството,че умът ми е напуснал тялото и препускаше във времето назад.
Времето не бе по-различно от това сега,но обстановката бе коренно променена.Намирах се,поне в главата си,в къщата,в която бях живяла до 7 годишна възраст.Миризмата на старо,застояло и ром бе покорила тази сграда.Не бе нещо особено,проста малка кащурка с три стай,в която живее единствената ми роднина,за която знаех. Е,точно тази роднина-жена на 50-60 години седеше най-спокойно в креслото си посредата на стаята и се наслаждаваше на чаша ром.Докато тихи хлипове се чуваха от ъгъла на стаята,която бе осветявана само от светкавиците пресветкащи навън.Там,в този самотен ъгъл се намираше малко момиченце,на не повече от пет години,обвило коленете си с ръце и сълзи стичащи се по бузите му.
Тихи стъпки,ясно проехтяли в пещерата,ме извадиха от ‘транса’,в който бях попаднала и бързо празният ми поглед забит в стената се съживи и прескочи по всяка виждаща се точка на пещерата.Ръката ми се стрелна към ножницата около кръста ми,за да се уверя,че е там сабята ми.Погледнах към Натаниел,когато той заговори.
В този момент се радвах,че са ме изкарали от спомените си.Едва ли имаше по-голям кошмар от това през,което вече бях минала.А паметта ми само ме караше отново и отново да си припомням онези моменти.От доста време не им се поддавах и беше хубаво,че лицето ми не издава емоциите в подобни моменти.Бях приключила със самосъжеленията и сълзите преди много време.Беше останал само гнева от онезе времена...Гняв,който си изкарвах върху тези кръстосали шпага с мен.И все пак,докога ли щеше да трае туко що породената ми радост?Секунда или може би дори минута?Или най-точния отговор,докато не ме победят.
За момент мислите ми хвръкнаха към размисъл над това,кой може да е тук.Едва ли щеше да скачаме на крак от главатаря на другата пиратска група,с която имахме нещо като примирие,за тази вечер,което все още ми се струваше абсурдно.Не,не беше той.Тогава други,непознати пирати...може би или...или Валерион.Да,това вече имаше смисъл.И без това не бяхме,кой знае колко предпазливи,докато плавахме насам.Като нищо е могъл да ни проследи.
Тези мисли бързо бяха изтръгнати от съзнанието ми от усмивката и смигването на капитана срещу мен.Не му беше сега мястото за това!Но както винаги,не можех да оправлявам всяка част от съзнанието си.Въпреки,че леко се смръщих насреща му,поех ръката,която предложи,за да се изправя.
Ако не аз,то явно той познаваше тази пещера и ме поведе нанякъде.Не бях особено добра на тема доверяване и всяко мускулче в мен бе готово за атака.Стигнахме до някакво определено място,което той бе избрал и зачакахме.Още едно нещо,което не ми се отразяваше особено добре.Но какво можех да направя?Може би в момента ни издирваше цяла армия...е,това вече е малко пресилено.Но все пак можеше да има доста хора с графа,докато ние бяхме само двама.Силно се съмнявах другите пирати да се довлечат на помощ на време,ако изобщо решиха да се появят на този прокълнат остров.
Поне този път можех наистина да се сражавам,а не като по-рано,когато всички движения ми костваха усилие,благодарени на всичката онази коприна.Поради някаква причина погледнах към облеклото си.Сигурно приличах на момче отстрани,като изключим косата естествено.Дреките прикриваха абсолютно всичко друго.Поклатих глава леко,за да премахна мислите от главата си.Точно заради подомниналудничеви хрумвания винаги си патех.Е,време бе да се състредоточа.
Извадих сабята си от ножницата и погледнах към острието.Лека усмивка заигра на лицето ми,когато усетих дръжката ѝ здраво в ръката си.Това бе единственото нещо,което ми осигуряваше спокойствие.А насладата от това да се сражавам за живота си бе най-сладкия прилив на адреналин,който бях вкусвала.И така,с усмивка на лицето зачакахме следващия ход на графа,а единственото,което се чуваше в момента бе капчука.
Кап...кап...кап...
9 Re: Пещерата на братството Вто Дек 28, 2010 7:50 am
Нимерия Уинтърфейл
Добре де. Всичко това определено можеше да заслужи определение доста по-гръмко от мижавото "глупаво", с което Нимерия го бе удостоила само преди секунди. Но нещата рядко биваха такива, каквито се полагаше... Особено при нашето момиче. Да напусне топлия уют на голямата зала, за чията украса нейният най-голям враг граф Валерион вероятно бе отделил половин ден, че дори и повече, не бе най-мъдрия избор за постъпка, на който тя бе могла да се спре. Ала какво да се прави? Никой не бе способен да я обвини, че бе сметнала идеята за това действие за доста по-интересно занимание от завързване безсмислени разговори с гордите представители на хората от аристократското общество, които за нея не бяха нищо повече от ходещи предмети, очевидно лишени от каквото и да е количество мозък... Вярно, този път не бе подтикната от тъничкото гласче в малката си главица, което неуморно и нашепваше какви ли не различни варианти да се забърка в неприятности. Като никога то явно бе решило да се скрие някъде из дълбините на съзнанието й и да се отдаде на заслужената почивка. Този път дяволчето, така спокойно настанило се на лявото рамо на Ри бе свършило цялата работа. И ако в този момент тя можеше да осъзнае колко жестоко бе изиграна определено щеше да признае колко умело то й бе втълпило идеите си.
Но какво значение имат всички тези дребни подробсности? Тя бе тук, на Острова на смъртта, или ако трябва да сме съвсем точни в Пещрата на братството и това бе най-важното...
Уверено нашето момиче размаха ръце, опитвайки се да прогони няколко прилепа, привлекли вниманието й. Всъщност горките същества, имали нещастието да станат жертва на некоординираните й движения, нямаха никаква вина. Просто се бяха оказали на неподходящото място, в неподходящото време. "Жалко", помисли си Нимерия. При други обстоятелства може би би ги сметнала за много интересни същества...
Но сега бе прекалено заета да с ослушва за заповедите на Натаниел. Да, нашето момиче, бе повече от убедено, че ако в този момент най-добрият й приятел се намираше наблизо, гръмкият му глас, неспирно сипещ върволици от разпоредби щеше да я насочи в правилната посока.
Защо всъщност го бе последвала? Нима приканващите приказки на дяволчето, подмамващи я към приключенията, бяха единствената причина, поради която тя рискуваше да разкъса на малки парченца цялата специална рокля, чието търсене й бе отнело седмица и половина? Хм...
И изведнъж тя се затича... Не знаеше защо, дори не усети как го направи. Краката и сякаш сами забързаха бавните си и уверени крачки, докато накрая тя не се оказа на студената, мокра земя.
- Браво на теб! - обади се нечий глас в далечината.
п.п: Сори че писах едно изречение от твое име, просто така ми дойде.
Но какво значение имат всички тези дребни подробсности? Тя бе тук, на Острова на смъртта, или ако трябва да сме съвсем точни в Пещрата на братството и това бе най-важното...
Уверено нашето момиче размаха ръце, опитвайки се да прогони няколко прилепа, привлекли вниманието й. Всъщност горките същества, имали нещастието да станат жертва на некоординираните й движения, нямаха никаква вина. Просто се бяха оказали на неподходящото място, в неподходящото време. "Жалко", помисли си Нимерия. При други обстоятелства може би би ги сметнала за много интересни същества...
Но сега бе прекалено заета да с ослушва за заповедите на Натаниел. Да, нашето момиче, бе повече от убедено, че ако в този момент най-добрият й приятел се намираше наблизо, гръмкият му глас, неспирно сипещ върволици от разпоредби щеше да я насочи в правилната посока.
Защо всъщност го бе последвала? Нима приканващите приказки на дяволчето, подмамващи я към приключенията, бяха единствената причина, поради която тя рискуваше да разкъса на малки парченца цялата специална рокля, чието търсене й бе отнело седмица и половина? Хм...
И изведнъж тя се затича... Не знаеше защо, дори не усети как го направи. Краката и сякаш сами забързаха бавните си и уверени крачки, докато накрая тя не се оказа на студената, мокра земя.
- Браво на теб! - обади се нечий глас в далечината.
п.п: Сори че писах едно изречение от твое име, просто така ми дойде.
10 Re: Пещерата на братството Вто Дек 28, 2010 8:36 am
Nathaniel S. Wildstorm
Дум, дум , дум...
Сърцето на Самър биеше учестено.Ала не от страх.Това твърдение потвърждаваше широката ленива усмивка върху бледото му лице.
Мразеше пистолетите.Твърдеше, че са мързелив трик , за да се оттървеш от противника.Ала вече бе уморен и не знаеше колко ще издържи.Чуха се стъпки.Ясно утекващи в тишината.Нервите му бяха опънтаи до край.Издърпа оръжието и изсипа солидно количество барут в него.
Колкко много си приличаше с това вещество...само една искра бе достатъчна да го подпали.А малко количество вода и той ставаше отново спокоен и мирен.
Господи, как копнееше да се приключи с тази история.Искаше да усети топлината на каютата си.Не беше кой знае какво.Ала хамакът до малкия елипсовиден прозорец бе най-удобното нещо за Самър.За поспалива натура като него, тази малка вещ се бе превърнала в най-важния обект в тази вселена.
Но така стваше като се доверяваше на жена.Макар в този случай понятието да се ограничаваше основоно върху неспирно бърборещата Нимерия.
Отново вълна на вина го заля.Как по дявволиите забравил един от най-близките си хора.
Бе израснал с нея в онзи затвор на Сейнт Кроа.Послещаше всеки изгрев с нея и Блу.Техния верен помощник, който бе кучешки вариянт на Натаниел.И двамата спяха много.С тази разлика , че Уайлдсторм бе усвоил таланта да си набавя нужното колиство сън на всеобразни места.Бизакмачтата бе едно от любимите му легла.С идеална гледка към морето и перфектна защита от вятъра.Само с едно движение и малко помощ от фала, той можеше да се върне по всяко време на дървения под на кораба.Блу от своя страна подремваше основно на места като склада с провизии.Нередки бяха случаите, когато Самър го намираше забулен под олбак от брашно или дъвчещ сноп жито.
Кучето и Ри бяха цялото му семейство.А сега нито единият, нито другият бяха наоколо.
Дум, дум, дум...
Вече усещаше проближаващите се стъпки.Ала те идваха то друга галерия.Странно.Или графът бе по-умен от колкото изглеждаше и нападаше от две посоки.
-Стой тук-каза на Джени-Ако чуеш изстрели бягай през задния вход на галерията.
След тези думи Натаниел се изправи и закрачи решително.Оскъдната светлина действаше в негов ущърб.И сега успя да фиксира само...
Тъмната и шоколадова коса.Стоеше на пода.Явно пак се бе пребила.
- Браво на теб! - каза русокосият и се опита да преглътне усмивката
Ала ето, че ги чу отново.Още стъпки.
Хвана топлата ръка на Ри и я изправи ловко.Издърпа я настрана и двамата застанаха плътно до стената.Самър извади пистолета си и и го подаде.После щеше да се радва, че е добре.Първо трябваше да пораздаде няколко ритника и куршума.
