Малко и плоско камъче цопна в гладката като огледало повърхност на езерото, образувайки десетки кръгчета, всяко по-голямо от предишното. След няколко мига, когато камъчето вече вероятно бе достигнало дъното, кръгчетата изчезнаха и пред погледа на самотното момиче отново се разкри ненарушаваното от каквото и да било спокойствие на водата. Нищо в нея не помръдваше, сякаш вътре не плуваха рибки, макар и с някакви невзрачни размери, сякаш самото езеро бе просто.. мъртво? Да, това бе точната дума. Мъртво.
- Мъртво.. - думата се отрони от бледите устни с някаква тежест, сякаш момичето отдавна не бе проговаряло и все още й бе трудно да произнася думите ясно. Но в тази една-единствена думичка се криеха множество спомени, чувства, неизживяни мигове.. Ах, как й се искаше да върне времето назад! Да бъде с миличкия си татко, да седи на коляното му, а той да й разказва приказки за далечни земи, където всичко е мирно и спокойно и никой не унищожава чуждите животи.. а само изгражда нови. Нещо, което в този свят, тук и сега, бе чисто и просто невъзможно. Но нямаше какво да се направи, хората си бяха гадни, и това беше.
Чернокоската въздъхна и потрепери едва видимо, когато лек полъх на вятъра я обгърна и подхвана косата й в нежен танц. Бялата й рокля, която вече бе придобила жълтеникав отенък от малкото изпирания и многото дни, прекарани с нея, се развя леко, воалът й се подви към езерото, но в същия миг вятърът внезапно изчезна и тънкият плат отново застана по тялото на собственичката си.
Момичето погледна нагоре към небето и известно време стоя така, с вдигната към небесата глава, сякаш чакаше някакво просветление или нещо от този род. Не че беше набожна, напротив. Просто.. обичаше да гледа облаците. Бяха така красиви, винаги с менящи се форми, постоянно променяха положението си.. също като нея. О, да, и най-важното - бяха изпълнени с цветове. Особено сега, по залез, когато се отразяваха в огледалната повърхност на езерото, човек нямаше как да не остане без дъх. Дори и най-бездушният пират в този момент можеше да спре за няколко секунди да мисли кого да убие след няколко часа, и да се замисли колко красив можеше да е светът.
Тихи стъпки се чуха по изсъхналите листа зад госпожица Верние, приближаваха се бавно и внимателно, сякаш котка дебнеща мишка. И чернокоската, изведнъж почувствала се като плячка, която можеше всеки момент да бъде нападната, се обърна рязко. Едната й ръка бе свободно пусната до тялото й, но другата седеше зад кръста й, опитвайки се да напипа ножът, подарен й от баща й. Но когато съзря най-обикновено на пръв поглед момиче, дори вероятно по-младо от самата нея, Жизел отпусна и другата си ръка, успокоена, че никой няма да я нападне. А и нямаше защо, тук никой не я познаваше и не знаеше чия дъщеря беше.. не че въобще имаше човек на този свят, който би имал полза от нейната смърт.