Мистериозната гора в края на града

Адаптацията много добре се отразяваше на Александър,беше напълно сивкнал към живота на острова и затова един ден,коагот нямаше рабоат и беше свободен,реши да отиде до един от другите два острова-Сейнт Джон и по-конкретно град Порт Роял,най-големия на острова и за който беше мувал,че там бизнесът доста порцъфтява и почит няма бедни хора.
Прогнозата за днес не беше благоприятна,таа че малдото момче се облече в доста дебели дрехи и се качи на първия кораб,който можеше да го докара до там.Пътуването не беше приятно,но такива бяха условията и когато стъпи на земя пак,намерението му се промени,не искаше да се вижда с алчни търговци,така че мина по един път,който водеще към гората в крайната част на града и Александър търгна да се разхожда,макар че беше доста тъмно,мрачон и влажно.

Независимо от лошите атмосферни условия и лошото време,обстановката тук се отрази доста благоприятно върху мислите на Александър,който беше дошъл тук за малко да си почине от ежедневието,но постоянно му идваха разни идеи и замисли,който би искал да реализира при първа възможност.Беше доста креативен,амбициозен и беше сигурен в успеха си,но от друга страна не би искал някой даруг да присвои услугите на неговите постижения,така че трябваше първо да опозане хората в този град и тогава да решава дали би искал да прави бизнес и тук.
Подобин неща му се въртяха в главата и неусетно времето отлетя и той леко изпъшка,заради силния студ,кйто беше сковал тялото му.
За да се стопли,момчето тръгна по-нататък и като се разхождаше,като че ли забеляза сянка на човек и бързо ускори крачките си.
Не беше съвсем сигрен в това,което видя заради тъмнината,но след минута той се изпарви пред непонато момиче,което с треперещ глас го поздрави.
-Здравейте,госпожице-момчето не исакше да фамилиарничи с непозната и затова се обърна учтиво към нея.Ако смея да попитам какво прави девойка като вас тук,в тази тъмна гора и посре д това лошо време?

Ама,че каша се получи селд като лепна това обърщение девойка като вас,Алексанър съвсем друго имаше предвид,но се обърка,а и да не говорим за момичето,която явно не беше много в час и гледаше някак втренчено и доста разсеяно.Явно в желанието си да се държи изискано и по-официално,думите му не се получиха добре и затова реши да се държи по-свободно и не с такива сложни думи и изрази.Надяваше се,да не си е помислила нещо с този израз и се почуства леко неловко,но пък като чу името й,което беше доста дълго,настроението му се промени и без причина прихна да се смее.
Нямаше нищо смешно,обаче младежът започна да се смее гръмко и силно и му трябваше време да се спре.После,едва сдръжайки смеха си,поклони се пред непозната и се представи:
-Приятно ми е да се запознаем,казвам се Алексанъдър Брану и наскоро пристигнах с моето семейство и се настинха на о-в Кроа-допълни той и като се посъвзе от неочакваният си пристъп на смях,каза:
-Съжалявам,ако не сте ме разбрали какво искам да кажа с израза девойка като вас,но имах предвид,че добро момиче като вас няма никакво място в гората и то посред такова време-бързо се обясни младежът и се загледа по-обстойно в лицето й,което беше доста нежно и пухкаво.

Мистерия. Как това място да не привлече човек като Никълъс като от всякъде крещече, че няма живоа душа вътре и един аристократ спокойно можеше да си почине от хората и напастта, която бяха те.
Преди 2 часа беше уведомен от секретарката на баща си, че щяло да има прием, на който трябвало задължително да присъства и там щеше да се срещне със старата си познайница Джкимовея и семейството й. Беше просто обеден, че баща му отново ще се опита да скалъпи договор за брак между него и Джаки, а в случая Никълъс беше в безисходица и ако договора се подпишеше нямаше върщане назад.
Нямаше нищо против Джаки, но някак си бяха толкова различни, че на моменти не можеше да трае момичето, както и тя самата не веднъж беше казвала, че не Ник не й е особено приятна компания.
Шумоелене накара Никълъс да излезе от мислите си и да се огледа наоколо. Забеляза наблизо някакво момиче, непознато, но определено като него.
Личеше си, че е от висшето обещство, не само по външния вид, но и по самия поглед. Ник не можеше да си го обясни, но винаги в погледа на аристократите имаше нещо различно. В неговия имаше.
- Не мисля, че едно такова място е благоприятно за Вас, госпожице. - каза Ник приближавайки към нея.