-Стреляш по всичко, което не познаваш...е, може би ще е най-добре да оставиш един-два прилепа живи, но ти си презцени.-усмихна се и и подаде пистолета си
Сърцето на Самър биеше учестено.Ала не от страх.Това твърдение потвърждаваше широката ленива усмивка върху бледото му лице.
Мразеше пистолетите.Твърдеше, че са мързелив трик , за да се оттървеш от противника.Ала вече бе уморен и не знаеше колко ще издържи.Чуха се стъпки.Ясно утекващи в тишината.Нервите му бяха опънтаи до край.Издърпа оръжието и изсипа солидно количество барут в него.
Колкко много си приличаше с това вещество...само една искра бе достатъчна да го подпали.А малко количество вода и той ставаше отново спокоен и мирен.
Господи, как копнееше да се приключи с тази история.Искаше да усети топлината на каютата си.Не беше кой знае какво.Ала хамакът до малкия елипсовиден прозорец бе най-удобното нещо за Самър.За поспалива натура като него, тази малка вещ се бе превърнала в най-важния обект в тази вселена.
Но така стваше като се доверяваше на жена.Макар в този случай понятието да се ограничаваше основоно върху неспирно бърборещата Нимерия.
Отново вълна на вина го заля.Как по дявволиите забравил един от най-близките си хора.
Бе израснал с нея в онзи затвор на Сейнт Кроа.Послещаше всеки изгрев с нея и Блу.Техния верен помощник, който бе кучешки вариянт на Натаниел.И двамата спяха много.С тази разлика , че Уайлдсторм бе усвоил таланта да си набавя нужното колиство сън на всеобразни места.Бизакмачтата бе едно от любимите му легла.С идеална гледка към морето и перфектна защита от вятъра.Само с едно движение и малко помощ от фала, той можеше да се върне по всяко време на дървения под на кораба.Блу от своя страна подремваше основно на места като склада с провизии.Нередки бяха случаите, когато Самър го намираше забулен под олбак от брашно или дъвчещ сноп жито.
Кучето и Ри бяха цялото му семейство.А сега нито единият, нито другият бяха наоколо.
Дум, дум, дум...
Вече усещаше проближаващите се стъпки.Ала те идваха то друга галерия.Странно.Или графът бе по-умен от колкото изглеждаше и нападаше от две посоки.
-Стой тук-каза на Джени-Ако чуеш изстрели бягай през задния вход на галерията.
След тези думи Натаниел се изправи и закрачи решително.Оскъдната светлина действаше в негов ущърб.И сега успя да фиксира само...
Тъмната и шоколадова коса.Стоеше на пода.Явно пак се бе пребила.
- Браво на теб! - каза русокосият и се опита да преглътне усмивката
Ала ето, че ги чу отново.Още стъпки.
Хвана топлата ръка на Ри и я изправи ловко.Издърпа я настрана и двамата застанаха плътно до стената.Самър извади пистолета си и и го подаде.После щеше да се радва, че е добре.Първо трябваше да пораздаде няколко ритника и куршума.
-Стреляш по всичко, което не познаваш...е, може би ще е най-добре да оставиш един-два прилепа живи, но ти си презцени.-усмихна се и и подаде пистолета си
11 Re: Пещерата на братството Вто Дек 28, 2010 9:31 am
Нимерия Уинтърфейл
Изведнъж нечия прекалено студена ръка сграбчи нейната и бързо я дръпна настрани. Ледени тръпки полазиха цялото й тяло, прогонвайки решително цялата топлина, подвизаваща се там до преди секунди. Странно... Но необичайното в случващото се не свършваше до тук - Нее, за разлика от хубавите моменти, за които човек трябваше да чака с дни, или ако нямаше никакъв късмет - със седмици, лошите никога не пропускаха реда си.
Острият писък на оръжието прониза влажният въздух.
Какво?!
Не, не само какво. Определено тази кратка думичка бе КРАЙНО НЕДОСТАТЪЧНА и сама наистина нямаше да се справи с тежката задача, която току-що й бе поставена. Може би в комплект с най-добрите си приятелчета "Къде", "Как" и "Защо" би звучала досто по-добре. О, а и може би и "мамка му" не би било излишно.
Да видим... Какво? Как? Къде? Защо мамка му?! Видимо по-добре...
Да, че мозъкът на Натаниел Самър Уайлдсторм днес не бе в най-доброто си състояние си личеше от километри. А и от повече за някои хора с наистина завидна зрителна способност. Но да стреля така безмилостно по горките беззащитни прилепи, с нищо не предизвикали тази му реакция, бе наистина необяснимо жестока постъпка дори за него. А може би Нимерия просто бе допуснала позволила на поредната грешка да се намъкне в плановете й за деня - вероятно неговото държание си имаше причина както винаги. Странна, шантава и неочаквана, ала въпреки всичко неуспорима.
В края на краищата, изглежда осъзнала, че мисленето над такива прекалено силно затрудняващи мозъчната й дейност въпроси, противоречи на природата й, тя просто реши да се обърне към приятеля си с надежата в негово лице да открие всички тези загадки.
"Колко странна е действителността. Хората никога не успяват да открият скритите в неизвестното отговори на своите въпроси, докато за останалите те бяха повече от очевидни.".. "Не, не сега!" Тези дълбокомислени разсъждения щяха да намерят своето място само няколко часа по-късно върху грубата, потъмняла хартия в дневника на Нимерия.
- Нейл! - ядосано извика тя, а лакътят й внезапно се озовава някъде прекалено близо до корема му. Е, не бе предвидено да го удря. Но както изяснихме съвсем скоро [i]нещата рядко се случваха така, както се полагаше.
- Изпитваш ли поне малко желание да ми обясниш какво по дяволите правим? Разбирам искането ти най-накрая да привършиш куршумите на този досаден и непотребен инструмент, но мисля, че прилепите вече си изпатиха досатъчно... Освен ако наоколо не виждаш други, заслужили да споделят незавидната им съдба?*
п.п: Този израз не те ли навежда на хубави спомени? ^^
Острият писък на оръжието прониза влажният въздух.
Какво?!
Не, не само какво. Определено тази кратка думичка бе КРАЙНО НЕДОСТАТЪЧНА и сама наистина нямаше да се справи с тежката задача, която току-що й бе поставена. Може би в комплект с най-добрите си приятелчета "Къде", "Как" и "Защо" би звучала досто по-добре. О, а и може би и "мамка му" не би било излишно.
Да видим... Какво? Как? Къде? Защо мамка му?! Видимо по-добре...
Да, че мозъкът на Натаниел Самър Уайлдсторм днес не бе в най-доброто си състояние си личеше от километри. А и от повече за някои хора с наистина завидна зрителна способност. Но да стреля така безмилостно по горките беззащитни прилепи, с нищо не предизвикали тази му реакция, бе наистина необяснимо жестока постъпка дори за него. А може би Нимерия просто бе допуснала позволила на поредната грешка да се намъкне в плановете й за деня - вероятно неговото държание си имаше причина както винаги. Странна, шантава и неочаквана, ала въпреки всичко неуспорима.
В края на краищата, изглежда осъзнала, че мисленето над такива прекалено силно затрудняващи мозъчната й дейност въпроси, противоречи на природата й, тя просто реши да се обърне към приятеля си с надежата в негово лице да открие всички тези загадки.
"Колко странна е действителността. Хората никога не успяват да открият скритите в неизвестното отговори на своите въпроси, докато за останалите те бяха повече от очевидни.".. "Не, не сега!" Тези дълбокомислени разсъждения щяха да намерят своето място само няколко часа по-късно върху грубата, потъмняла хартия в дневника на Нимерия.
- Нейл! - ядосано извика тя, а лакътят й внезапно се озовава някъде прекалено близо до корема му. Е, не бе предвидено да го удря. Но както изяснихме съвсем скоро [i]нещата рядко се случваха така, както се полагаше.
- Изпитваш ли поне малко желание да ми обясниш какво по дяволите правим? Разбирам искането ти най-накрая да привършиш куршумите на този досаден и непотребен инструмент, но мисля, че прилепите вече си изпатиха досатъчно... Освен ако наоколо не виждаш други, заслужили да споделят незавидната им съдба?*
п.п: Този израз не те ли навежда на хубави спомени? ^^
12 Re: Пещерата на братството Вто Дек 28, 2010 9:52 am
Nathaniel S. Wildstorm
Не беше точно сега момента да го разиптва.Всеки звук можеше да им коства живота.Де не говорим, че гласът и го разсейваше.
Трабваше да спре.Защо сърцето му не го слушаше.Те бяха прияятели.Споделяха едни и същи луди глави.Обичаха да прекарват ленивите следобеди заедно, рисувайки чудати лица върху ябълки и при голям късмет , ако намереха, и на тикви.
Ала тази нощ той бе осъзнал, че сърцето му изпитва нещо.Освен стандартното притеснение присъщо на по-голямите братя, за какъвто се и смяташе Натаниел.
Разтърси глава и се опита да не му мисли много-много.Жените бяха нещо, за което се изискваше постоянно наблюдение, обгрижване и глезене.Той имаше цял кораб за оправляване, а едно влюбване само щеше да оплеска нещата.А и вече си имаше хоби.Неделен брич белот с екипажа и спане.Тези двете заедно го задоволяваха по неподправен начин и заради тях усмивката не слизаше от лицето му.
-Никога не бих наранил тези прекрасни създания.Знаеш как омеквам при вида на беззащитни животинки-опита се да звучи сериозно Самър
Актьорският талант му бе в кръвта и не се съмняваше, че е постигнал желания ефект.Но имаше и частица истина в думите му.Самър обичаше животните.Макар крибатите слепи мишки до ни бяха в топ десетката, но ...
големите паяци, устремени към момичета, печелеха пълвата позиция.
-Ри, любима моя, този лек гъдел, който усеща бледата ти кожа на ръката е просто едни паяк с гигантски размери, нищо особено-каза спокойно Нейл
Главата си залагаше, че ще последва истеричен писък от устата и.Не можеше да си го позволи.Графът бе наблизо и една издайническа нотка щше да ги погуби.
Всичко ставаше на забавен кадър.Тъмнокоската отвор уста, а Натаниел изпи вика и..с устни.
Целуная, а тя остана толкова шокирана.Разбунтува се в ръцете му като оцет при досега с сода бикарбонат.Докато все още я притискаше с една ръка, с другата отмести паяка.
-Е, любима моя, защо разваляш хубавия момент с безпричинно бунтуване-прошепна и се отдърпна
Щеше да отнесе щамар.Е, по-добре от гнева на графа и тезнайно колко още моляци, въуражени до зъби с неща като гранати.
-Преди да направиш глупост, като това да съсипеш лицето ми с шамар, не сме сами.И не говоря за паяците и прилепите , а за Валерион-гласът му стана сериозен.
Но нещо го бе докоснало отвътре .усети го , когато целуна Ри.
По дяволите,по яволите, по дяволите....
пп:Ех, спомени... :дд
Трабваше да спре.Защо сърцето му не го слушаше.Те бяха прияятели.Споделяха едни и същи луди глави.Обичаха да прекарват ленивите следобеди заедно, рисувайки чудати лица върху ябълки и при голям късмет , ако намереха, и на тикви.
Ала тази нощ той бе осъзнал, че сърцето му изпитва нещо.Освен стандартното притеснение присъщо на по-голямите братя, за какъвто се и смяташе Натаниел.
