Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Основен партньор!
Порочна /Vicious/ 6320747X
Latest topics
» Да разменим банери(:
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Пет Ное 08, 2013 6:16 am by Nova Berry

» Спам нашествие;;
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Сря Мар 20, 2013 6:23 am by chaos

» Разяснения за групите;
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Нед Сеп 16, 2012 12:35 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Джасмин Балард;
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Съб Авг 11, 2012 4:20 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Исая Вилън;
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Съб Авг 11, 2012 1:05 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Запази си лик;
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Вто Авг 07, 2012 4:33 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Заети и запазени ликове;
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Вто Авг 07, 2012 4:31 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Рекламки
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Пет Яну 27, 2012 10:58 pm by Drake Gordon

» Спам...за кой ли поред път хД
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Съб Яну 14, 2012 10:55 am by anyone

» Търся някой за РП
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Сря Яну 04, 2012 9:11 am by Мелиса Джоунс

» Въпроси
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Пон Дек 12, 2011 8:09 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Да се сприятелим...
Порочна /Vicious/ Icon_minitime1Пон Дек 05, 2011 8:13 am by Dahlia Malory Fairwell

Вход

Забравих си паролата!



Порочна /Vicious/ 5115215h
Приятели на форума
Порочна /Vicious/ 2554884z

Порочна /Vicious/ Mybanner

Порочна /Vicious/ 2496170y

Порочна /Vicious/ Baner4e

Порочна /Vicious/ 34ih7uu





Порочна /Vicious/ 2299019S

Pretty Little Liars-RPG forum

House of Night - един нов свят

Порочна /Vicious/ 2681757A

Photobucket

Порочна /Vicious/ Banner11

Порочна /Vicious/ 67af94109851f323

Порочна /Vicious/ 2726010b

Порочна /Vicious/ Untitl13

Порочна /Vicious/ 87933359

Порочна /Vicious/ 486main

Порочна /Vicious/ 2900851s

Порочна /Vicious/ 2895021K



Порочна /Vicious/ 2611282n

Порочна /Vicious/ 3002948a

Порочна /Vicious/ D500d84183db6bb8

Порочна /Vicious/ 2981009N

Порочна /Vicious/ Logo-3-1

Порочна /Vicious/ 3087798S

Порочна /Vicious/ Untitl10

Порочна /Vicious/ 3050046m

Порочна /Vicious/ 3253750Y

Порочна /Vicious/ Oie_23721446F34bcC71

Порочна /Vicious/ 3469647F

Порочна /Vicious/ Fr

Порочна /Vicious/ Untitl15

Порочна /Vicious/ 3186694B

Порочна /Vicious/ Wienrpg

Порочна /Vicious/ 2378429t

Порочна /Vicious/ 3541731b

Порочна /Vicious/ 3561486b

Порочна /Vicious/ 2940229H

Порочна /Vicious/ 3568923w

Порочна /Vicious/ Untitl10

Порочна /Vicious/ Adewc7

Порочна /Vicious/ 4243671D

Порочна /Vicious/ 3670767f

Порочна /Vicious/ 3727433J

Порочна /Vicious/ 3672226e

Порочна /Vicious/ 3739896a

Порочна /Vicious/ Baner10

Порочна /Vicious/ 001zxd

Порочна /Vicious/ 3847610E

Порочна /Vicious/ Rpg12

You are not connected. Please login or register

Порочна /Vicious/

2 posters

Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1Порочна /Vicious/ Empty Порочна /Vicious/ Пон Яну 31, 2011 10:15 pm

Анабет де Ан Крист

Анабет де Ан Крист

[You must be registered and logged in to see this image.]

Глава 1-ва

Боц.

Пеперудите ме приветстваха отново. Но този път крилете им, пърхащи под спуснатите ми клепачи, бяха още по-разноцветни. Облачетата се завърнаха, а пропорционално на тях и онова чувство, каращо ме да изпитвам неописуемо блаженство и да искам още и още.

Външният свят бе мъртъв за мен в момента. Сега важна бе току-що влятата в тялото ми сила. Течността, поддържаща мизерното ми съществуване.

Опрях глава в плесенясалия улук на клуба, който служеше за сергия. Въздъхнах облекчено и вяла усмивка се разля на лицето ми. Ето сега вече се чувствах по-добре. В момента, не мога да го опиша. Чувствах се все едно летя и крясъците на Макс и унижението и боя, бяха толкова незначителни, все едно ги гледах от далеч, от друго тяло.

Съвсем слабо долових раздразнения глас на Ричи, опитващ се да ме накара да му отговоря и да платя.

- Петдесет кинта, маце! Хайде, чакат ме още доставки!

- Петдесет? – попитах изненадано, но все още в транс под веществото, инжектирано във вените ми. – За толкова малка доза?

- Стига обяснения, кукло! Плащай! – Дилърът вече звучеше ядосано – Даже ти правя отстъпка. Не бъди неблагодарна! Не ме бави! – Той прокара ръка през рошавата си, току-що боядисана в ярко червено коса. Пламналите му от нетърпение и гняв, който се опитваше да сдържи, смразяващо зелени очи ми подсказаха, че трябва да платя моментално и че не му беше до пазарлъци сега.