Гримасата на Никълъс остана каменна и сериозна както винаги. Устните му не трепнаха дори и малко за да се разширят в усмивка. Нищо, просто грубото му държание доприснасяше за грбата външност.
- Да, тишината е приятна компания. - съгласи се неохотно той и сложи ръце зад ръба си сключвайки пръсти.
Фигурата му се източи още повече, гарбът му се изправи, а брадичката му се вдигна гордо. Типичната стойка за човек със "синя кърв" и горд за да нарече себе си Уелдърн.
От малък беше свикнал да го заобикаля лъскавост, обичаше когато хората знаеха кой е той и чий син е. Обичаше да гледа всички от високо, защото отлично знаеше, че е нещо повече от останалите.
- Как Ви е името, госпожице?

- Никълъс Тилт Уелдърн. - отвърна й Ник и хвана нежно ръката й, а след това долепи съвсем леко устни до дланта й, както бе прието да се направи.
Пусна ръката й и отново сключи пръсти зад гърба си и върна очите си на момичето. Погледа му бе все така високомоерен. Използваше го дори пред родителите си, често гледаше баща си нагло, най-вече когато му доказваше, че е повече от това, което е предполагал.
Майка му беше мила и кротка жена, но взел изцяло характера на баща си Ник не беше способен да бъде благодарен на майка си за всичко, което е направила за него.
А то беше много. Десетки пъти го бе избавяла от ужасните уроци по цигулка, на няколко пъти му беше спасявала кожата когато направи някоя беля и го очаква сигурна смърт веднага щом баща му разбере.
- Не чух фамилията Ви. - полюбопиства момчето.
Обичаше да знае и фамилиите на събеседниците си. Доста често така случайно откриваше някоя своя далечна роднина носеща великото име "Уелдърн".

Не беше никак изненадан от развилата се ситуация. Порт Роял не беше чак толкова голям, че да не се срещат често роднините. Вярно си беше, че е дразнещо всеки 4-5 да носи твоята фамилия, но все пак беше хубаво да знаеш, че на всяка крачка можеш да има роднина, който твърдо вярва в семейството и общата кръв, такива роднини обикновенно правеха всичко възможно да ти помогант, ако имаха възможност.
Друг беше въпроса, че Никълъс никога не търсеше помощ. Беше прекалено горд за да си признае, че не може да направи нещо и има нужда от чужда намеса. Също толкова горд беше за да си признае грешките, за това и избяваше да греши. За това й беше такъв перфекционист.
Усмихна се едва видимо.
- Хубаво е, че наоколо има и други с кръвта на Уелдърн.

Усмивката на Никълъс бързо избледня от грубото му лице. Цялото му тяло се напрегна и едва когато в главата му изплуваха спомни осъзна какво му предстоеше. Вярно, че се намираше в тази част на гората, заедно с една своя далечна братовчедка(вероятно), но за част от секундата мислите му бяха отлетяли на далеч по-различно място.
Отново се намираше в една от стаите в имението Болдуин, където майка му, баща му, както и родителите на Джакимовея обдъждаха предстоящия брак на големите си деца.
Ник поглеждаше през вратата, а в другия край на стаята Джаки правеше същото. В същия този ден когато бе разтрогнат договора Джаки и Ник се запознаха за пръв път и се видяха очи в очи. Някак си тогава бе почувствал огромно облекчение, че няма да бъде сгоден за нея, тя бе не по-малко облекчена от него.
Сега обаче му бе пределно ясно, че мозъка на баща му работеше съвместно с този на майката на Джаки и те двамата определено имаха нещо предвид за предстоящия прием...
Никълъс разтърси глава.
- Налага ми се да тръгвам, госпожице. - каза Ник и хвана нежно ръката на Катерина.
Допря леко устните си до дланта й.
- Беше ми приятно. - добави, а след това изчезна така както се бе появил.