Разтърси глава и се опита да не му мисли много-много.Жените бяха нещо, за което се изискваше постоянно наблюдение, обгрижване и глезене.Той имаше цял кораб за оправляване, а едно влюбване само щеше да оплеска нещата.А и вече си имаше хоби.Неделен брич белот с екипажа и спане.Тези двете заедно го задоволяваха по неподправен начин и заради тях усмивката не слизаше от лицето му.
-Никога не бих наранил тези прекрасни създания.Знаеш как омеквам при вида на беззащитни животинки-опита се да звучи сериозно Самър
Актьорският талант му бе в кръвта и не се съмняваше, че е постигнал желания ефект.Но имаше и частица истина в думите му.Самър обичаше животните.Макар крибатите слепи мишки до ни бяха в топ десетката, но ...
големите паяци, устремени към момичета, печелеха пълвата позиция.
-Ри, любима моя, този лек гъдел, който усеща бледата ти кожа на ръката е просто едни паяк с гигантски размери, нищо особено-каза спокойно Нейл
Главата си залагаше, че ще последва истеричен писък от устата и.Не можеше да си го позволи.Графът бе наблизо и една издайническа нотка щше да ги погуби.
Всичко ставаше на забавен кадър.Тъмнокоската отвор уста, а Натаниел изпи вика и..с устни.
Целуная, а тя остана толкова шокирана.Разбунтува се в ръцете му като оцет при досега с сода бикарбонат.Докато все още я притискаше с една ръка, с другата отмести паяка.
-Е, любима моя, защо разваляш хубавия момент с безпричинно бунтуване-прошепна и се отдърпна
Щеше да отнесе щамар.Е, по-добре от гнева на графа и тезнайно колко още моляци, въуражени до зъби с неща като гранати.
-Преди да направиш глупост, като това да съсипеш лицето ми с шамар, не сме сами.И не говоря за паяците и прилепите , а за Валерион-гласът му стана сериозен.
Но нещо го бе докоснало отвътре .усети го , когато целуна Ри.
По дяволите,по яволите, по дяволите....
пп:Ех, спомени... :дд
13 Re: Пещерата на братството Вто Дек 28, 2010 10:32 am
Нимерия Уинтърфейл
Глупак! Грешка... Неустоим глупак! Граф Валерион и "армията" му от негови жалки подобия. Все неща, които не бяха за изпускане. По различни причини. Редица сбъркали правилната си посока на движение пълнички зелени човечета се заблъскаха в главата на момичето. "Аз съм по-важен!", ядосано се опитваше да настоява едното от тях, упорито налагайки другарчето си по главата с нещо, което трябваше да прилича на малка дървена бухалка. "Не, тя трябва да помисли първо за мен", настояваше другото. "Какво по-важно може да има от това, което току-що се случи?", заекваще трето. Да, такива си бяха мислите на Нимерия. Странни и нетърпеливи - точно като самата нея. И, за радост или за нещастие, последната от тях изглежда бе успяла да спечели тежката битка...
- Любими мой капитане. Много се надявам, че всичко, което току-ще се случи бе единствено и само за доброто на тазвечершната ни мисия... - замислено процеди тя.
Да, това щеше да е причината.
Заблуждаваше ли се? По-скоро просто се опитваше да го направи... Колко жалко. Ри никога не бе била добра лъжкия, колкото и да се опитваше да си втълпи противното. А да излъже собствената си проницателна натура - напълно невъзможна задачка. В този момент тя съжали, че не прилича поне малко на онези дребни, очилати гениичета, които аристократите обожаваха да завъждат в домовете си и наричаха свои деца. Една голяма част от тях винаги знаеха как да постъпят... Или поне професорите, които бяха извадили невероятния късмет да прекарват с тях около четири/пет часа дневно, помагайки им в решаването на какви ли не неразбираеми логически загадки, твърдяха така. А те би трябвало да знаят най-добре, нали? Не, в този начин на разсъждаване определено имаше нещо гнило. По тази логика и тя би трябвало да е наясно със сложната плетеница от чувства, оформяща се в душата й. А не беше. Определено изобщо не беше. Както и да е, и без това не бе особен привърженик на методите за възпитаване, които прилагаха за тези деца и нямаше ни най-малко намерение да се сравнява с тях. Какво можеха да знаят те за живота, след като той им бе напълно непознат?!
Но мислите на нашето момиче вървяха в друга посока... А обучението на мъничките богаташки хлапенца не бе главното, което се въртеше в главата й.
Та това бе Натаниел. Нейният мил и грижовен по-голям брат... Още от както се помнеше. Именно той й бе помогнал да се осводи от студените железни решетки, обгръшащи клетката на кошмара, наричащ себе си Джонатан. Вярно, тя го бе обичала въпреки всичко. Бе лишена от майчината ласка, полагаща се на всяко малко дете, колкото и непослушно да бе то. От бащината топла усмивка, насърчаваща всяко едно нейно правилно действие. Но не можеше да мрази нито един от двама им. Просто не бе способна да изпитва лоши чувства към единственото подобие на семейство, което се предполагаше, че има.
Натаниел... След толкова години, защо точно сега? Възлите винаги се появаха на корабните въжета точно когато човек най-малко можеше да предположи за съществуването им и объркваха всички планове, така грижливо обмисляни от капитана седмици наред. Така ставаше и с живота й... Или може би целият той бе един невъзможен за разплитане възел? Объркващ чуждите съдби?
- Любими мой капитане. Много се надявам, че всичко, което току-ще се случи бе единствено и само за доброто на тазвечершната ни мисия... - замислено процеди тя.
Да, това щеше да е причината.
Заблуждаваше ли се? По-скоро просто се опитваше да го направи... Колко жалко. Ри никога не бе била добра лъжкия, колкото и да се опитваше да си втълпи противното. А да излъже собствената си проницателна натура - напълно невъзможна задачка. В този момент тя съжали, че не прилича поне малко на онези дребни, очилати гениичета, които аристократите обожаваха да завъждат в домовете си и наричаха свои деца. Една голяма част от тях винаги знаеха как да постъпят... Или поне професорите, които бяха извадили невероятния късмет да прекарват с тях около четири/пет часа дневно, помагайки им в решаването на какви ли не неразбираеми логически загадки, твърдяха така. А те би трябвало да знаят най-добре, нали? Не, в този начин на разсъждаване определено имаше нещо гнило. По тази логика и тя би трябвало да е наясно със сложната плетеница от чувства, оформяща се в душата й. А не беше. Определено изобщо не беше. Както и да е, и без това не бе особен привърженик на методите за възпитаване, които прилагаха за тези деца и нямаше ни най-малко намерение да се сравнява с тях. Какво можеха да знаят те за живота, след като той им бе напълно непознат?!
Но мислите на нашето момиче вървяха в друга посока... А обучението на мъничките богаташки хлапенца не бе главното, което се въртеше в главата й.
Та това бе Натаниел. Нейният мил и грижовен по-голям брат... Още от както се помнеше. Именно той й бе помогнал да се осводи от студените железни решетки, обгръшащи клетката на кошмара, наричащ себе си Джонатан. Вярно, тя го бе обичала въпреки всичко. Бе лишена от майчината ласка, полагаща се на всяко малко дете, колкото и непослушно да бе то. От бащината топла усмивка, насърчаваща всяко едно нейно правилно действие. Но не можеше да мрази нито един от двама им. Просто не бе способна да изпитва лоши чувства към единственото подобие на семейство, което се предполагаше, че има.
Натаниел... След толкова години, защо точно сега? Възлите винаги се появаха на корабните въжета точно когато човек най-малко можеше да предположи за съществуването им и объркваха всички планове, така грижливо обмисляни от капитана седмици наред. Така ставаше и с живота й... Или може би целият той бе един невъзможен за разплитане възел? Объркващ чуждите съдби?
14 Re: Пещерата на братството Вто Дек 28, 2010 8:47 pm
Nathaniel S. Wildstorm
Тези думи оставаха непазбрани за Натаниел.Поне първите няколко секунди.Той стоеше като поразен от мълния и примигваше на парцали.Очакваше ръката на момичето да се сблъска с неговата хладка кожа.Ала явно се бе заблуждавал...Нещо , което напоследък му се случваше много често.Миналата седмица например, когато се озалагаше на пари с помощник капитана, изгуби цяло състояние...а бе убеден, че онази чайка, която бяха хванали и, чиито очи бяха вързали, ще може да излети без да се цапардоса в платната..Странно наистина.Шестото му чувство бе силно развито.До това заключение си стигаше просто.Той нямаше грам капитански заложби.Нямаше си и на идея как се управлява кораб.Ала още ппри първата си среща с руля, бе успял да се сесправи.Наследство от изгубеното му семейство?
Едно мъничко гласче в главата му твърдеше, че май таланта му не се е предал по кръвна връзка.Но човек никога не знаеше.
Усети, че погледът на момичето се е застоял върху него.Ала как можеше да отговори като той самият не знаеше.Да, глупавата идея се бе зародила в сънанието му само заради големия паяк ,пълзящ към тяхното разстрелване.Можеше да сложи ръката си върху устните и,ама не.Той бе направил това , м което го биваше най-много.Бе оплескал ситуацията, като кална топка чисто нова бяла покривка.И сега дори домашният сапун нямаше да може да изкара последиците.
Естествено, в главата му отново бе каша.Винаги се бе питал, какво ли щеше да е , ако поне веднъж беше наясно със себе си., ако поне веднъж мислите му бяха подредени като книгите в кабинета на Валерион.
Вместо да даде отговора си сериозно, той предпочете да го направи в собствен стил.Знаеше, че това ще я издразни, но другата алтернатива беше по-лоша.Или пък не...
Няколко картини започнаха да чертая въображаеми ситуации при евентуалните отговори.
Картина едно:
-Ри, объркан съм и всичко , което направих е продиктувано от необяснимо желание.-тези думи вървяха с едно сериозно изражение
Натаниел смяташе , че , ако каже това, ще свърши като препечена филийка.Една доста самотна препечена филийка.Защото най-добрата му приятелка/хъм, най-добрия приятел на филийката не е ли маслото?Лично Натаниел обичаше своята с резен домат и...ох, беше гладен!/щеше да му завърти шавар и да откаже да говори с него до края на вечността.А ако това станеше, кой щеше да го буди сутрин с кофа студена океанска вода, от която тя никога не вадеше зелените водорасли?Не, това не беше добре.Нямаше и да има с кого да трампи своята порция скариди за друга ябълка.
Втора картина:
-Ри, целунахте само заради мисията-при този думи тя най-вероятно щеше да се успокои и да свали ръката си
Ала те щяха да погубят шанса му за нещо повече .Хъм, това последното не доказа ли , че Натаниел явно имаше някакви чувства.
Та той бе създаден да се бие.Да си служи с оръжие , не да се занимава с лигавщини.
Завърна се в реалността и селдващите думи излязоха от устата му бързо, защото иначе щеше да се разколебае.
-Целунах те и не съжелявам.Ако искаш го възприемай като част от мисията, ако искаш недей
После заби поглед в мрака и се заослушва за вражески шумове-като стъпки, гласове...Ала не се чуваше нищо отново само това проклето..
Дум, дум, дум...
