Elizabeth Olsen Ръката му изсвистя във въздуха, преди да стовари цялата си сила върху бузата ѝ. Главата ѝ се килна на една страна и момичето стисна очи от болка, но все пак съумя да сдържи сълзите си.
„Браво мъжки, много доблестно”, мислеше си тя, докато храчеше кръв.
- Името ти. – прозвуча ясно гласът на непознатия. Разпитваха я от близо час, но така и не бяха изкопчили признания, нито някаква уличаваща информация. А както стана ясно, срещаха затруднения дори в простоватата задача да узнаят името ѝ.
- Истинското или хилядите, с които съм се представяла през годините? – отвърна момичето, когато усети, че пулсирането в бузата ѝ е поспряло и вдигна поглед към мъжа пред нея. Той пак понечи да замахне, но Нова го изпревари.
- Абигейл. – изстреля тя, а в гласа ѝ се прокрадна издайническия английски акцент. Лъжа. Не се казваше така. Името ѝ беше Нова Бери, или поне вече използваше това прозвище. Някога преди, около петнадесет години по-рано, са я наричали Абигейл, но тогава е била просто селянчето, без дом и фамилия, без семейство или живи роднини и близки. Сега тази страница от живота ѝ не съществуваше.
Мъжът като че ли остана доволен от новата готовност на Бери да споделя – може би си мислеше, че ударите му вече оказваха ефекта си върху нея. Лъжеше се, при това жестоко.
- Години. – продължи той с монотонния си глас, който бе единственото нещо, което жегваше момичето на този етап.
- 219. Седемнадесети век не струваше, между другото. – каза Нова и се усмихна дяволито. Ако трябва да бъдем искрени, тя можеше и да се шегува на тази тема, но всъщност не знаеше на колко години е с точност. Момичето не умееше да брои, докато не навърши пет – след това вече изгуби нишката на годините и колко бяха изминали.
Сега, Бери се приготви за нова порция юмруци. Вместо това, мъжът просто постави ръце на облегалките на стола ѝ и се надвеси над нея. Носовете им почти се докосваха, а докато той говореше, момичето усещаше неприятния аромат на пури, примесени с остаряло уиски.
- Виж какво, времето ми е твърде ценно, та да го пилея по долни нищожества. – изсъска мъжът. Отговорът на Нова беше лукава усмивка, последвана от кървава храчка, изплюта в лицето на непознатия. Той се отдръпна рязко и я забърса с ръкава си, а момичето избухна в дрезгав, налудничав смях.
- Достатъчно, Берг, вземи си почивка. – обади се вторият мъж, който до този момент беше стоял неподвижно опрян о стената, поради което присъствието му бе останало незабележимо.
Онзи, който се наричаше Берг, потърка бузата си, без да отмества поглед от момичето, но накрая напусна тъмната стаичка. Когато останаха сами, вторият мъж се приближи до нея. Казваше се Джайлс и беше в занаята на каперите отдавна.
Нова беше спряла да се смее. Развеселеното ѝ изражение бе заменено с неразгадаемо, а самата тя бе наклонила глава на една страна, изучавайки пришълеца, досущ като дете с нова играчка в ръцете си. Джайлс също я огледа, отсявайки външните ѝ характеристики внимателно. Беше достатъчно висока за възрастта си – която варираше някъде между деветнадесет и двадесет и една, заключи той накрая – и дори седнала ѝ бе удобно да разговаря с правостоящите мъже, без да криви главата си. Имаше непокорна късоподстригана светлокафява коса, която се открояваше на фона на бялата ѝ кожа. Очите ѝ бяха неспокойни и толкова искрящо зелени, че на моменти му се струваше, че проблясват насреща му.
Той извади копринена кърпичка от джоба на сакото си и ѝ я подаде. Момичето проследи движението му само с очи, но не отреагира по никакъв друг начин. Тогава Джайлс се приближи и се наведе над Нова. Внимателно попи кръвта от устните и брадичката ѝ, след което захвърли кърпичката нейде зад гърба си. Следваше деликатно прокашляне и придърпване на стол. Когато мъжът се настани удобно, подръпна двете страни на сакото си и се втренчи в момичето пред него, цялото оковано във вериги като някое подивяло животно.
- Абигейл, признаваш ли се за виновна по обвинения в пиратство? – попита спокойно мъжа, сякаш обсъждаха дали не е забравил да нахрани котката по-рано. Бери го наблюдаваше внимателно и не показваше никаква емоция – не мигна, дори не трепна при думите му. Знаеше, че ако се признае за виновна или дори намекне, че има нещо общо с пирати, я чака мигновена смърт, без второ мнение по въпроса. А ако не друго, момичето си харесваше главата и искаше тя се задържи още известно време на раменете ѝ.
- Не. – отвърна тя, имитирайки спокойствието на Джайлс със забележителна прецизност. Лицето ѝ беше безизразно, погледът – суров. По нищо не личеше, че момичето лъже и макар Джайлс да надушваше лъжите от километри, нямаше никакви доказателства срещу нея. Точно затова отключи ръцете и краката ѝ и я съпроводи до вратата. На входа на стаята обаче, заповяда на стражите да пратят някой по петите ѝ – нейната втора сянка за остатъка от живота ѝ.