Беше поредната празнична вечер в имение Роусън. Поредното празненство, организирано от бащата на Дерек в чест на... на... всъщност момчето така и не разбра какво ще празнуват. Не, че го интересуваше особено много.
Заръките на баща му бяха ясни - "Дръж се на ниво. Ти си аристократ, Дерек. Поне веднъж се дръж като такъв."
В това се изразяваше тазвечершната лекция. Поредната глупост, която момчето не понасяше. Все още не разбираше защо баща му не може просто да го остави да живее както иска. Вече достатъчно пъти му бе показал, че със забрани и караници няма да постигне нищо. Всичко това амбицираше аристократа още повече и го караше още по-упорито да се противопоставя не само на баща си, но и на цялото висше общество.
И въпреки това, реши тази вечер да е добро момче. И без това не беше в настроение за нови завоевания. А и алкохолът не беше негов приятел точно в този момент. След вчерашните приключения, все още усещаше главата си тежка, а ужасната пулсираща болка не го напусна през целия ден. Затова днес щеше да бъде примерен. Докато и това не му омръзне.
Облече костюм, оправи косата си и слезе в балната зала. Дерек беше красавец, но сега изглеждаше дори още по-добре. Не случайно събираше погледите не само на аристократките, а и на момичетата от персонала. Към които, противно на очакванията, нямаше толкова лошо отношение, както повечето богаташи. Вероятно защото повече му бяха... "приятелки".
Скоро имението започна да се пълни с префърцунени, издокарани мъже и жени, които одобрително потупваха баща му по рамото, сочейки момчето. Да, той беше перфектния син... Засега.
Очертаваше се поредната скучна вечер, пропита със снобарско поведение. Момчето се включи в няколко танца на добра воля, пофлиртува с една от аристократките, на която дори името не запомни и накрая се озова седнал на пода, във възможно най-отдалечения край на стаята, възможно най-далеч от отвратителните сноби. Започваше да се отегчава. И то прекалено бързо. А това никога не водеше до нищо добро.
Всъщност беше опасно да стои в имението. Скоро можеше да направи някоя глупост. А поредния скандал нямаше да се отрази добре на баща му и представата за перфектния му син, която усърдно изграждаше цяла вечер. Затова си взе бутилка ром и излезе.
Всъщност не искаше да пие, затова бутилката остана непокътната. Вървеше из острова, без посока. Просто се разхождаше и искаше да остане възможно най-далеч от претъпканото имение. Покрайнините на острова винаги бяха представлявали интерес за момчето. Там винаги се случваше нещо различно. А и от личен опит знаеше, че именно бедняците и обикновените хора знаеха най-добре как да се веселят. Затова при всеки удобен случай, посещаваше кварталните кръчми...
Е, този път разходката му го отведе в някаква гора. Не си спомняше друг път да е идвал тук и въпреки това мястот му изглеждаше наистина интересно. Затова без да се замисли особено, с уверена крачка навлезе в тъмната гора. Първоначално не видя никого, затова реши, че е сам, но след няколко минути зад гърба си чу женски глас.
- Горе ръцете. - изчурулика момичето.
Дерек сметна това за поредната шега, затова се обърна с усмивка на лице. Усмивка, която замръзна в момента, в който видя рапирата, насочена към него. Плъзна погледа си по оръжието, а след това и по момичето. Чернокоската изглеждаше напълно безопидна.
- Добре. - внимателно вдигна ръцете си във въздуха. - Само не ме убивай, става ли? - каза с насмешка и миловидно се усмихна на момичето.

Времето, в което изчакваше реакцията й, Дерек използваше, за да я огледа малко по-добре. Имаше нещо в нея, което просто го спираше да я приеме на сериозно и действително да изпита страх от насоченото срещу него оръжие. Изглеждаше прекалено малка, крехка... прекалено нежна, за да вдъхне страх в аристократа. И дори рапирата не компенсираше миловидното й излъчване. Опита й да го стресне, момчето не приемаше като жалък (въпреки, че това би било най-точно определение). Ентусиазмът, който виждаше в очите й беше забележителен и го караше да изпитва странно чувство на умиление към нея. Да, гледаше с насмешка на заплахата, но не защото искаше да й се подиграва, по-скоро искрено се забавляваше. Момичето му напомняше на малко дете, което току-що е получило нова играчка за рождения си ден. Наистина смешна гледка.
Дори, когато разкъса ризата му, Дерек се засмя, а не... примоли за милост, което беше една що-годе нормална реакция в подобна ситуация. Въпреки, че едва ли някога щеше да помоли за нещо, най-малко за милост. Независимо дали пред него стои красива дама с рапира в ръка или някой внушителен мъж, заплашващ го със смърт. Е, вероятно мъжа щеше поне да го стресне, но егото му нямаше да му позволи да моли. Никога не го бе правил през живота си и определено нямаше намерение да го направи точно сега, точно пред нея.
- Тази риза ми харесваше. - отбеляза Роусън, все още с вдигнати във въздуха ръце. Една малка усмивка прибягна по лицето му, едва загатвайки какво наистина чувства. Но погледът му остана сериозен. Опита да запази самообладание и да продължи малката игричка с момичето. Тя - страшния убиец, с рапира в ръка, а той горкият невинен аристократ, който всеки момент може да се раздели със живота си.
- Предлагам да се успокоим. Кажете какво искате и да приключваме. - тонът му беше равен, присъщ на един богаташ. Звучеше почти сякаш в момента урежда бизнес сделките на баща си, а не се пазари с непознато момиче.
Едва сдръжаше смеха си, но успя да запази каменното си изражение.