Здравата се бе оплел.Не само с необмислените си действия към Ри ,а и с графа
-Хиляди дяволи-промърмори под нос
Типичната усмивка бе изчезнала, даваща път на едно сорово изражение, което подхождаше повече на марморещ старец при вида на разпилян боб на пода, осъзнаващ колко време трябва да отнеме , за да го събере отново.На всичкото и отгоре щеше да се наложи и да го измии и подсуши...
Едно мъничко гласче в главата му твърдеше, че май таланта му не се е предал по кръвна връзка.Но човек никога не знаеше.
Усети, че погледът на момичето се е застоял върху него.Ала как можеше да отговори като той самият не знаеше.Да, глупавата идея се бе зародила в сънанието му само заради големия паяк ,пълзящ към тяхното разстрелване.Можеше да сложи ръката си върху устните и,ама не.Той бе направил това , м което го биваше най-много.Бе оплескал ситуацията, като кална топка чисто нова бяла покривка.И сега дори домашният сапун нямаше да може да изкара последиците.
Естествено, в главата му отново бе каша.Винаги се бе питал, какво ли щеше да е , ако поне веднъж беше наясно със себе си., ако поне веднъж мислите му бяха подредени като книгите в кабинета на Валерион.
Вместо да даде отговора си сериозно, той предпочете да го направи в собствен стил.Знаеше, че това ще я издразни, но другата алтернатива беше по-лоша.Или пък не...
Няколко картини започнаха да чертая въображаеми ситуации при евентуалните отговори.
Картина едно:
-Ри, объркан съм и всичко , което направих е продиктувано от необяснимо желание.-тези думи вървяха с едно сериозно изражение
Натаниел смяташе , че , ако каже това, ще свърши като препечена филийка.Една доста самотна препечена филийка.Защото най-добрата му приятелка/хъм, най-добрия приятел на филийката не е ли маслото?Лично Натаниел обичаше своята с резен домат и...ох, беше гладен!/щеше да му завърти шавар и да откаже да говори с него до края на вечността.А ако това станеше, кой щеше да го буди сутрин с кофа студена океанска вода, от която тя никога не вадеше зелените водорасли?Не, това не беше добре.Нямаше и да има с кого да трампи своята порция скариди за друга ябълка.
Втора картина:
-Ри, целунахте само заради мисията-при този думи тя най-вероятно щеше да се успокои и да свали ръката си
Ала те щяха да погубят шанса му за нещо повече .Хъм, това последното не доказа ли , че Натаниел явно имаше някакви чувства.
Та той бе създаден да се бие.Да си служи с оръжие , не да се занимава с лигавщини.
Завърна се в реалността и селдващите думи излязоха от устата му бързо, защото иначе щеше да се разколебае.
-Целунах те и не съжелявам.Ако искаш го възприемай като част от мисията, ако искаш недей
После заби поглед в мрака и се заослушва за вражески шумове-като стъпки, гласове...Ала не се чуваше нищо отново само това проклето..
Дум, дум, дум...
Здравата се бе оплел.Не само с необмислените си действия към Ри ,а и с графа
-Хиляди дяволи-промърмори под нос
Типичната усмивка бе изчезнала, даваща път на едно сорово изражение, което подхождаше повече на марморещ старец при вида на разпилян боб на пода, осъзнаващ колко време трябва да отнеме , за да го събере отново.На всичкото и отгоре щеше да се наложи и да го измии и подсуши...
15 Re: Пещерата на братството Вто Дек 28, 2010 11:45 pm
Jenny Flint
Мъжът до мен каза нещо,което явно бе предназначено за моите уши,но така и не ги достигна.Въобще не обръщах внимание на заобикалящото ни.Някъде в далечината чух стъпки,но отново като че ли отказах да се върна в реалността.И как бих могла,светът в главата ми беше къде-къде по-хубав.Още един чифт стъпки почнаха да се чуват и някак си,с някаква много малка част от съзнанието си осъзнах,че Натаниел беше заминал на някъде.Същатата тази малка частразбра,че явно за тази пещера имаше повече входа от един.Е,какво можеше да се очаква,все пак това бе скривалище на пирати.Нямаше да се очудя ако някоя от стените беше таен проход към някоя съкровищница.Ето това вече щеше да ме заинтересова.
И така,като оставим тази мижитурна частичка от моето съзнание,къде беше се запиляла другата?На многобройните островчета-моите идеи,съмнения и в някой рядък случай разсъждения.По-голяма част от него бе заето да размишлява над един по-критичен и важен в момента проблем-какво правех?Пирати,аристократи,шпаги,пистолети-битка.Нормално бе да съм тук и да очаквам сражението.Да нямам търпение да кръстосъм острието си с друго и да помогна на другите пирати...И ето аз не намирах нито една от тези причинии достатъчна,за да остана тук.Та нали бяхме минали през всичката тази бъркотия днес,за да ограбим аристократите.Или поне аз така си мислех...Заради разигралата се сцена с графа,разбрах,че сме целяли да задигнем някакви документи,които имаше много по-безупастни начини да си придубием.А на всичкото отгоре те не ме блазнеха.Тогава защо продължавах да седя тук?Липса на какво друго да правя?Едва ли,най-малкото нямаше да се чувствам не в кожата си,ако бях на друго място.Тогава какво?
Най-после успях да се върна в пещерата,в която тялото ми стоеше като бездушно.Опитах се да си спомня какво бе казал Натаниел,но без особен успех.Единственото,което ми се въртеше в главата и мислех,че той го е казал бе ‘изтрели’.И точно така от мястото на където бе тръгнал капитана се чуха изтрели.Няколко подплашени прилепа прелетяха над главата ми с ужасните си писъци.
Проследих животинчетата с поглед,докато не бяха погълнати от тъмнината.След което се обърнах към посаката,от която бяха излетяли.Нещо не беше наред.И не говорех за ситуацията,в която се намирахме всички в пещерата.Не,имах предвит с мен.Очите ми виждаха неща,на не повече от крачка от мен,а аз имах чувството,че съм на километри от всичко заобикалящо ме.А,още по-странното бе,че не усещах никакви емоции.Нито страх,нито вълнение,нито нищо!...Нищо освен безразличие.
-Хмм...-Бе единствената реакция от моя страна.
Отново насилих мозъка си,в опит да се сетя думите на Натаниел.И отново,единственото,което ми се въртеше в главата,бе онази думичка.Е,добре тогава,ще действам както винаги инстиктивно.Естествено след това,можеше да не харесам особено завършека на нещата,но какво да се прави.Каквото си си надробил,такова ще сърбаш.А сега точно,инстинкта ми и всички клетки в мен ми казваха,че тук работа аз нямам.Нямаше нито съкровище,нито кръвопролити /поне за сега/,нито каквато и да е облага за мен.Аз бях до тук. Завътрях се отново към входа,от който бяхме влезли в тази пещера.Знаех къде е,но не виждах нищо пред себе си.Лека въздишка на разочарование ми се изплъзна,като прибрах сабята си обратно в ножницата и погледнах напред към тъмнината,където,би трябвало,да е входа или в случая изхода...
-Е какво пък...-Казах си и повдигнах леко рамене,а усмивката,която попринцип рядко слизаше от лицето ми,но тази вечер ме бе изоставила за доста дълго,отново си проправи път към мястото си.
И така се запътих към изхода като бях забила поглед в краката си и внимавах да не се спъна в нещо или още по-лошо,в някого.Това отнемаше цяла вечност,а аз не разполагах с толкова.Беше ми омръзнало да седя на едно място,а да не говорим,че като никога,днес бях изпълнявала заповеди.От какъв зор?!Както споменах и по-рано,нещо не беше наред.Най-добре щеше да направя,ако забравя,тази прахосана на вятъра вечер.И за мен си беше точно така,никакво злато и никаква кръв,само някакви абсолютно непотребни часа прекарани в натруфения свят на аристократите.Не,това определено не бях аз,и не беше зле най-после да се опомня,че няма ли облага за мен,няма нужда и от мен.
Продължавах да крача в пълната тъмница,докато не заковах на място.В този момент ми идеше да си ударя главата в някоя стена.Как можах да забравя?!Малка кутийка потракваше в джоба на панталоните ми.С едно движение я извадих и я огледах.Сериозно,имах чувството,че ако продължавам така някой ден ще си загубя главата някъде.Нищо чудно този ден да беше точно днес.В ръката си държах кутийка кибрит.Бях фиксирала погледа си върху нея,докато в главата ми се водеше някаква война.Същата онази част от съзнанието,като по-рано,явно бе единствената с здрав разум в нея.Единствено тя предупреждаше абсолютно всичко в мен,да не паля клечките.Все пак тук не се знаеше още колко хора има,да не говорим,че по-голяма част от тях сигурно искаха да ме обесят.Но както вече стана ясно,това бе една прекалено малка част,за да ми повлияе.
Отворих кутийката и извадих няколко клечици.Драснах ги и в миг пещерата се освети от светлината,макар тя да бе прекалено малка за цялото помещение.И въпреки това,бе по-добре от нищо.Премигнах веднъж,за да свикна със светлината и след миг се огледах.Пещерата бе пуста,така поне изглеждаше.Бях прекалено наясно,че не бе така,колкото и да ми се искаше.И така,както главата ми шареше,заедно с погледа ми,навсякъде из пещерата,накрая спря на стената срещу мен.Чудно,мислех,че там би трябвало да е изхода,но уви.Изхода беше в ляво от мен.Може би ако не беше бурята навън,дори можех да видя звездите и луната,но и това си остана само възможност.
Но сега погледа ми бе привлечен от сянка,която не принадлежеше нито на скала,нито на стелактит или нещо от този вид,което би се очаквало да се види на такова място.Не,точно до сянката на една скала или поне на мен ми приличаше на скала,се бе насадила още една черна фигура-сянката на човек.
-Хмм?-Явно почвах да ставам пристрастена към този звук,защото само той се чу от мен и точно секунда по-късно огънчето угасна.
16 Re: Пещерата на братството Сря Дек 29, 2010 8:53 pm
Нимерия Уинтърфейл
Звуци, реплики, жестове...
Всичко, от случайният сън на поета, плахо посочващ му вълшебния свят в новата му творба, до смъртта на поредния крал, отстъпваща златния трон на наследника с лукавата усмивка, се случва по план. Всички на пръв поглед съвсем неочаквани събития са грижливо премислени и предварително изиграни, а детайлите в тях - изпипани до крайност. И тук всеки, направил си труда да вникне поне в първия слой на казаното, би се запитал: От кого?... В книгите неразбираемите действия на налудничавите персонажи са продиктувани от болното въображение на отчаяния писател, опитващ се да изрази чувства, които дори магическото му перо не може да изкаже току-тъй. Как тогава стоят нещата в истинския живот? Кой е властелинът, управляващ нашите герои? Eдинственото нещо, запречващо пътят на хората в днешно време към отговорите на тези въпроси, са техните малки подобия на мозъци, които, настроени на съвсем друга честота, упорито отказват да осъзнаят смисъла на тези думички.
Всичко, от случайният сън на поета, плахо посочващ му вълшебния свят в новата му творба, до смъртта на поредния крал, отстъпваща златния трон на наследника с лукавата усмивка, се случва по план. Всички на пръв поглед съвсем неочаквани събития са грижливо премислени и предварително изиграни, а детайлите в тях - изпипани до крайност. И тук всеки, направил си труда да вникне поне в първия слой на казаното, би се запитал: От кого?... В книгите неразбираемите действия на налудничавите персонажи са продиктувани от болното въображение на отчаяния писател, опитващ се да изрази чувства, които дори магическото му перо не може да изкаже току-тъй. Как тогава стоят нещата в истинския живот? Кой е властелинът, управляващ нашите герои? Eдинственото нещо, запречващо пътят на хората в днешно време към отговорите на тези въпроси, са техните малки подобия на мозъци, които, настроени на съвсем друга честота, упорито отказват да осъзнаят смисъла на тези думички.