Но аз бях така зашеметена в този момент. Ричи искаше да ми го развали! Ама че егоист!

Започна да тропа нервно с крак, сви огромните си длани в юмруци, а мускулите му изпъкнаха под кърваво червената тениска с дълъг ръкав, която бе в тон с гривата му. Беше си зловещ. Само погледът му ме караше да изтръпна.

Стана ми ясно, че е невъзможно да се измъкна току така. Въздъхнах отново, но този път тежко и завъртях очи, с нежелание да потърся портмонето си. Точно сега, почти бях на червено. Макс не ми беше плащал вече две седмици, оставяйки ме със само сто и десет долара. И аз си имах нужди, за бога!

Унило разтворих жълтата си дамска чанта, увиснала на рамото ми. Пъхнах ръце, чак до лактите, понеже чантата си бе същински чувал, и се захванах да търся портмонето си. Което в момента бе почти непосилна за мен задача, поради две причини. Първо. В чувала имаше повече неща, отколкото в килера на традиционно американско семейство – шише минерална вода, цигари, носни кърпи, ценоразпис, упътване от Макс, карта на града, презервативи, дамски превръзки, тампони, пликче бял прах и още куп подобни дреболии.

Второ. Все още бях замаяна от стоката, която ми беше донесъл Рич. Е, това му го признавах. При него всичко бе с високо качество.

След няколко минутно ровене из съдържанието на чантата и псуване на висок глас, което всъщност изкара Ричи от нерви, успях да напипам люляково – лилавото си портмоне от изкуствена кожа.

Издърпах го и в същия момент изругах. По дяволите, счупих нокът! Идеалният кърваво червен лак, който обмислях да си сложа не ходеше на къси нокти! Сега трябваше да подравнявам! Ух!

- Кукло, – каза равно – ще те почакам само още тридесет секунди. Ако не платиш до тогава, не отговарям за последствията.

Пф. Какви можеше да са? Вече бях опитала от абсолютно всичко на този свят и едва ли щеше да е болка за умиране. Все пак реших да не си навличам повече проблеми и отворих портмонето си. Вторачих се в преградата където бяха банкнотите. Примигнах от ужас когато установих, че разполагам само с тридесет и седем долара. Ако трябваше да сме точни – тридесет и седем долара и двадесет и четири цента.

- Двадесет секунди – изсъска заплашително Рич.

- Ъмм, – запелтечих и забих поглед в земята – нямам достатъчно пари … – гласът ми потрепери накрая.

- О, Господи, Боже пощади ме! – възкликна и се хвана за главата. – Колко пари имаш кучко? – попита остро.

Може би трябваше да се обидя от думите, които използваше по мой адрес, но … аз си бях кучка, нали?

Първо. Това не беше нещо ново. Той не бе първият, който ме наричаше кучка.

Второ. Това ми беше работата – да бъда кучка. И се справях доста добре … предполагам.

- Около тридесет и седем долара – прошепнах.

Той изръмжа и започна да разтрива слепоочията си с палеца и със средния си пръст.

- Имаш късмет – каза и ми се усмихна. – Сега ми дай 35 долара, каквото ти остане, го ползвай да си купиш нещо за ядене … приличаш на вейка!

Ето затова харесвах Рич. Затова бях избрала да купувам стоката от него. Винаги правеше компромиси… особено когато аз бях наоколо …

- Благодаря – ухилих се и пъхнах залените хартийки в голямата му, протегната длан.

Той ги набута в задния джоб на черните си маркови джинси „Disel”. Кой знае колко омачкани щяха да бъдат, щом ги извади. Смигна ми и се запъти към чисто новото си нелегално закупено черно BMW.

Едно „пфффф” се отдели от устните ми преди да тръгна към входа на клуба. Там ме чакаше (или поне трябваше да ме чака) Макс.

Май забравих да спомена кой е Макс. И коя съм всъщност аз. Ако не сте разбрали досега, в което се съмнявам. Та на въпроса. Макс е сводник. И аз „работя” за него.

Чуваше се тихото тракане на токчетата ми, докато наближавах към святкащата неонова табела с надпис „Enter”. Още преди да вляза думкането на музиката наду главата ми. На вратата стояха всякакви … хора. Даже не знам дали терминът беше подходящ. Бяха надрусани, напушени, пияни … а някои бяха в комбинация от трите. Е, не че аз бях цвете за мирисане, но … все пак.

Светлината, която разпръскваше диско-глобуса, във всички посоки заслепи очите ми и аз залитнах за момент, падайки върху диджея, който вече псуваше устремено по мой адрес.

- Оооо, ти се сети! – чух Макс да възкликва. Даже аз се учудих, как успях да доловя гласа му в тази дандания.

- Ъъъ, да – ухилих му се насреща и запристъпвах, залитайки към него.