Дерек сведе поглед към разкъсаната си риза, кимна в потвърждение на думите на момичето и се усмихна. Всъщност наистина беше сългасен с нея. Целият този костюм го задушаваше. Караше го да се чувства част от общество, на което не принадлежеше. Караше го да се чувства като ... баща си. А целия си живот бе посветил на това да бъде пълната му противоположност.
И точно заради това, действията на непознатата бяха едно от най-правилните решения за вечерта.
- Предполагам, че трябва да се съглася. Но все пак, не ми харесва разкъсана.
Започна да разкопчава елека си, а след това и копчетата на ризата. Не след дълго и двете лежаха на земята, а лунната светлина леко огряваше релефното му тяло. Не беше прекалено мускулест, но пък държеше на външния си вид, затова тялото му беше почти перфектно оформено. Не може да се каже, че всява страх с фигурата си (поне не сред мъжете), но определено успяваше да задържи интереса на женската част, което беше от много по-голямо значение... поне според него.
- А ако откажа да пия? Не мисля, че е много разумно да се напивам в присъствието на потенциален убиец. - каза аристократа със самодоволно усмивка на лице. Вече изглеждаше много по-отпуснат от преди малко. Ръцете му бяха спуснати до тялото, а лицето му беше много по-приветливо. Усмихваше се. Въпреки, че очите му оставаха все така безизразни.
Дерек мразеше да показва емоциите си. Затова и често слагаше различни маски. И можеше да контролира всяка част от лицето си, всяко мускулче беше под прецизен контрол... за разлика от очите. Винаги те бяха издайниците, които разкриваха на събеседниците му всичко, което се въртеше не само в главата, но и в сърцето му. Затова се стремеше в подобни ситуации да ги оставя безизразни. Нито се включваха в изграждането на останалата част от маската, нито разкриваха истинската му същност. Това той бе увладял почти до съвършенство.

Постепенно парченцата от пъзела започваха да се нареждат. Тя беше пират. Ето защо го нападна. Ето защо още от началото не му заприлича на поредното богатешко момиченце. Несъмнено притежава грацията на аристократка, несъмнено излъчваше женствеността, присъща на жените от висшето общество, но същевременно движенията й бяха някак недодялани, непохватни. За миг в съзнанието му се появи малката възможност да споделят обща съдба. И тя да е упорито решена да се противопоставя на родителите си и да не следва обществените порядки. Може би е била на бала, а той просто не я е забелязал сред многото момичета...
Не, тази хипотеза беше бързо отхвърлена.
Момичето се открояваше, така че беше невъзможно да я е изпуснал в имението. Просто не е била там...
Продължаваше искрено да се забавлява на опитите на непознатата да изглежда "страшна" в очите му, но в момента, в който проговори, почувства ... съжаление. В крайна сметка наистина си приличаха. Въпреки, че в случая тя се оказваше много по-смела от него, защото бе зарязала всичко останало и бе станала пират (поне доколкото разбра от думите й).
- Хм... всъщност си права. Едва ли е възможно да събудиш страх у мен, дори и с рапира в ръка. Но пък будиш възхищение. А това, скъпо ми пиратче, значи много повече. Много малко са момичетата, които биха посмели да хванат оръжие, какво остава да нападнат някой напълно непознат. Така, че определено си смела. Не си страшна, но си смела.
Дерек се опитваше да звучи възможно най-искрено и мило. Той беше джентълмен и като такъв не можеше да си позволи да нагруби някое момиче, независимо от каква обществена прослойка бе то. А още повече да я гледа как се самосъжалява.
- Ще пия с теб. Все пак не искаме да ме убиеш, нали? - засмя се и отпи солидна глътка от бутилката. След което отново я подаде на момичето.