* * * * * * * * * * * * *
Разбира се, че не съжаляваше. Та това бе едно от първите неща, които Нимерия бе разбрала. Как така ли? Е, тя не бе какво да е момиче. А това не бе каква да е целувка. Да, не бе била особено дълга, нито пък кой знае колко интересна... /Ако все още се питате как една целувка би могла да бъде интересна, значи е по-добре да оставите Ри настрана и да си намерите друг по-подходящ за вас герой/ Но докато при нейният най-добър приятел тя вероятно провокираше появата на хиляди мънички, но затова пък дори прекалено сложни въпроси, за нашето момиче тя бе отговор. Само един, но казващ предостатъчно. И ако още не сте се досетили ключовата дума бе точно последната - предостатъчно... Именно това предостатъчно бе нещото, от което тя се боеше най-много. Колко по-лесни бяха били дните, в които, лениво излегнала се на пода в каютата си, със смях си бе представяла как ли щеше да изглежда всичко, ако Натаниел бе влюбен в нея. А Блу просто бе стоял острани, от време на време удостоявайки я с някое от ленивите си подобия на усмивки... Ако кажем, че Нимерия бе знаела предварително какво ще излезе от цялата им неподчиняваща се на никакви правила дружба ще сгрешим. Ами ако се опитваме да твърдим, че не е предполагала нищо? Като че ли ще бъдем по-далеч от истината...
Той не бе дал отговор на думите й. Не и задоволителен такъв. Но нима нашето момиче го искаше? След като бе наясно с толкова много, защо изобщо се допитваше до неговото мнение? Въпроси, въпроси... Защо във своите собствени загадки хората виждаха само една огромна черна дупка, а в чуждите - дъга от разноцветни отговори?!
И изведнъж тя осъзна. Решаващото парченце от пъзела сякаш само скочи на мястото си, огрявайки всичко наоколо. За нея нямаше значение какво ще каже, защото знаеше, че няма да е правилното. Не й правеше впечатление и забитият му в земята поглед, защото бе напълно наясно. Бе го попитала, таейки някъде дълбоко в себе си надеждата той да даде отговор, противоречащ на тънкото й вътрешно гласче. Колко по-лесно щеше да е просто да й бе казал: "Ри, мила моя, знаеш, че всичко е само и единствено заради успеха на мисията". И подробности от рода на това, че мисия всъщност не съществуваше нямаше да имат значение... Вярно, щеше да я заболи. Но нима сега нейната болка не поемаше именно най-добрият й приятел?
Ахх, как мразеше да се чувства безпомощна. Мразеше когато възможните решения в главата й бяха толкова много, ала всичките изглеждаха еднакво грешни. Но щом възможностите да сбърка бяха толкова безбройно много... значи трябяваше да има и толкова варианти да постъпи правилно. Всъщност може би малко по-малко - дори във филмите, лошите винаги бяха поне с един повече.
Но докато Нимерия отчаяно се луташе между грешното и правилното, мислейки, че търси верния път към своя избор, нейната съдба отдавна бе решена. От кого ли? Мисля, че е рано за отговора на този въпрос...
17 Re: Пещерата на братството Съб Яну 01, 2011 1:27 am
Nathaniel S. Wildstorm
Момичето не каза нищо.Той ясно съзнаваше каква грешка бе направил.
И тогава тя се появи.Картината в съзнанието му.Обагрена от широката и усмивка.Носеше къса бяла рокля.Съвсем неприемлива за тези времена, но пък това беше чисто и просто фантазия , а в тях всичко бе позволено.Косата и се спускаше на големи шоколадови къдрици и лекия вятър я рошеше.Ри бе седнала на земята и заровила пръсти в зелената трева, по която си играеха ярките слънчеви лъчи.До нея кротко си подремваше Блу.а самият Натаниел ги гледаше отстрани и се усмихваше.Но не с онази дяволита усмивка, нашепваща, че е нехае за нищо, а една неподправена, която изразяваше пълно щастие.Момичето вдигна поглед и забеляза русокосия.После се надигна и тръгна към него.
Не!
Изкрещя един глас в съзнанието му.Той не беше за нея.Те двамата бяха най-добри приятели.От ноия дето се прикриват, когато единия стори пакотс от рода на счупването на някоя семейна ценност, предавана от поколения.Когато бяха малки, Ри идваше и впиваше очите си в него.Осъзнал, че някой го гледа, Натаниел се изправяше и без да продума хващаше ръжена от печката.После заедно с нея се изкачваше по дървените вити стълби, отваряше вратата на гардероба, размахваше импровизираното си оръжие и накрая със спокоен тон/въпреки, че му се спеше дяволски/заявяваше:
-И чудовището е убито, милейди.
После нещата станаха по-сериозни.Вече не чудовищата бяха антагонистите в тяхната история, а разни по-сериозни неща, които излизаха от границите на въображаемото и попадаха в една друга категория-пирати.Доста неизбежни малки детайли , сапътстващи всяка кръчма и тази на Джонатан не правеше изключение.Да срещнеш момиче по такива места бе рядкост.Това правеше Ри едно доста мечтано завоевание.
Натаниел обаче се бе вживял в ролята си на бодигард.Прогонваше нежеланите охажори с по-сериозни от ръжена неща.
Така се научи да мята ножове.Нещо като хоби във времето , в което не вършеше задълженията си.Нареждаше няколко празни тенекии и хвърляше острите оръжия.Първоначално не го биваше , ама изобщо...Отнесе няколко невинни пилета и дори един заек, който погреба с почести след това и на всичкото и отгоре /понеже бе приел всичко присърце/ прибра семейството му на тавана и редовнто го охранваше с моркови.
Така той успя да опази малката Ри.Която вече не бе тъй малка.
Тя заслужаваше нещо повече от Самър.Той нямаше нищо..нито спомени от живота си преди Джонатан да го взме епод крилото си, нито ценности..Е, имаше цял трюм пълен със злато.Но то носеше един белег, който дори претопяването не можеше да заличи..беше откраднато.А Ри, като пират трябваше да се крие .Хора като Валерион винаги щяха да застават н апътя на щастието и, ако останеше с Натаниел.
-Нимерия -използва пълното и име за пръв път от години-Съжалявам...
Не знаеше за какво точноДали защото не можеше да и даде повече или защото я бе целунал и така не само имаше опастност да развали тяхното така ценно за него приятелство, ами и вероятно я бе объркал.
Ала сега имаха още работа.Някъде из галериите се спотайваше техният враг.
Натаниел издърпа ножа си и го огледа.Дръжката бе направено от слонова кост, а острието от калена стомана.Беше идеален.Ала Самър бе толкова уморен, че дори при наличието на това оръжие, вероятността да уцели бе нулева.
И тогава тя се появи.Картината в съзнанието му.Обагрена от широката и усмивка.Носеше къса бяла рокля.Съвсем неприемлива за тези времена, но пък това беше чисто и просто фантазия , а в тях всичко бе позволено.Косата и се спускаше на големи шоколадови къдрици и лекия вятър я рошеше.Ри бе седнала на земята и заровила пръсти в зелената трева, по която си играеха ярките слънчеви лъчи.До нея кротко си подремваше Блу.а самият Натаниел ги гледаше отстрани и се усмихваше.Но не с онази дяволита усмивка, нашепваща, че е нехае за нищо, а една неподправена, която изразяваше пълно щастие.Момичето вдигна поглед и забеляза русокосия.После се надигна и тръгна към него.
Не!
Изкрещя един глас в съзнанието му.Той не беше за нея.Те двамата бяха най-добри приятели.От ноия дето се прикриват, когато единия стори пакотс от рода на счупването на някоя семейна ценност, предавана от поколения.Когато бяха малки, Ри идваше и впиваше очите си в него.Осъзнал, че някой го гледа, Натаниел се изправяше и без да продума хващаше ръжена от печката.После заедно с нея се изкачваше по дървените вити стълби, отваряше вратата на гардероба, размахваше импровизираното си оръжие и накрая със спокоен тон/въпреки, че му се спеше дяволски/заявяваше:
-И чудовището е убито, милейди.
После нещата станаха по-сериозни.Вече не чудовищата бяха антагонистите в тяхната история, а разни по-сериозни неща, които излизаха от границите на въображаемото и попадаха в една друга категория-пирати.Доста неизбежни малки детайли , сапътстващи всяка кръчма и тази на Джонатан не правеше изключение.Да срещнеш момиче по такива места бе рядкост.Това правеше Ри едно доста мечтано завоевание.
Натаниел обаче се бе вживял в ролята си на бодигард.Прогонваше нежеланите охажори с по-сериозни от ръжена неща.
Така се научи да мята ножове.Нещо като хоби във времето , в което не вършеше задълженията си.Нареждаше няколко празни тенекии и хвърляше острите оръжия.Първоначално не го биваше , ама изобщо...Отнесе няколко невинни пилета и дори един заек, който погреба с почести след това и на всичкото и отгоре /понеже бе приел всичко присърце/ прибра семейството му на тавана и редовнто го охранваше с моркови.
Така той успя да опази малката Ри.Която вече не бе тъй малка.
Тя заслужаваше нещо повече от Самър.Той нямаше нищо..нито спомени от живота си преди Джонатан да го взме епод крилото си, нито ценности..Е, имаше цял трюм пълен със злато.Но то носеше един белег, който дори претопяването не можеше да заличи..беше откраднато.А Ри, като пират трябваше да се крие .Хора като Валерион винаги щяха да застават н апътя на щастието и, ако останеше с Натаниел.
-Нимерия -използва пълното и име за пръв път от години-Съжалявам...
Не знаеше за какво точноДали защото не можеше да и даде повече или защото я бе целунал и така не само имаше опастност да развали тяхното така ценно за него приятелство, ами и вероятно я бе объркал.
Ала сега имаха още работа.Някъде из галериите се спотайваше техният враг.
Натаниел издърпа ножа си и го огледа.Дръжката бе направено от слонова кост, а острието от калена стомана.Беше идеален.Ала Самър бе толкова уморен, че дори при наличието на това оръжие, вероятността да уцели бе нулева.
18 Re: Пещерата на братството Нед Яну 02, 2011 6:01 am
Алис Старк Валерион
Нито аз , нито Нептун продумахме нещо.Нямах си и на идея къде ме водят.Е, не ми бяха завързали очите, но то не беше и нужно.Моята ориентация като цяло си беше зле , а една превръзка на очите бе напълно излишна.Забелязах обаче, че времето ставаше все поо-лошо.Преди обичах дъжда.Действаше ми успокояващо, но тогава си бях в стаята на топло под завивките, не на кораб насред океана и с дузина пирати наоколо.
Но бурята оставаше някак на заден план.Съзнанието ми бе запълнено с други неща.Неща като Нептун.Защо се бе държал така.Ох!Мъжете бяха много сложно нещо.Първо казват едно, после правят друго.Пълна загадка.Но ми беше ясно , че не мислеше някои от нещата.Например онова, че нямаме бъдеще заедно.Е, беше си вярно.Ако Дйлън разбереше, лошо ни се пишеше.Но все пак капитана не ми изглеждаше като човек ,който се отказва лесно.