- Какво става? – попита ме сериозно. – Има ли клиенти? – отпи от уискито си, след което сложи няколко кубчета лед.

- Какво е? – посочих чашата му и облизах устните си.

- Джони Уокър – отговори спокойно. – Искаш ли?

- Сериозно? Разбира се! – възкликнах като последната глупачка.

- Ще ти дам, – започна равно, – но след като отговориш на въпроса ми! – изкрещя. – Знаеш, че обичам да правиш, каквото аз кажа!

- О, ами върви … – побелих очи и се изхилих.

- По дяволите! Пак си друсана – въздъхна, опитвайки се на надвика музиката.

Вдигнах рамене.

- Кога ще ми платиш? – изстрелях, без да се замислям в какви неприятности мога да се забъркам.

- Кога ще ти платя ли? Я повтори… – каза сладко, като мед.

Глава 2-ра

Един залп дим, гъст и задушлив, се издигна от устата на Макс. После още един…

В момента може би нямаше по спокоен човек от шефа ми. Почива си, лапнал пура в уста, с крака на бюрото, което да уточним е от махагон.

В момента може би нямаше по покорен човек от мен. Беше си ми навик. Каквото заповяда Макс, аз го свършвах, независимо за какво става дума – убийство, кражба, сключване на мръсни сделки … А и вече бях специалист в тази област. Даже, ако трябва да съм честна, ми доставяше удоволствие. Поне не си блъсках в главата в стената, а вършех нещо, кажи-речи полезно, зависи от коя гледна точка гледаш…

- Между другото, – Макс ме откъсна от мислите, – заловили са Рич – отбеляза безпристрастно той и се намести по-удобно в кадифения си фотьойл. Подхвърли ми днешният вестник с такава досада, сякаш го правеше за енти път.


НАРКОДИЛЪР – ЗАЛОВЕН В КРАЧКА.

Търговец на хероин с изключително високо качество беше арестуван от ФБР тази сутрин. Задържан е и полицай, свързан с неговата дейност по разпространение на дрога в Ню Йорк.

Арестуваният е Ричард Хаскър – Ричи, роден през 1985 година, от Манхатън, криминално проявен. Той е наблюдаван от месец май със Специални разузнавателни средства. Установено е, че веднъж седмично се зарежда с хероин от град в източните Щати, който полицията отказа да назове.

При задържането на Ричард са открити 100 грама хероин. Въпреки малкото количество, лабораторният анализ е показал чистота на веществото над 50 %, която е достатъчна, за да бъдат приготвени за пазара над 5000 дози – съобщиха от ФБР.

При последвалия обиск в дома му са намерени и иззети още 18 пликчета с наркотично растение – общо 7 гр., както и 17 грама амфетамини, разпределени в 12 пакетчета, електронна везна и пистолет с 33 патрона.

Според специалисти, печалбата от тези 5000 дози е над 10 000 долара. За сравнение, при разбиването на нарколабораторията, свързана с Абнър Морети, откритата дрога беше с концентрация между 7 и 15 %.

- Какво? – очите ми заплашиха да тупнат на пода. Ама как така? Та Ричи беше майстор, щом става дума за бягство от ченгетата.

- Мм даа – въздъхна той. – Сред нас има птички … нали знаеш…

- Ъъ? – примигнах срещу него, докато се опитвах да обуя едната от обувките си.

- А любимото занимание на птичките е да пеят… и пеят… и пеят! – неочаквано повиши тон, пропука идеалната фасада на спокойствието, зад която изби неприкрит гняв.

Беше ми малко трудно да реагирам в тази ситуация. Да се уплаша ли? Да се изсмея ли? Или да му тегля една майна? А на мен ли се ядосваше? На кого се ядосваше всъщност?

- Да, предполагам – кимнах, гледайки го изпод мигли.

Той рязко стана горе и тръгна в моя посока. Дори не успях да проследя движението му, всичко се случи толкова бързо.

Едва не изпищях, когато усетих силният ритник в ребрата, който сякаш ме разтроши на парчета. Макс хвана шията ми здраво, след което сви пръстите на другата си ръка около бретона ми, издърпа главата ми назад.

- Ако разбера, че ти си песнопойката, бъди сигурна…ще се простиш с жалкото си съществуване. Изчадие – просъска той в лицето ми.

Не можех да отклоня поглед от него – зелени очи, остри, всяващи ужас черти, устата му – свита в тънка линия, която едва се забелязваше.

После ме пусна, но болката още се скатаваше в тялото ми, караше слепоочията ми да пулсират. Изправих се бавно, леко залитайки, замаяна, но като че ли в състояние да ходя. Дясната ми ръка още стоеше притисната до ребрата.

Червата ми започнаха да къркорят, карайки ехидният смях на Макс да се понесе из стаята.

- И знаеш ли? Не мисля да ти плащам скоро… – озъби се и с ненужна грубост срита чантата ми, като предизвика разпръскването на съдържанието й в цялото помещение… – А сега се разкарай! – изкрещя ми. – Живо, живо! Мърдай!