***
Сянката прелетя през улицата. Минаваше полунощ и Нова всячески се опитваше да не замръзне. Ризата, която покриваше раменете ѝ беше нищожна и едвам я предпазваше от безмилостния ноемврийски студ. Трябваше час по-скоро да се махне от това място, преди някой да я е разпознал. Най-логично бе потърси помощ от пирата Барнс, но така излагаше не само собствения си живот на опасност, но и неговия. Затова се насочи към пристанището – щеше да се промъкне нелегално в някоя лодка, както вече неведнъж беше правила, за да отплава надалеч.
Когато наближи редиците с лодки, момичето забави хода си и стреснато се извърна назад. Нямаше никой, но тя можеше да се закълне, че беше чула нещо. Заднешком и с бавни стъпки, тя се насочи към първото изпречило се пред нея плавателно средство – кораб, боен по всяка вероятност.
- Прав беше! – проехтя нечий глас зад нея, тъкмо когато Бери щеше да се хване за едно от висящите отстрани въжета. Момичето се обърна отново назад и видя мъж във военна униформа, лице скрито от тъмнината на нощта и... дуло на револвер, насочен към лицето ѝ. Дъхът ѝ секна и тя внимателно вдигна ръцете си, умишлено бавно. Не познаваше мъжа, но направи връзката веднага. Като нищо щяха да я завлекат отново в онова мрачно помещение, за да я разпитват още, пък макар и с риск да я пребият до смърт. Не че щеше да е голяма загуба.
- Не знам за какво говорите. – отвърна Нова най-безцеремонно.
- Пирати! – просъска военният, а момичето вече правеше сметки на ум. Той беше малко по-висок от нея, може би някъде около метър и осемдесет и пет. Притежаваше ползата на огнестрелно оръжие в ръцете си, докато тя можеше да разчита само на юмруците и ритниците си, а силите ѝ вече я напускаха.
Не че това някога е имало значение за Нова Бери, която се славеше със спонтанните си действия. Не беше склонна да обмисля много и да съставя планове – ако нещо трябваше да се свърши, то щеше да е бързо и без много увъртане. Особено що се отнасяше до физическа саморазправа. Вярно, момичето бе на мнение, че никой не се нуждае от защита – има си уста, знае как да я ползва. Но когато някой настъпеше Нова по слабото ѝ място, по-скоро щеше да му хвърли як бой, отколкото да отделя време в хапливи забележки. Същинска фурия, бихте си казали и нямаше да сте далеч от истината.
Но да се върнем на настоящото, където Бери изрита ръката на непознатия, принуждавайки го да изпусне револвера си. В следващия миг, тя вече беше усукала китката му по невъзможен начин, докато не се чу изпукване, последвано от агонизиращите писъци на мъжа. Той отнесе едно коляно по муцуната и отскокна няколко крачки назад. Нова беше твърде съсредоточена в това да събира и сетните си сили, за да забележи как военния вади острие от ботуша си. Рефлексите ѝ бяха твърде бавни, а мускулите твърде омекнали, че да отблъснат удара му. Момичето рухна под тежестта на непознатия и се стовари на земята. Сетне усети студеното острие до врата си и се примоли на всички божества, за чието съществуване знаеше, да пощадят нещастния ѝ живот – нищо, че не беше от запалените вярващи.
И сякаш някой чу молитвите ѝ, защото в следващия миг въздухът бе разцепен от нож, чиято последна дестинация се оказа гърба на военния. От устните на Бери се откъсна сподавен вик и тя неловко отблъсна безжизненото тяло на непознатия от себе си. Когато се поизправи на крака, забеляза фигурата, която най-необезпокоявано се беше облегнала на близкото дърво.
- Ела с мен. – бяха единствените думи, които се чуха от фигурата. Бери не се поколеба да изпълни заповедта, защото усещаше силата и влиянието, които се прокрадваха в чуждия глас.
Докато се препъваше след непознатата фигура и трепереше като лист, Нова си мислеше единствено, че след тази вечер нямаше представа коя е и в каква посока поема живота ѝ. Знаеше единствено, че дължи живота си на човека, чийто стъпки следваше сега – нейният спасител.
***
Името му беше Рандал. Или поне така го наричаше дружинката му. Беше стар пират, с нечестиви мисли и дела, без особено ясно изразени цели и занимания. Онази вечер беше чиста случайност, че попадна на Нова Бери и малката ѝ разправия с военния, която всъщност се оказа застрашителна за живота. Рискува, когато ѝ помогна. Рискува, когато я взе на кораба със себе си. Но той живееше за рисковете и срещаше съюзник в това младо момиче. Кипеше от живот и беше тъй борбена, че го караше да се възхити като горд баща, предал знанията на наследниците си.
От друга страна, Нова нямаше нищо против да дружи с пирати. Отново. Беше готова да се представи за мъж под многозначното име Харбър, за да се внедри в редиците им, но честно казано ѝ беше все едно. Беше длъжница на Рандал и правеше това, което иска той. Беше чист късмет, че интересите им съвпадаха. Също, така разполагаше със защитата на цяла дружина войнствено настроени мъже. А какво по-добро от това, след като оставяш смъртни врагове навсякъде след себе си?
Сега Бери продължава да кръстосва Седемте морета и се наслаждава на пиратския живот. Няма конкретни планове за бъдещето, но знае, че ако се засече отново с Джайлс и компанията му, срещата щеше да се окаже смъртоносна за някого.