Погледът ми отново падна върху пръстена.Беше красив..как ли щях да го обясня на Дейлън?Хъм, за това щях ад мисля по-ксъно.
Застанах на перилата и се опитах да пробия мрака с поглед.Трудно се оказа, но неслед дълго останових, че пред нас има земя.И кораб.Познавах този кораб.Стотици пъти бяхме пътували с него.До Англия..с Дейлън.Значи той бе тук и щеше да ме прибере.Най-после на безопасно и сухо място...
Ама аз наистина ли го мислех?Наистина ли исках да се прибера?
Никога не съм знаела какво искам.Винага бях раздвуена и никога не можех да направя избор.Но този път нещата бяха различниДали заради сините очи на капитана, или за начина , по който произнасяше името ми, но Нептун си бе спечелил място в сърцето ми.
Потърсих го с поглед, ала не го видях.
Явно и пиратите бяха забелязали наличието на кораба на морската флота, защото се пораздвижиха.Аз и ескорта ми, в лицето на една лотка, стигнахме до брега.С мен нямаше нкой друг.Трябваше да се оправям сама.Чудно колко много бленувах за така наречената самостоятелност, а сега не я исках.Погледнах за последен път към кораба му.Кога ли щях да го видя отново?
Не исках да знам отговора.Вместо това се заех с търсенето на следи.И ето ги.Пресни, пресни...водещи към...гора?
Продължих напред и се опитах да не мисля за милионите неща в нея.Прогоних зъбатите чудовища от съзнанието си и продължих да вървя.
-Бъди голямо моиче Алис-наредих си мислено-Дейлън е там, спокойно.
И така се озовах лице в лице с ...една пещера.Първата ми среща с подобно скално образование.Може би щях да се възхидя при други обстоятелства, но сега просто влязох вътре и го видях.Стоеше зад един камък въоражен до зъби и чакаше нещо..
-Дейлън!-извиках и се затичах към него
Кой да предположи, че ще ми залипсва....
Но бурята оставаше някак на заден план.Съзнанието ми бе запълнено с други неща.Неща като Нептун.Защо се бе държал така.Ох!Мъжете бяха много сложно нещо.Първо казват едно, после правят друго.Пълна загадка.Но ми беше ясно , че не мислеше някои от нещата.Например онова, че нямаме бъдеще заедно.Е, беше си вярно.Ако Дйлън разбереше, лошо ни се пишеше.Но все пак капитана не ми изглеждаше като човек ,който се отказва лесно.
Погледът ми отново падна върху пръстена.Беше красив..как ли щях да го обясня на Дейлън?Хъм, за това щях ад мисля по-ксъно.
Застанах на перилата и се опитах да пробия мрака с поглед.Трудно се оказа, но неслед дълго останових, че пред нас има земя.И кораб.Познавах този кораб.Стотици пъти бяхме пътували с него.До Англия..с Дейлън.Значи той бе тук и щеше да ме прибере.Най-после на безопасно и сухо място...
Ама аз наистина ли го мислех?Наистина ли исках да се прибера?
Никога не съм знаела какво искам.Винага бях раздвуена и никога не можех да направя избор.Но този път нещата бяха различниДали заради сините очи на капитана, или за начина , по който произнасяше името ми, но Нептун си бе спечелил място в сърцето ми.
Потърсих го с поглед, ала не го видях.
Явно и пиратите бяха забелязали наличието на кораба на морската флота, защото се пораздвижиха.Аз и ескорта ми, в лицето на една лотка, стигнахме до брега.С мен нямаше нкой друг.Трябваше да се оправям сама.Чудно колко много бленувах за така наречената самостоятелност, а сега не я исках.Погледнах за последен път към кораба му.Кога ли щях да го видя отново?
Не исках да знам отговора.Вместо това се заех с търсенето на следи.И ето ги.Пресни, пресни...водещи към...гора?
Продължих напред и се опитах да не мисля за милионите неща в нея.Прогоних зъбатите чудовища от съзнанието си и продължих да вървя.
-Бъди голямо моиче Алис-наредих си мислено-Дейлън е там, спокойно.
И така се озовах лице в лице с ...една пещера.Първата ми среща с подобно скално образование.Може би щях да се възхидя при други обстоятелства, но сега просто влязох вътре и го видях.Стоеше зад един камък въоражен до зъби и чакаше нещо..
-Дейлън!-извиках и се затичах към него
Кой да предположи, че ще ми залипсва....
19 Re: Пещерата на братството Нед Яну 02, 2011 6:19 am
Нимерия Уинтърфейл
Нимерия... Като добре наточено острие името се заби в съзнанието й, разкъсвайки го и оставяйки там неизлечим белег. Нещо й подксазваше, че този знак щеше да остане там завинаги... напомняйки й как всичко изведнъж може да се провали. Как нищо в този живот не е даденост. И как всичко е предопределено.
Нимерия... Не, Натаниел не го бе повторил отново. То просто бе останало впримчено в бодливата си клетка. И сега изглежда смяташе да направи всичко възможно да се отскубне от нея.
Ледени тръпки полазиха цялото й тяло... Не бе свикнала да го чува, не и от него. За Натаниел винаги бе била неговата малка Ри. А сега изведнъж всичко се бе променило. За тези няколко минути сякаш всичко, градено толкова дълги години, се бе строполило с гръм и трясък.
Но, разбира се, тя трябваше да се досети, че нещата не приключваха тук. Бе изчела предостатъчно приключенски романи и бе напълно наясно, че точно когато човек си мисли, че всичко с всичко е свършено, на главата му се изсипват куп нови, още "по-интересни" нещица. И те всички чакаха решението си. А помощ не се показваше отникъде. Не че сравняваше живота си с приключенски роман... или поне не и тази част от него. Тя като че ли бе по-достойна за първите страници от някоя блудкава романтичка драма, като тези, които често се разиграваха в кралския двор, но никой не смееше да отвори дума за тях. Което не би било никак лошо, ако нашата героиня си падаше по такива. Имаше само един проблем - тя ги ненавиждаше. Вярно, всяко едно нормално момиче би продало живота си само и само да се озове в някоя такава... с някого като Натаниел... нейният най-добър приятел. Но най-грешното твърдение, което изобщо можеше да се даде за нея бе, че тя прилича на тези, лишени от каквито и да било следи от мозъчна дейност, префърцунени аристократки.
Ала защо прдължаваше да се притеснява? Защо продължаваше да обмисля всичко сякаш бе невъзможен за разрешаване жизненоважен проблем?
И тогава тя осъзна... Решението бе тук, в сърцето й. И винаги бе било там. Трябвало е само да го пусне на свобода.
"Никога не е късно", реши Нимерия. Бе време да действа. Да направи единственото, което, макар и по не особено лесен начин, можеше да поправи всички грешки, допуснати до сега.
Тя се приближи до приятеля си, така че лицето й да остане само на сантиметри от неговото, а дъхът му да опари лицето й. Тя впи изгарящ поглед в него, а в големите й тъмносини очи проблясна ярко, огненочервено пламъче, разкиващо всичките й намерения. Жалко само, че Нейл никога не бе бил кой знае колко добър в разчитането на израженията... или поне в нейните. Ако през тези години бе направил поне малък опит да подобри уменията си в разгадаването на емоциите й, може би щеше да успее да предпази прекрасното си личице, от това, което щеше да последва. Така или иначе тези опити щяха да бъдат обречени на позорен неуспех, поне според Нимерия... Но какво значение имаше?
Всичко бе предопределено.
Ръката й решително се надигна, а скоро дланта й се озова върху невярващата му физиономия. Чу се плясък, а после сумтене... или поне някакво жалко подобие на този звук.
- Това - Нимерия отново размаха ръка - беше заради начинът, по който направи всичко.
Тя се приближи още повече, а ръката й потърпна от допита с леденостудената кожа на неговата. Тя впи устни в неговите, изразявайки в тази целувка цялата страст... която бе таяла с години... и за чието съществуване не бе подозирала. Но това нямаше значение, защото в момента тя бушуваше вътре в нея и напираше да се освободи. Да получи всичко, което отдавна вече трябваше да бъде нейно.
- А тази целувка - прошепна тя, най-накрая отделяйки устни от неговите - за това, че все пак събра смелост да го направиш.
Тази върволица от случки може би трябваше да разплете и последният възел... Или пък да направи още няколко нови? Всичко зависеше от реакцията на Натаниел.
Нимерия... Не, Натаниел не го бе повторил отново. То просто бе останало впримчено в бодливата си клетка. И сега изглежда смяташе да направи всичко възможно да се отскубне от нея.
Ледени тръпки полазиха цялото й тяло... Не бе свикнала да го чува, не и от него. За Натаниел винаги бе била неговата малка Ри. А сега изведнъж всичко се бе променило. За тези няколко минути сякаш всичко, градено толкова дълги години, се бе строполило с гръм и трясък.
Но, разбира се, тя трябваше да се досети, че нещата не приключваха тук. Бе изчела предостатъчно приключенски романи и бе напълно наясно, че точно когато човек си мисли, че всичко с всичко е свършено, на главата му се изсипват куп нови, още "по-интересни" нещица. И те всички чакаха решението си. А помощ не се показваше отникъде. Не че сравняваше живота си с приключенски роман... или поне не и тази част от него. Тя като че ли бе по-достойна за първите страници от някоя блудкава романтичка драма, като тези, които често се разиграваха в кралския двор, но никой не смееше да отвори дума за тях. Което не би било никак лошо, ако нашата героиня си падаше по такива. Имаше само един проблем - тя ги ненавиждаше. Вярно, всяко едно нормално момиче би продало живота си само и само да се озове в някоя такава... с някого като Натаниел... нейният най-добър приятел. Но най-грешното твърдение, което изобщо можеше да се даде за нея бе, че тя прилича на тези, лишени от каквито и да било следи от мозъчна дейност, префърцунени аристократки.
Ала защо прдължаваше да се притеснява? Защо продължаваше да обмисля всичко сякаш бе невъзможен за разрешаване жизненоважен проблем?
И тогава тя осъзна... Решението бе тук, в сърцето й. И винаги бе било там. Трябвало е само да го пусне на свобода.
"Никога не е късно", реши Нимерия. Бе време да действа. Да направи единственото, което, макар и по не особено лесен начин, можеше да поправи всички грешки, допуснати до сега.
Тя се приближи до приятеля си, така че лицето й да остане само на сантиметри от неговото, а дъхът му да опари лицето й. Тя впи изгарящ поглед в него, а в големите й тъмносини очи проблясна ярко, огненочервено пламъче, разкиващо всичките й намерения. Жалко само, че Нейл никога не бе бил кой знае колко добър в разчитането на израженията... или поне в нейните. Ако през тези години бе направил поне малък опит да подобри уменията си в разгадаването на емоциите й, може би щеше да успее да предпази прекрасното си личице, от това, което щеше да последва. Така или иначе тези опити щяха да бъдат обречени на позорен неуспех, поне според Нимерия... Но какво значение имаше?
Всичко бе предопределено.
Ръката й решително се надигна, а скоро дланта й се озова върху невярващата му физиономия. Чу се плясък, а после сумтене... или поне някакво жалко подобие на този звук.