Все така, без една обувка, без пари, приличаща на плашило заради синини, рани и мръсотия полепнала по мен, прекрачих прага на кабинета на Макс. Още преди на извървя и един метър, чух зад себе си ядно затръшване на врата. Не знаех как все още бе останала цяла.

Хмм. Как така бяха заловили Рич? Не можех да го повярвам. Та той не веднъж бе измъквал и мен и себе си от лапите на ченгетата. А и кой би тръгнал да го предава? Тук никой нямаше да има полза от такова следствие. Странно.

След час моткане по улиците, леко накуцвайки, събрала погледите на минувачите, се озовах пред позната, кремава на цвят къща. Добре, прекалено позната. Май няма да е зле да спомена, че това е моят дом. Или поне беше такъв. Изглежда родителите ми не проявиха нужното разбиране, относно това, в което се превърнах и дружно ме изритаха като мръсно коте на улицата. Точно тогава бях на ръба на кризата – готова да скоча от някоя сграда. Може би, защото не исках да бъда това, което съм, а сега, ами честно, сега съм свикнала или пък приела реалността.

Въздъхнах тежко, припомняйки миналото си. Обмислях дали наистина живота ми преди наркотиците беше по-добър или не. Преди тях … ами да, преди тях бях затворена в собственото си съзнание, аутсайдер във всички отношения или пък детето, чийто родители нямаха време да погледнат. Може би сега живота ми бе по-лесен. Хората казват: Никога не тръгвай по лесния път, той води до гибел.

Не мислех, че бяха напълно прави. Нима щях да оцелея, ако през целия си живот се надявах да се харесам на родителите си, било то на хората като цяло? Е, едва ли щях да издържа.

- Скараха ли ти се? – нечий мъжки, дебел глас ме изтръгна от спомените.

Извърнах така рязко глава, та чак вратът ме заболя. Погледът ми проследи масивна фигура, лице отчасти набраздено от бръчки, причинени от нерви и проблеми, мургава кожа, черна коса, в която на места проблясваха бели кичури.

- Мога ли да Ви помогна? – повдигнах вежда, без да откъсвам поглед от мъжа срещу мен. Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя от къде.

- Ана, нали? – попита и се усмихна.

- Ъъ да, предполагам – засмях се притеснено, с моята култова реплика, след което опулих очи.

- О – поклати глава и пристъпи напред. – Явно не ме помниш. Аз съм Стив.

- Стив кой? – с риск да прозвуча грубо оставих въпросите да се леят.

- Стив Гордън – отвърна простичко.

Стив Гордън ли? Оооу, тооози Стив. Да, сетих се за кой става дума.

Поклатих глава.

- Аа… – ухилих се и направих малко място на пейката, на която бях седнала. – Вярно. Имам много краткотрайна памет. Сядай.

- Няма проблем, хлапе. Просто минавах от тук, бързам. Изникнаха ми две-три неща свързани с Рич.

Ама сериозно ли? Всички само за Рич ли говореха, дявол го взел?

- Добре – кимнах му и пригладих косата си, която още стоеше щръкнала нагоре.

- А и още нещо – извърна се към мен. – Утре те чакам при бившата сграда на общината. Шест часа. Не закъснявай. Ще ти обясня като дойдеш. Важно е.

Тръгна по посока на кръстовището. Там го чакаше сив Мерцедес. Стив влезе вътре, без да се колебае, а минутка по-късно колата се впусна напред.

Дълго останах вторачена в мястото, от където бе тръгнал автомобила, размишлявайки какво ме очаква утре и дали щях да доживея до тогава.


Глава 3-та

- Ани, къдеее сииии, Ани? – детски смях изпълни гората. Той бе така звънлив, така пленителен, че не можех да сваля широката усмивка от лицето си. – Аниии, покажи сеее! – продължаваше малкото момченце и подскачаше наляво-надясно, като на моменти се губеше от полезрението ми, заради малкия си ръст и факта, че наоколо изобилстваше от дървета. – Не се крий в тревата, не е честноооооо – гласчето се изви нагоре и затрептя из цялата местност. – Хайде деее – пропя и се затича напред.
- Хвани мее, ако можеееш – една мъничка, изящна фигура, даже по-малка от тази на момченцето се втурна през храстите, хвърляйки бърз поглед през рамо.
- Ани! Никога няма да мога да те хвана, ако не спреш, не е интересно така!
- Ооуф – хилавото момиченце се показа зад един камък, поклати глава, надигна се и пристъпи сърдито напред. Да, настина тя беше по-дребна от него. Но… Чакайте… Защо момченцето я наричаше Ани?
- Дейвид, само знаеш да мърмориш – обърна се тя към другото дете и сложи слабата си ръчичка на кръста.
Дейвид… Дейвид, Дейвид. Ани. Това бях аз! Малката аз, заедно с брат ми! Въпреки че се гледах отстрани, което определено беше странно, не можех да откъсна поглед от сцената пред мен. Нямах сили да се отделя от детското щастие, което сякаш запълваше ямите в сърцето ми. Да, тази картина може би бе единствената, която ми носеше щастие.
Отворих очите си. Примигнах сънено и вдигнах флегматично глава. Трябваше ми около половин минута, за да фокусирам погледа си върху заобикалящата ме среда. И още двадесет секунди, за да се сетя защо дремех в изолирана стая. Да, задникът ми беше изтръпнал от седене, мускулите ми се бяха схванали до толкова, че не можех да се мръдна, единствено и само поради факта, че вече бях прекарала над 15 часа в полицейското управление. Защо ли? Изглежда опитите ми да открадна от супермаркета (за да се нахраня, не друго) се бяха оказали прекалеееено жалки и безсмислени. Но като се има предвид, че почти се измъкнах от охраната, може да се каже, че горе долу щеше да излезе крадец от мен някой слънчев ден.
А, да. Забравих да спомена, че нямах представа колко време ще остана тук. Е, разбира се, нямаше да ме осъдят, но също нямаше да се размина току-така. И главният проблем – поради факта, че все още нямах 18 (уви, оставаха ми още пет месеца докато ги навърша), а това значеше, че само мама и тати (оле, колко се радвам) можеха да ме „спасят”. И по някаква ирония на съдбата можеше да се каже, че мама и тати си нямах. Теоретично.
След може би около половин час взиране в една точка намираща се на стената, вратата изскърца, отвори се със стържене и в помещението влезе един униформен. Погледна ме и изцъка с език.
- Ехх, голям късмет имате значи… – възмутено поклати глава той.
Повдигнах невярващо вежда и се закашлях.
- Хайде, махай се – посочи ми зеещата врата.
- Моля? – ухилих се и моментално станах горе.
- По-бързо – затропа с крак и ме побутна навън.
Въобще не бях наясно как се стигна до този развой на събитията, но това не ми пречеше да се радвам като куче на бисквита. Бях готова да се изстрелям през вратата като ракета. И почти го направих. Нещото което ме спря беше един образ, небрежно подпрял се на касата на вратата с усмивка на лице. Примигнах изненадано, защото точно този човек най-малко очаквах да видя.
Може би бях започнала да придобивам някакви медиум сили.
- Дейвид? Какво… – мислех да кажа „Какво правиш тук” или нещо от този сорт, но реших да го спестя. Направо не можех да повярвам, че го виждам. А и като се има предвид факта, че не си бяхме говорили от две години насам, заради един така неочаквано избухнал скандал… Да, не бях очаквала да видя брат си. Въобще. А камо ли сега, тук.
- Няма ли „здрасти”? – попита, без дори да помръдне. Хм мм, не се беше променил особено.
- Здрасти? – по-скоро попитах аз. Воденето на този разговор беше как да кажа. Странно. Ако въобще можеше да се нарече разговор.
- Здрасти. Как си? Как я караш? – започна престорено той – Искаш да ти тегля думите от устата с ченгел ли?
Тръгнах напред, завъртайки очи. Очевидно нямаше да намеря общ език с него скоро време.