- Това - Нимерия отново размаха ръка - беше заради начинът, по който направи всичко.
Тя се приближи още повече, а ръката й потърпна от допита с леденостудената кожа на неговата. Тя впи устни в неговите, изразявайки в тази целувка цялата страст... която бе таяла с години... и за чието съществуване не бе подозирала. Но това нямаше значение, защото в момента тя бушуваше вътре в нея и напираше да се освободи. Да получи всичко, което отдавна вече трябваше да бъде нейно.
- А тази целувка - прошепна тя, най-накрая отделяйки устни от неговите - за това, че все пак събра смелост да го направиш.
Тази върволица от случки може би трябваше да разплете и последният възел... Или пък да направи още няколко нови? Всичко зависеше от реакцията на Натаниел.
20 Re: Пещерата на братството Нед Яну 02, 2011 7:01 am
Nathaniel S. Wildstorm
Болка,гняв, любов, примиреност, ужас и ..отново болка.
Това бяха емоциите опустошили Натаниел.Той беше жилав.Научи се да живее сам, да се оправя сам и да защитава не само себе си, но и Ри.
Болка...
Изгаряща, разкъсваща..епитети, който изглеждаха недостатъчни , за да я опишат.Не бе физическа.Макар да признаваше, че шамарът си го биваше.При други обстоятелства би се усмихнал и би стиснал ръката на...Нимерия.Но сега.Той тъгуваше.Защото не можеше да я задържи при себе си.Винаги си предтавяше бъдещето на кораба си.С побеляла брада и лула в устата, а Ри ..къде беше тя? Натаниел вярваше, че тя щеше да се влюби в някое свястно момче и да намери щастието далеч от него.Но сега потрепваше при тази мисъл.Болеше го.Нямаше какво да и даде.Само сърцето си.Ри не беше алчна.Оценяваше и малкото, радваше се дори на жест.Ала Самър отчаяно искаше да я накара да се чувства специална, да и осигури всякакви удобства...имаше само кораба.Първата му изцяло негова придобивка.Е, бе го задигнал, но все пак си беше само негов.
И ето го гнева.
Гневеше се на тези, които бяха откраднали детството му.Може би бе от аристократичен прозиход.Не можеше да повярва, че си го е помислил.Та той мразеше богаташите.Приемаше ги за едно по-нисша форма на живот, която заставаше на дъното на хранителната верига в личната му класация.Ала, ако съвсем хипотетично животът му бе поел друг обрат и вместо да помни детството си с многобройните побоища на Джонатан, разполагаше със спомени като някоя топла утрин зад стените на голямо имение в готически стил?Потръпна при тази мисъл.Никоя окова не бе в състояние да задържи Самър.Той обичаше свободата си, бе като ония растения, които , ако затвориш на тъмно и влажно, умираха.
Любов..
Това бе причината да не искаше да си върне стария живот.Нямаше да я познава...Нямаше да подозира за красотата на тъмните и сини очи, които бяха изпълнени с толкова много емоции в момента.Нямаше да усети мекотата на шоколадовите и къдрици, които изучаваше с пръсти .Нямаше да бе чувал смеха и.Толкова красив звук, с който осъмваше .Нямаше да послеща всеки изгрев с нея.Нямаше да бе усетил устните и..толкова меки и омайни.Трябваше да я остави.Така тя щеше да е щасглива.Ако останеше с нея, щеше да и надене завинаги окови, от които измъкване нямаше.
Примиреност...
Така щеше да е най-добре.Тя щеше да го забрави.Както забрави чудовищата в решника.Щеше да намери своя принз на бял кон и щеше да го дари с любовка, която не се полагаше на Натаниел.Все пак тя му бе отнета още от момента , в който се бе събудил на онзи остров.
И ето го ужаса.
Разпростря се по вените му по-бързо и от разлято вино по гладка метална повърхност.Обля го целия.Започна да го задушава.Нямаше да позволи друг да влезе в сърцето и.Това място бе за него.Той искаше да е там.Повече от всичко на този свят, Натаниел искаше да е единствения мъж в сърцето и.До маже да я целува когато си поиска, без да отнесе някой сочен шамар .
И отново болка...
Не можеше...те нямаха бъдеще.
И кой го казваше?!Глупав глас на страхливец.Натаниел Самър Уайлдсторм бе всичко, но не и страхливец.Не се отказваше, дори мисията да носи определението невъзможна.Бе избягал от затвнора все пак и бе оцелял...
Бе оцелял от побоя на Джонатан, бе оцелял...от онзи куршум.
Преди три години бе направил глупост.Бе решил, че ще краде навигационни карти и чертежи от комендантсвото и макар да се въоражил, го простреляха в дусното рамо.Бе успял да допълзи до едно стълбище и там в адски мъки прекара деня.Накрая се добра до краба и изпадна в безсъзнаие.Но какво бе видял следкато се събуди.Три дни бе живял в измислен въображаем свят на болка и страдание.Но очите и го посрещнаха топло от онова ужасн място.Издърпаха го от лапите на смъртта и му помогнаха да се изправи на крака.
Впи устни в нейните .За пореден път.Не искаше да я пуска.Щеше да се бори за нея.Отдалечи се бавно и залепи челото си за нейното.Трябаше да и даде някоя по нежна целувка, но сърцето му щеше да се пръсне от насъбралите се емоции
-Ако оцелеем, а ние ще го направим, ще ти обясня всичко-каза набързо той
Щеше да и каже, че я обича.Не просто намек, а с точните думи.Но тук не бе мястото.Все пак ги чакаше цялата морска флота..
-По дяволите-изрога отново-Мразя да отлагам нещата.Ри, обичам те.Още от първия миг , в който те създрях.
Те бяха едва деца, но Натаниел бе усетиле дна странна тръпка , полазваща цялото му тяло.Ала я игнорираше, за да не усложнява нещата.
-Ако ще ми удряш щамар, давай, защото иначе Валерион ще те изпревари-сериозна нотка се проккрадна в гласа му
Но някъде дълбоко се надяваше на друга реакция...
Това бяха емоциите опустошили Натаниел.Той беше жилав.Научи се да живее сам, да се оправя сам и да защитава не само себе си, но и Ри.
Болка...
Изгаряща, разкъсваща..епитети, който изглеждаха недостатъчни , за да я опишат.Не бе физическа.Макар да признаваше, че шамарът си го биваше.При други обстоятелства би се усмихнал и би стиснал ръката на...Нимерия.Но сега.Той тъгуваше.Защото не можеше да я задържи при себе си.Винаги си предтавяше бъдещето на кораба си.С побеляла брада и лула в устата, а Ри ..къде беше тя? Натаниел вярваше, че тя щеше да се влюби в някое свястно момче и да намери щастието далеч от него.Но сега потрепваше при тази мисъл.Болеше го.Нямаше какво да и даде.Само сърцето си.Ри не беше алчна.Оценяваше и малкото, радваше се дори на жест.Ала Самър отчаяно искаше да я накара да се чувства специална, да и осигури всякакви удобства...имаше само кораба.Първата му изцяло негова придобивка.Е, бе го задигнал, но все пак си беше само негов.
И ето го гнева.
Гневеше се на тези, които бяха откраднали детството му.Може би бе от аристократичен прозиход.Не можеше да повярва, че си го е помислил.Та той мразеше богаташите.Приемаше ги за едно по-нисша форма на живот, която заставаше на дъното на хранителната верига в личната му класация.Ала, ако съвсем хипотетично животът му бе поел друг обрат и вместо да помни детството си с многобройните побоища на Джонатан, разполагаше със спомени като някоя топла утрин зад стените на голямо имение в готически стил?Потръпна при тази мисъл.Никоя окова не бе в състояние да задържи Самър.Той обичаше свободата си, бе като ония растения, които , ако затвориш на тъмно и влажно, умираха.
Любов..
Това бе причината да не искаше да си върне стария живот.Нямаше да я познава...Нямаше да подозира за красотата на тъмните и сини очи, които бяха изпълнени с толкова много емоции в момента.Нямаше да усети мекотата на шоколадовите и къдрици, които изучаваше с пръсти .Нямаше да бе чувал смеха и.Толкова красив звук, с който осъмваше .Нямаше да послеща всеки изгрев с нея.Нямаше да бе усетил устните и..толкова меки и омайни.Трябваше да я остави.Така тя щеше да е щасглива.Ако останеше с нея, щеше да и надене завинаги окови, от които измъкване нямаше.
Примиреност...
Така щеше да е най-добре.Тя щеше да го забрави.Както забрави чудовищата в решника.Щеше да намери своя принз на бял кон и щеше да го дари с любовка, която не се полагаше на Натаниел.Все пак тя му бе отнета още от момента , в който се бе събудил на онзи остров.
И ето го ужаса.
Разпростря се по вените му по-бързо и от разлято вино по гладка метална повърхност.Обля го целия.Започна да го задушава.Нямаше да позволи друг да влезе в сърцето и.Това място бе за него.Той искаше да е там.Повече от всичко на този свят, Натаниел искаше да е единствения мъж в сърцето и.До маже да я целува когато си поиска, без да отнесе някой сочен шамар .
И отново болка...
Не можеше...те нямаха бъдеще.
И кой го казваше?!Глупав глас на страхливец.Натаниел Самър Уайлдсторм бе всичко, но не и страхливец.Не се отказваше, дори мисията да носи определението невъзможна.Бе избягал от затвнора все пак и бе оцелял...
Бе оцелял от побоя на Джонатан, бе оцелял...от онзи куршум.
Преди три години бе направил глупост.Бе решил, че ще краде навигационни карти и чертежи от комендантсвото и макар да се въоражил, го простреляха в дусното рамо.Бе успял да допълзи до едно стълбище и там в адски мъки прекара деня.Накрая се добра до краба и изпадна в безсъзнаие.Но какво бе видял следкато се събуди.Три дни бе живял в измислен въображаем свят на болка и страдание.Но очите и го посрещнаха топло от онова ужасн място.Издърпаха го от лапите на смъртта и му помогнаха да се изправи на крака.
Впи устни в нейните .За пореден път.Не искаше да я пуска.Щеше да се бори за нея.Отдалечи се бавно и залепи челото си за нейното.Трябаше да и даде някоя по нежна целувка, но сърцето му щеше да се пръсне от насъбралите се емоции
-Ако оцелеем, а ние ще го направим, ще ти обясня всичко-каза набързо той
Щеше да и каже, че я обича.Не просто намек, а с точните думи.Но тук не бе мястото.Все пак ги чакаше цялата морска флота..
-По дяволите-изрога отново-Мразя да отлагам нещата.Ри, обичам те.Още от първия миг , в който те създрях.
Те бяха едва деца, но Натаниел бе усетиле дна странна тръпка , полазваща цялото му тяло.Ала я игнорираше, за да не усложнява нещата.
-Ако ще ми удряш щамар, давай, защото иначе Валерион ще те изпревари-сериозна нотка се проккрадна в гласа му
Но някъде дълбоко се надяваше на друга реакция...
21 Re: Пещерата на братството Нед Яну 02, 2011 7:03 am
Дейлън Старк Валерион
Admin
Дейлън Старк Валерион винаги бе подкрепял твърдението на чичо си, че съдбата е една сбръчкана стара бабичка с не особено добър нрав и съмнителна лукава усмивка. А дори и да не го бе правил, в този странен момент му се струваше, че наистина е така и той го е вярвал искрено през целия си двадесет и една годишен живот. Нямаше нужда от особено богато въображение, с каквото за разлика от сестра си Алис никога не бе разполагал, за да забележи прегърбената й фигура и беззъбата й, неприятна усмивка, стоящи право срещу него. Острият й подигравателен поглед го прониза отново, припомняйки му, че може да обърква всичките му така старателно обмисляни планове само с едно движение. Защо по-малката му сестра никога не знаеше какво трябва да направи? Не, не ставаше въпрос за всичките неприятности, в които се бе забъркала този следобед... Само ако някой чуеше този вик... а това със сигурно щеше да стане... те бяха мъртви. Пиратите може би си мислеха, че са цяла армия, но рано или късно щяха да се рискуват и да проверят. И тогава с тяхното представление щеше да бъде свършено. Всичко зависеше от никак не безобидната бабичка-съдба, изправила се само на половин метър от лицето на аристократа. Поредната отровна умивка цъфна на лицето й, но увяхна като роза, попаднала на грешното място в неподходящия момент. Тя само щракна с дългите си кокалести пръсти и изчезна така бързо, както и се бе появила.
Защо никога не бе могъл да разчита знаците, които му даваха чуждите лица? Какво трябваше да означава всичко това? Помогнала ли му бе или напротив?
Нямаше време да се чуди за всички тези неща... За колкото и банален да намираше този израз, в този момент, Дейлън трябваше да признае, че всяка секунда бе ценна. Той се обърна и внимателни запристъпва към сестра си, давайки й знак да мълчи и да не мърда. Конското за цялото й поведение щеше да остане за по-късно... или пък просто нямаше да се състои. Нищо нямаше значение. Той най-накрая я бе намерил, или ако трябваше да сме съвсем честни, тя бе намерила него. Може би все пак можеше да се грижи за себе си, колкото и нелогично да звучеше това твърдение. Може би бе малко по-съобразителна. Не, тази възможност бе отхвърлена по-бързо и от колкото се бе появила. Цялата съобразителност, която при други обстоятелства би се опитал да й припише бе изчезнала с начина, по който го бе повикала. Макар и този вик да го бе направил по-щастлив от всякога...
Най-накрая достигнал до нея, той просто позволи на една широка усмивка да се разлее по устните му. Крайно време беше и за нейната поява. Когато и тя си позволи да изчезне Дейлън я прегърна... Сестра си, не усмивката. Колко отдавна бе го бе правил... поне не истински....
Но и нейното време трябваше да свърши.. рано или късно. Поне ако искаха да се измъкнат от тук живи и здрави. Той внимателно пусна сестра си и светло сините му очи я измериха с пронизващ поглед.
- Трябва да се измъкнем от тук... Вероятно вече са те чули и скоро ще бъдат по петите ни. Но предполагам... Ти не си сама? Къде те чакат новите ти другарчета?
Е, може би бе малко груб. Малко прекалено груб. Но и това бе едно от нещата, върху които щеше да мисли дота по-късно. Можеше само да се надява, че сестра му е прекалено щастлива и няма да усети хладната нотка, която се бе прокраднала в гласа му. А пък и в края на краищата... той не искаше да й се кара. Не искаше да прави скандали след всичко, което се бе случило днес. Думите просто се бяха изплъзнали от устата му, както казваха някои хора...
Защо никога не бе могъл да разчита знаците, които му даваха чуждите лица? Какво трябваше да означава всичко това? Помогнала ли му бе или напротив?
Нямаше време да се чуди за всички тези неща... За колкото и банален да намираше този израз, в този момент, Дейлън трябваше да признае, че всяка секунда бе ценна. Той се обърна и внимателни запристъпва към сестра си, давайки й знак да мълчи и да не мърда. Конското за цялото й поведение щеше да остане за по-късно... или пък просто нямаше да се състои. Нищо нямаше значение. Той най-накрая я бе намерил, или ако трябваше да сме съвсем честни, тя бе намерила него. Може би все пак можеше да се грижи за себе си, колкото и нелогично да звучеше това твърдение. Може би бе малко по-съобразителна. Не, тази възможност бе отхвърлена по-бързо и от колкото се бе появила. Цялата съобразителност, която при други обстоятелства би се опитал да й припише бе изчезнала с начина, по който го бе повикала. Макар и този вик да го бе направил по-щастлив от всякога...
Най-накрая достигнал до нея, той просто позволи на една широка усмивка да се разлее по устните му. Крайно време беше и за нейната поява. Когато и тя си позволи да изчезне Дейлън я прегърна... Сестра си, не усмивката. Колко отдавна бе го бе правил... поне не истински....
Но и нейното време трябваше да свърши.. рано или късно. Поне ако искаха да се измъкнат от тук живи и здрави. Той внимателно пусна сестра си и светло сините му очи я измериха с пронизващ поглед.
- Трябва да се измъкнем от тук... Вероятно вече са те чули и скоро ще бъдат по петите ни. Но предполагам... Ти не си сама? Къде те чакат новите ти другарчета?
Е, може би бе малко груб. Малко прекалено груб. Но и това бе едно от нещата, върху които щеше да мисли дота по-късно. Можеше само да се надява, че сестра му е прекалено щастлива и няма да усети хладната нотка, която се бе прокраднала в гласа му. А пък и в края на краищата... той не искаше да й се кара. Не искаше да прави скандали след всичко, което се бе случило днес. Думите просто се бяха изплъзнали от устата му, както казваха някои хора...
22 Re: Пещерата на братството Пет Яну 07, 2011 3:23 am
Алис Старк Валерион
Седейки срещу Дейлън, осъзнах, че най-накрая съм си вкъщи.Макар в природата на брат ми , грубостта да бе често срещана , човек се научаваше да живее с нея.А и точно сега се радвах да чуя някой от хапливите му коментари.
-И ти ми липсваше Дейл-ухилих му се , сигурна , че ще направи някоя от своите прословути кисели гримаси тип "изядох два лимона за закуска ..без да махна кората и мога и още"
Ала имаше и нещо в думите му, което накара сърцето ми да се свие по-бързо и от спукан балон при досега с острата метална повърхност на някоя игла за шиене.Другарчета бе силно преувеличено.Е, какво друго можеше да се очаква от по-големият ми брат?
-Другарчета?Мразя пиратите от дъното на душата си и ти го знаеш.-опитах се да звуча достоверно и мислено се помолих да пожъна успех
Вярно, мразех ги.Най-големите ми кошмари бяха с тях.Те ме бяха лишили от част от семейството ми, желаеха смъртта ми и куп други гадории , запращащи ги директно в графата "омразни неща" точно над учителката ми по пияно, която май имаше намерение да направи цял отбор по крикет от котки ,и само една позиция под рибеното масло, което ми се налагаше да пия, защото , цитирам "иначе ще прекарам прекрасната зима зад прозореца на имението под острия орлов поглед на доктор Доуен, кашлайки и тресейки се от темперетура, която дари африкнаските племена не са подушвали".Е, аз лично ви гарантирам, че рибеното масло няма ефект.Всяка вечер го скривах под езика си , а после запращах с все сили в розовото храдтче под прозореца ми.
Но ,неодлъчно съпътстващото ме "но" изникваше като кукуряк на пролет в малкия ми вътрешен монолог.Имаше един пират, който значеше много за мен и който при никакви обстоятелства не бих могла да определя с епитета "омразен". Макар той да се бе постарал доста.Особено с последните си думи.Ред беше да хвърля тънкото було на заблудата върху брат си и да се помоля тренираният му поглед да не го забележи и да не усети нескопосаните ми опити да излъжа.
-Всички те заслужават бесилка-заровете бяха хвърлени
Оставаше да разберем дали в златния ми блъф щеше да успее, или Дейлън държеше нещо повече от две девятки.Една за думите ми колко мразя пиратите и друга за тънкото було на заблудата, което си позволих за изтака
Но май пак пропусках нещо.Този път не беше нещо маловажно опиращо до прости и несъществени неща.Този път беще отговор на въпроса му.
-Те си тръгнаха.оставиха ме в лодката и ми казаха да сляза на брега.
Дали щях да се разтопя като кубче лед при досега с слънчевите лъчи под строгия , изпитателен поглед на Дейлън.е, надявах се.Имах натрупан опит.Все пак не бяха единични случаите , в които бух заливала писмата му с мастило и после бях обвинявала "зародилия се мигновено вятър с циклончна сила".Естествено, тогава бях само на седем и май причината да не се осъмнява в думите ми , бяха именно годините.
-И ти ми липсваше Дейл-ухилих му се , сигурна , че ще направи някоя от своите прословути кисели гримаси тип "изядох два лимона за закуска ..без да махна кората и мога и още"
Ала имаше и нещо в думите му, което накара сърцето ми да се свие по-бързо и от спукан балон при досега с острата метална повърхност на някоя игла за шиене.Другарчета бе силно преувеличено.Е, какво друго можеше да се очаква от по-големият ми брат?
-Другарчета?Мразя пиратите от дъното на душата си и ти го знаеш.-опитах се да звуча достоверно и мислено се помолих да пожъна успех
Вярно, мразех ги.Най-големите ми кошмари бяха с тях.Те ме бяха лишили от част от семейството ми, желаеха смъртта ми и куп други гадории , запращащи ги директно в графата "омразни неща" точно над учителката ми по пияно, която май имаше намерение да направи цял отбор по крикет от котки ,и само една позиция под рибеното масло, което ми се налагаше да пия, защото , цитирам "иначе ще прекарам прекрасната зима зад прозореца на имението под острия орлов поглед на доктор Доуен, кашлайки и тресейки се от темперетура, която дари африкнаските племена не са подушвали".Е, аз лично ви гарантирам, че рибеното масло няма ефект.Всяка вечер го скривах под езика си , а после запращах с все сили в розовото храдтче под прозореца ми.
Но ,неодлъчно съпътстващото ме "но" изникваше като кукуряк на пролет в малкия ми вътрешен монолог.Имаше един пират, който значеше много за мен и който при никакви обстоятелства не бих могла да определя с епитета "омразен". Макар той да се бе постарал доста.Особено с последните си думи.Ред беше да хвърля тънкото було на заблудата върху брат си и да се помоля тренираният му поглед да не го забележи и да не усети нескопосаните ми опити да излъжа.
-Всички те заслужават бесилка-заровете бяха хвърлени
Оставаше да разберем дали в златния ми блъф щеше да успее, или Дейлън държеше нещо повече от две девятки.Една за думите ми колко мразя пиратите и друга за тънкото було на заблудата, което си позволих за изтака
Но май пак пропусках нещо.Този път не беше нещо маловажно опиращо до прости и несъществени неща.Този път беще отговор на въпроса му.
-Те си тръгнаха.оставиха ме в лодката и ми казаха да сляза на брега.
Дали щях да се разтопя като кубче лед при досега с слънчевите лъчи под строгия , изпитателен поглед на Дейлън.е, надявах се.Имах натрупан опит.Все пак не бяха единични случаите , в които бух заливала писмата му с мастило и после бях обвинявала "зародилия се мигновено вятър с циклончна сила".Естествено, тогава бях само на седем и май причината да не се осъмнява в думите ми , бяха именно годините.
Съобщение [Страница 1 от 1]
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
|