- И няма да попиташ защо съм тук? – беше ме последвал. Вървеше 2-3 крачки зад мен. Но не можех да му отрека че ме познаваше прекалено добре… Въпреки всичко…
- Добре. Дейвид, защо си тук? – обърнах се към него и го погледнах в очите. Погледът му си беше същият както го помнех.
- Дойдох ти на помощ – размаха театрално ръце и извиси глас.
- Моля? На помощ ли? – засмях се. – Ела ми дъхни. Да не си се напил?
Той се спря и ме погледна сериозно.
- Ана, – започна бавно – да не мислиш, че Архангел Михаил дотърча, за да те изкара от тук?
- Чакай… – стъписах се аз – Ти ли беше?
Не отговори, само се подсмихна леко.
- Сега си ми задължена – направи онова нещо с веждите, което винаги ме е карало да се смея.
- Да, прав си – печално въздъхнах. – Но още сме скарани – обърнах гръб и тръгнах напред отново. – Ще помисля за вариантите за отплата.
Отзад се чу нещо от рода на „Боже”, но репликата след него ме стресна.
- Не е задължително да е така – гласът му се носеше точно зад рамото ми.
- Кое? – казах уж безразлично, без да се обръщам, макар да знаех какво иска да каже.
Той не отговори. Само усетих как ме извъртя към себе си и ме прегърна силно. И докато не го направи не бях осъзнала колко много имах нужда от това. Нещо в мен, затъкнало се в гърдите ми започна да ме свива. Брадичката ми потрепери, а очите ми се напрегнаха, миг, след което се наляха със сълзи. И въпреки че не знаех от какво са – от щастие или нещо друго, бавно закапаха надолу по бузите ми. Не исках никога да го пускам. Каквото и да беше станало… това, в момента, не можеше да се сравни с нищо. То беше най-ценното за мен.
И сякаш от нищото нещо – може би съзнанието или сърцето ми – не знам точно, прищрака… промени ме.
Явно разбрах, осъзнах че брат ми беше единственото което имам и че всъщност освен него нямам особена причина да преча на света.
- Защо плачеш? – чух го да казва. Но знаеше отговора, сигурна бях…
- Аз… липсваше ми – проплаках, гласът ми прозвуча заглушено, треперливо. И да, може би изглеждахме като в някой сапунен сериал. Прегърнати в мизерния, мухлясал коридор, аз хлипаща и ронеща сълзи. Но не ми пукаше колко лигаво изглеждахме. Беше важно само колко добре се чувствах.
- Наистина ли? – засмя се леко той – Не го бях очаквал.
- Стигааа – мигнах няколко пъти и го ударих леко. Подсмъркнах и прокарах опакото на ръката си по бузата ми. – Говоря сериозно. – Вдигнах очи и го погледнах.
- Хубаво – усмихна се. – Какво ще кажеш на първо време да се махнем от тук, а? – дръпна се назад, все още усмихнат.
- Супер. Само един въпрос.
- Слушам те.
- Как успя да се разбереш със злобните ченгета?
- Чувам вии – нечий глас ме стресна. Забелязах един закръглен, абе направо си беше пухкав, чичко в дъното на коридора в традиционната за полицаите униформа, захапал бургер в уста.
- Дъг – поздрави го брат ми.
- Чакай… Ти го познаваш? – засмях се.
- Да, как мислиш всичко ти се размина? Нали знаеш.. С връзки всичко се постига.
Отправих поглед към Дъг, а той ми намигна.
- Окей – вдигнах рамене и затеглих Дейвид към изхода.
Не усетих колко бързо бяхме стигнали до къщата му. Целият път до там беше облян в приказки кой как е, къде, защо, кога, но общо взето не засягахме истинските си проблеми. За мен бе достатъчно, че имам отново брат.
Загледах се в зелената градинка ограждаща къщата. И с радост се сетих, че не бях единствената, която мразеше родителите си. Дейвид бе напуснал онзи пъкъл много преди мен. И то по собствено желание. След което беше дошъл тук.
- Влизай – покани ме и отвори врата.
- Мерси – усмихнах се и пристъпих уверено вътре. – Ехааааа – очите ми зашариха из стаята. – Тук да не е сновала добрата фея кръстница?
- По-скоро добрият… фей майстор – засмя се той.
- Фей? – обърнах се към него и повдигнах учудено вежда. – Нова лексика ли се опитваш да създадеш?
- Не. Обаче ми се отдава, не мислиш ли?
- Пффф. Да… трябва да станеш .. езикооткривател – въобще не бях усетила как сме започнали да се държим… Точно като едно време.. Все едно нищо не се бе случило…
Прехапах устна спомняйки си за деня, в който бях обявила, че го мразя.


- Кой, по дяволите си ти, че да ми държиш сметка? – бях изкрещяла. – Животът си е мой и ще си правя, каквото си реша с него. Не си ти този, който ще ме управлява. Нито онези кукувци, които наричах родители, нито който и да било!
- Ти не разбираш в какво си се превърнала! Нима искаш след няколко години да ме извикат да идентифицирам трупа ти, намерен в канавката? Това ли искаш?!
- Не, няма да стане така – продължих да се дера аз. – Мисля че имам достатъчно багаж на последният етаж, – бях посочила главата си, – за да знам какво правя. И ти няма да ме накараш да се променя. Явно нямаш и грам вяра в мен, щом си мислиш, че няма да се справя!
- Какво? – бе се засмял ехидно – Да се справиш ли? Там накъдето си тръгнала няма справяне! Това не е начин на живот! Така обричаш само себе си!
- И като е така какво те бърка теб? Щом няма да ти навреди никак, защо, по дяволите ти дреме какви решения взимам за МОЯ живот?!
- За бога чуваш ли се? Ти си ми сестра, искам най-доброто за теб!
- Така ли? Защото аз останах с друго впечатление!
- Спри да се държиш детински, изхвърли всички спринцовки, всички наркотици и се прибирай!
- Майната ти!


- Ани? Ана? – Дейвид размахваше ръка пред лицето ми.
- Извинявай… Замислих се – тръснах глава няколко пъти – Таа. добре са преобразили мястото… Като се сетя каква кочина беше и ми става лошо.
- Ей, не говори така за кочинката ми. Ще те чуе!
- Може да си пораснал с две години, но си си останал същото лигаве – изплезих му се и тръгнах към хола.
- Както и ти – въздъхна той, тътрейки се зад мен.
Отиде до другата стая, предположих че беше кухнята, понеже се върна с чиния шоколадови сладки и две чаши.
- Искаш ли сок? – изкиска се той и ми подаде едната чаша.
- Да ти приличам на петгодишна? – нацупих се, вземайки си една сладка – Но виж… Шоколад няма да откажа…
- Да, вече не си малка – подсмихна се. – Бих ти предложил кафе, само че в момента нямам.
- Око, излагация пълна! Как може такова нещо? – възмутено размахах показалец.
Дейвид седна на дивана, като дръпна и мен.
- Сега кажи ми… гадже имаш ли си? Да го набия.
Така ми липсваха неговите закачки и сега, когато ги чувах отново сякаш бях друг, по-весел човек.
- Не, нямам – отвърнах и си взех още един сладкиш, като, без да искам поръсих малко трохи, сиреч направих пътечка.
- Прашчо!
- Не съууум – из ломотих с пълна уста, което прозвуча по-скоро като подкрепа на неговото твърдение. – Е, добре, може би малко.
- Сега, сериозно. Как живееш? Тоест? Справяш ли се? Имаш ли нужда от нещо?
- Ей. Въпросите един по един. Добре съм. Малко обедняла но това няма значение. Ще се оправя.
- Не съм сигурен? Онзи кретен … Все още работиш за него нали? – вече стана сериозен – Бие ли те още?
Да… Това, което беше породило скандала ни преди време беше точно факта, че Дейвид случайно забеляза една синина на ръката ми, принуждавайки ме да му разкажа всичко. И понеже бях по-малка и не умеех да лъжа много добре, бях решила да изпея всичко… Като в последствие съжалявах.
- Не – поклатих категорично глава – много съм си добре. Нищо ми няма … Не искам да засягаме тази тема, може ли?
- Хубаво. Но бъди сигурна, че ще те питам отново.
- Добре – кимнах – А ти още ли си ерген? – засмях се.
Скръцна весело със зъби и приглади кестенявата си коса.
- Да… Много съм красив и затова жените ги е страх да ме доближат…
- Пф! Моля ти се! Направо пращиш от хубост…
- Така си е… – погледна вече празната чиния, в която някога кротуваха шоколадовите сладки. – Ламя! Защо не каза, че си гладна, има замразена пица в хладилника, можеше да я опека.
Очите ми светнаха, а в тяхна подкрепа стомахът ми изтърколи.
- Би ли го направил за мен? – запърхах с мигли и се ухилих.
- Ламя… лаааамя! – заклати той глава и тръгна към кухнята отново.
Станах горе, провиквайки се:
- Дейвид, накъде е тоалетната?
- Тръгваш по десния коридор, вратата в дъното – отговори.
Изприпках, където ме беше упътил, а именно – двете нули. Затворих вратата след себе си. Реших, че няма да е нужно да я заключвам и завъртях синьото кранче, оставяйки водата да си тече. Завъртях се наляво, после надясно, осъзнавайки, че чантата ми я няма. И не, не я бях оставила в хола, а онези скапани полицайчета ми я бяха конфискували. Ъххх.
Наплисках лицето си няколко пъти, след което спях водата. Въздъхнах и втренчих поглед в голямо огледало срещу мен. И като се вгледах по-внимателно се уверих, че някога Дейвид е бил прав. Това не бях аз. Вярно, бях пораснала, но не това беше въпросът.
- Ан, идваш ли? – чух приглушено брат си от другата стая.
- Даа, секунда – въздъхнах още веднъж, разтърках очи, след което попих лицето си с хавлията и излязох.
Ухаеше толкова вкусно, че устата ми се напълни със слюнка. Хммм от кога не бях яла свястна храна един Бог знае. И кажи речи дори бях забравила вкуса на пицата…
Отидох към всекидневната, подтичвайки.
- Припкаш като козичка – Дейвид не пропусна възможност да се дразни.
- Знам – надникнах зад рамото му, съзрявайки храната.
- Ей, ще ти потекат лигите – побутна ме той, докато слагаше парчетата в чиния. – И недей да лапаш веднага, горещо е.
- Добре, добре – прозвуча като „говори си, не ми пречиш”. Щом чинията докосна масата награбих едно парче буквално като хала.
- Като си пееш Пенке ле, кой ли те слуша? – печално поклати глава.
- Пенке ли? Откъде го чу това? – засмях се.
- Това е българско име.
- Ъъ?
- Имам приятели от България – уточни.
- Аххххааааа – закимах и се ухилих.
- Тик-так, тик-так – забарабани по масата – Кога стана 5 и половина…
Секунда. Две. Три.
- Чака… чакай.. Сериозно ли е 5 и половина? – кажи не, кажи не. Сърцето ми заплаши да се пръсне от думтене.
- Няма лъжа, няма измама. Защо? Какво има? – притесни се. Можех да го усетя.
- Трябва да тръгвам! – почти изкрясках аз и панически се втурнах към вратата.
- Хей, чакай. Какво има? Къде трябва да тръгваш?
- Нямам време, аз… колко време е пътя до старата сграда на общината? Ако ходя пеша?
- Аммм не по-малко от час. – отвърна и повдигна вежда, настигайки ме.
- Дявол го взел, ще закъснея! – казах по скоро на себе си, забила поглед в земята.
- Искаш ли да те закарам? – Дейвид бе дошъл зад мен, хванал раменете ми. – Не се паникьосвай, няма да закъснееш където и да отиваш. – Обърнах се, а той ми смигна.
- Казвала ли съм ти, че имам най-страхотният брат на света? – усмихнах му се.
- Ооо, недей така, ласкаеш ме – засмя се и отвори входната врата. След което я затвори и заключи.
„Пиу”. Една черна Toyota издаде звука. Колата вече бе отключена и ме чакаше.
Шмугнах се на предната седалка, като секунди след това на шофьорското място се качи Дейвид.
Точно в 6 без 4 минути слязох от колата. Пътя прекарахме в мълчание, аз обмисляйки предстоящото.
- Чао, Дейвид! – целунах го по бузата и изскочих навън. Колко добре се чувствах в момента… Не исках да тръгвам.
- Чак. После ще наминеш, нали? – побърза да попита.
- Как иначе? – усмихнах му се.
Помахах докато колата се отдалечаваше. Огледах се, но не видях място, където бих могла да седна, затова се тюфнах на студеният бордюр, оглеждайки се за Стив. И вместо него пред мен се спря онзи сив Мерцедес, който помнех от вчера. Не бях сигурна дали случайно се е озовал тук или (както бе по-възможно) чакаме мен. Но все пак реших да не рискувам.
Едното стъкло се смъкна (точно като по филмите) и от там се показа Стив с прошарената си коса. Липсваха му само черни слънчеви очила и скъп ланец.
Без да казва нищо ми направи знак с ръка да вляза в колата. Колебах се няколко секунди, след което реших, че няма какво да губя и се набутах вътре.
- Здравей, хлапе – гласа му беше дрезгав, носещ се от седалката пред мен.
- Хей, Стив – поздравих го, но забила поглед през затъмнените стъкла. – Къъде отиваме? – с тон на първолак, чакащ близалка изстрелях.
- Ще видиш. – отвърна, без особена емоция в гласа.
- Хах… дообре. – притеснено огледах вътрешността на автомобила и затропах с крак.
- Спокойно, аз не хапя – обърна се назад и се усмихна. Това трябваше да подейства добре, но май имаше обратният ефект.
- Да… Сигурно – смрънках под носа си. – Тааа какво е тооолкова важно?
- Нетърпелива си – хххх сякаш не беше очевидно. Или този човек започваше да ме дразни или аз бях прекалено изнервена в момента. Предположих че вторият вариант бе по-вероятен. – Но хубаво, ще ти кажа. До колкото знам ти си един от най-приближените служители като цяло на Макс, нали? – говореше сякаш става дума за фирма-монопол.
- Ъъъ да, а ти не си ли? – до колкото помнех Стив беше нещо като съдружник на Макс, двамата сключваха сделки… Правеха общ бизнес и така нататък.
- Бях. Тоест още съм, но той не ми вярва вече – каза уж с тъга в гласа – И точно поради тази причина ми трябваш ти… Иска ми се да разбера какво крои шефчето.
!!! Удивителните в съзнанието ми се оцветиха в червено .. Нима Стив искаше да работи срещу Макс? Дали той беше птичката?
- Не съм сигурна, че искам да ти кажа, въпреки че не знам нищо… – въобще нямах намерение да се превръщам в заговорница и да си навличам проблеми.
- Щом не знаеш нищо, ще се постараеш да чуеш нещо.
- Не, аз … не искам. – отсякох.
- Хайде де. Не ти ли се иска да му отмъстиш? – И незнайно как знаеше начин да ми въздейства – Поне малко? И не ми казвай че се държи с теб като с принцеса, защото знам че не е така…
Беше прав. Като се замислех колко много имам да връщам на онова говедо, цялото ми съзнание се заливаше от гняв. И всякакъв разум, всякаква граница изчезнаха… Забравих думите на Макс за песнопойката, забравих заканите му… изпариха се…
Стиснах длани в юмруци, зъбите ми скръцнаха. Нямах какво да губя (поне така си мислех в този изпълнен с ярост момент. Дейвид бе напуснал съзнанието ми, макар и временно). И наистина желанието ми да сдъвча, после да изплюя, след което да стъпча човека, който ми бе причинявал толкова много болка бе по-силно от колкото някога съм очаквала.
И докато съзнанието ми кипеше, бузите ми се обагряха в чернено, Стив хвърли малко прозрачно пликче, пълно с бял прах, в скута ми. Това бе другото, от което имах нужда в момента.
Грабнах го, с усмивка на лице и се впуснах в разказ за всичко, което знам относно шефа си.

2Порочна /Vicious/ Empty Re: Порочна /Vicious/ Вто Фев 01, 2011 3:43 am

Анабет де Ан Крист

Анабет де Ан Крист

Скоро ще има още само да го напиша (:

3Порочна /Vicious/ Empty Re: Порочна /Vicious/ Пет Сеп 02, 2011 8:09 am

Jiselle Vernie

Jiselle Vernie

Аз май ще мина през всички разкази. ;д Много е интереснооо, все едно пишеш.. не зная, цяла книга. ^^ Дано скоро да пуснеш и следващата глава, че ми стана наистина интересно. Razz

http://wizardry-school.bulgarianforum.net/

Sponsored content



Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите