Основен партньор!
Latest topics
» Да разменим банери(:
Пет Ное 08, 2013 6:16 am by Nova Berry

» Спам нашествие;;
Сря Мар 20, 2013 6:23 am by chaos

» Разяснения за групите;
Нед Сеп 16, 2012 12:35 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Джасмин Балард;
Съб Авг 11, 2012 4:20 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Исая Вилън;
Съб Авг 11, 2012 1:05 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Запази си лик;
Вто Авг 07, 2012 4:33 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Заети и запазени ликове;
Вто Авг 07, 2012 4:31 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Рекламки
Пет Яну 27, 2012 10:58 pm by Drake Gordon

» Спам...за кой ли поред път хД
Съб Яну 14, 2012 10:55 am by anyone

» Търся някой за РП
Сря Яну 04, 2012 9:11 am by Мелиса Джоунс

» Въпроси
Пон Дек 12, 2011 8:09 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Да се сприятелим...
Пон Дек 05, 2011 8:13 am by Dahlia Malory Fairwell

Вход

Забравих си паролата!



Приятели на форума
















Pretty Little Liars-RPG forum

House of Night - един нов свят



Photobucket
















































































You are not connected. Please login or register

Герои от аристократично потекло

Иди на страница : Previous  1, 2, 3  Next

Go down  Съобщение [Страница 2 от 3]

Име: Анна Ивановна Адамс

Години: 19

Местожителство: Сейнт Джон

История: Анна не знае кой знае колко за себе си. Още от малка тя израства в ръцете на приятелско семейство на родителите й, защото майката и бащата на момичето са били убити. В новото семейство тя живее добре, приета е добре от всички. Те не й казали истината, че е осиновено дете, но на 14 тя сама го разбира.
Както се забелязва, Анна има руски произход. До 15 годишна възраст живее като нормалните деца на аристократи, горе долу нормално, макар да знае, че не е от това семейство. . Един ден обаче разбира, че родителите й са убити, а за да я предпазят, всички от семейството, при което е, и казват, че родителите й са убити от пирати. От тогава насам Анна не харесва пиратите и е готова да търси причината за смъртта на родителите си, макар да е наясно, че каквото и да стори, това няма да ги върне.

Характер: Анна е страшно буйна и понякога дори избухлива. Не оставя останалите да я командват и ако реши да направи нещо, ще го направи въпреки всичко и всеки. Много е наивна и упорита, който и да спори с нея е загубен. Обича да се разхожда, обича да се осамотява. Мрази да я лъжат, мамят. Като цяло не обича лъжата и за това не я бива в лъжите. Срамежлива е, да, но основно, когато някой непознат я заговори, а това се случва често, защото тя не обича да стои затворена у дома си. Смела е, макар това понякога да граничи с глупост. Лесно влюбчива е, но трудно се доверява истински при нови запознанства. Като цяло самата тя е противоречива личност и лесно мени настроенията си, в един миг може да е спокойна, но в следващия да започне да се гневи за нещо.

Външен вид: Анна има руси къдрици като злато и големи пъстри очи. Именно по очите най-често може да се забележи настроението на аристократката; ако е тъжна, те сякаш придобиват леко син оттенък, а когато е щастлива, изглеждат зеленикави. Кожата й е млечно бяла и ужасно мека. Устните на девойката са бледорозови, като долната е по-плътна, а тялото й е добре изваяно до последния детайл. Средна е на ръст, не много висока, но пък не и ниска. Като цяло Анна е наистина красиво момиче. Няма дреха, която да не й седи, защото талията й пасва на всяка една рокля. Ръцете на девойката са дълги и слаби, както и много ловки, а краката й са също толкова издължени. Именно заради красотата си Анна е пленявала много мъжки сърца без да го осъзнава.


Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3



Последната промяна е направена от Анна Адамс на Пет Дек 17, 2010 9:33 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

Вижте профила на потребителя
Разшири още малко и трите характеристики на героинята ти и ще те одобря. Smile

п.п: Още нещо - не можеш да бъдеч Иванович, това е мъжка фамилия. За жените е Ивановна.


_________________
Still searching for our way, our way through the dark
mountains we left behind, the fire and it's spark
fighting the spell, drowning coins into the wishing well
dreams turned into nightmares and heaven turned into hell

We sailed across the seven seas, lighting candles in the wind
moving on to the midnight sun, rising up again
the twisting and swirling, we're losing the ground, running out of time
The execution of your mind sent shivers down your spine

They're cursed by the spell
and turned into fallen angels
they're going through hell
a howl in the night
they're tolling the bell
hiding their faces in the darkness
unhallowed is the sinner, holy is the saint
it's the curse of the damned

Something's in the air, told us to beware
the rain kept on falling and the evil's not too spare
believing the charm, the sword and the gun, seeing cracks in the wall
facing the mask of the devil, carved into stone

Вижте профила на потребителя http://port-royal.bulgarianforum.net
Сега става ли?

Вижте профила на потребителя
Перфектно е... Smile Одобрена, добре дошла!


_________________
Still searching for our way, our way through the dark
mountains we left behind, the fire and it's spark
fighting the spell, drowning coins into the wishing well
dreams turned into nightmares and heaven turned into hell

We sailed across the seven seas, lighting candles in the wind
moving on to the midnight sun, rising up again
the twisting and swirling, we're losing the ground, running out of time
The execution of your mind sent shivers down your spine

They're cursed by the spell
and turned into fallen angels
they're going through hell
a howl in the night
they're tolling the bell
hiding their faces in the darkness
unhallowed is the sinner, holy is the saint
it's the curse of the damned

Something's in the air, told us to beware
the rain kept on falling and the evil's not too spare
believing the charm, the sword and the gun, seeing cracks in the wall
facing the mask of the devil, carved into stone

Вижте профила на потребителя http://port-royal.bulgarianforum.net
Име на героя: Дерек Роусън Втори

Години: 23

Местожителство: Сейнт Джон

История:
Дерек е роден в заможното семейство Роусън. Носи имаето на баща си - Дерек, но по нищо не прилича на него. Родителите му от малък го подготвят за живота във висшето общество - записват го на уроци по пиано, учат го на етикет, наемат едни от най-добрите учители, които да му преподават. Но младият Дерек не се интересува нито от изкуство, нито от наука, затова часовете, които са определени за обучението му, той използва за игра с приятели или разходки из имението. Високите очаквания на семейството му и мечтите за бляскаво бъдеще са разбити, когато те с мъка разбират, че синът им никога няма да бъде такъв какъвто те искат и с всички сили се опитва да заобиколи пътят, който са му отредили.
Историята на Дерек не е никак необикновена, той е просто поредното момче, което се опълчва на семейството си. Животът му се върти около това да не се подчинява на баща си, да разбива обществените представи за изисканите младежи и... да се забавлява, разбира се.

Характер:
Дерек има ужасно променлив характер. В един момент може да е добър, учтив и мил, а в следващата минута да стане ужасно груб и надменен. От дете е свикнал да получава всичко, което иска, затова не търпи някой да му противоречи или да му се противопоставя. Типичното дете на богаташи - прави каквото си поиска, знаейки, че парите на мама и татко са достатъчни, за да го измъкнат от неприятностите, в които се забърква. А т0ва се случва много често, защото мрази правилата и се стреми да ги нарушава при всеки удобен случай. Обществените порядки, той приема за "начин да те държат в подчинение", а свободолюбивият му характер не може просто така да се примири с нещо подобно. Скандален е в действията си и непреклонен в решенията си - затова се е превърнал в черната овца в семейството. Колкото и да го обичат, родителите му често споделят пред приближените си какво разочарование им носи... Факт, от който Дерек не се срамува, а точно обратното. Тъй като обича да е център на внимание, подобна слава, го "поставя" в устите на всички.
Дерек е упорит... или по-точно, прекалено голям инат, за да се откаже. Отказът е равносилен на загуба, а загубата е нещо, с което той не се примирява така лесно, просто защото огромного му его не му позволява.
Жените са една от многото му страсти, но никога не се впуска във връзки. Опитите на родителите му да му намерят съпруга, той отклонява като казва, че е прекалено млад, за да се ожени. В повечето случаи не е много трудно да вкара момичетата в спалнята си, но понякога му се налага да слага маската на порядъчен и учтив джентълмен. Роля, която му се отдава наистина добре и която той с удоволствие играе. Въпреки славата си на женкар, Дерек е романтик. Обича да подарява подаръце на момичетата си, да ги глези и да ги обсипва с внимание... е поне докато не си намери ново забавление. За разлика от повечето мъже, той не обича да говори за подвизите си. Просто предпочита да чува похвали от околните, пред това той сам да се хвали.
Дерек е верен към приятелите си. Не понася предателството и лъжата, затова и сурово наказва подобни прояви. Притежава отлични обноски, а думите му винаги са точно премерени и на място.

Външен вид:
Дерек не е много висок - около 177. Въпреки, че не е много мускулест, тялото му е добре оформено.
Дерек е с черна, не много къса коса. По принцип я държи в прилежен вид, но понякога я оставя небрежна - още един начин да се противопостави на родителите си, които винаги му повтарят, че трябва да е в безупречен вид. Има сини очи, които често държи леко притворени, подсилващи още повече арогантния му вид. Леко изкривената ироничка усмивка почти никога не слиза от лицето му.

Снимка: Тук

Вижте профила на потребителя
Oдобрен!


_________________
Still searching for our way, our way through the dark
mountains we left behind, the fire and it's spark
fighting the spell, drowning coins into the wishing well
dreams turned into nightmares and heaven turned into hell

We sailed across the seven seas, lighting candles in the wind
moving on to the midnight sun, rising up again
the twisting and swirling, we're losing the ground, running out of time
The execution of your mind sent shivers down your spine

They're cursed by the spell
and turned into fallen angels
they're going through hell
a howl in the night
they're tolling the bell
hiding their faces in the darkness
unhallowed is the sinner, holy is the saint
it's the curse of the damned

Something's in the air, told us to beware
the rain kept on falling and the evil's not too spare
believing the charm, the sword and the gun, seeing cracks in the wall
facing the mask of the devil, carved into stone

Вижте профила на потребителя http://port-royal.bulgarianforum.net
мерси Smile само ако можеш да ми смениш името на Дерек Роусън Smile

Вижте профила на потребителя
Готово. Smile


_________________
Still searching for our way, our way through the dark
mountains we left behind, the fire and it's spark
fighting the spell, drowning coins into the wishing well
dreams turned into nightmares and heaven turned into hell

We sailed across the seven seas, lighting candles in the wind
moving on to the midnight sun, rising up again
the twisting and swirling, we're losing the ground, running out of time
The execution of your mind sent shivers down your spine

They're cursed by the spell
and turned into fallen angels
they're going through hell
a howl in the night
they're tolling the bell
hiding their faces in the darkness
unhallowed is the sinner, holy is the saint
it's the curse of the damned

Something's in the air, told us to beware
the rain kept on falling and the evil's not too spare
believing the charm, the sword and the gun, seeing cracks in the wall
facing the mask of the devil, carved into stone

Вижте профила на потребителя http://port-royal.bulgarianforum.net
Име: Ан Елизабет Кроувил /Anne Elizabeth Crowville
Години: Деветнадесет и половина
Родна страна: Англия
Местожителство: покрайнините на о-в Сейнт Кроа
Роднински връзки: Джонатан Кроувил - по-голям брат

История: Всеки мечтае да бъде специален по един или друг начин.
Като всяко едно нормално деветнадесет годишно момиче, някъде дълбоко в душата си Ан Елизабет Кроувил също таеше надеждата някой ден да се почувства такава. Може би това бе една от причините, поради които още не се бе предала пред оковаващият я в тези тежки, железни вериги живот, на който бе обречена от самото си раждане или дори още от преди това...

13.януари.1810 година:
Бурята продължаваше...
Острият вятър безмилостно разкъсваше всичко, попаднало пред разярения му поглед. Какво бе успяло да причини такива сериозни повреди на самочувствието му, че да го ядоса така, никой не можеше да каже. Ала резултатът определено бе налице.
Но действието, на което ще станете свидетели не се развиваше навън, придружавано от стенанията на жертвите на вятъра и тяхната тъжна песен.
- Момиче е... - пискливо съобщи разтреперан женски глас.
Да се радват ли трябваше? Като че ли... След като вече имаха наследник, какво значение имаше за тях второто дете? А и изглежда Брандън вече имаше достатъчно сериозни планове за едва прогледналото пеленаче.
- Може би трябва да я свържем с някой от рода Валерион - замислено разсъждаваше той. - Вярно, не са в нашия диапазон, но... - последва недовършено изречение, грубо прекъснато от думите на жената, все още стискаща в ръцете си малкото човече, уплашено примигващо с очи.
- Бран, та тя току-що се роди! - "Дори най-добрите художници не рисуват с такъв размах", искаше и се да му каже. Кой знае защо, тя реши, че ще е по-добре просто да замълчи, оставяйки вече тържествуващата тишина да обгърне в задушаващата си прегръдка цялото помещение. Не бе хубаво да се спори с човек като Брандън в такъв момент, а ако имаше някой, който да е напълно наясно с този факт, то това бе Арина... А и тя не се сещаще за някой по-малко неподходящ за това сравнение.
А далеч от случващото се, свило се на кълбо в отсрещния ъгъл на стаята, стоеше малко момченце...

17.юли.1818 година:
Дългите разкъсани краища на червената рокля, която малкото момиче ненавиждаше толкова много, се надпреварваха по горещия пясък. Босите й, разранени крака весело танцуваха с вълните, едва достигащи спокойния бряг. Дори изпепеляващите лъчи на обедното слънце вече се бяха примирили с победата на умората, която само с един замах ги бе оставила без сили...
Каквото и да ставаше, днешната случка не трябваше по никакъв начин да достига до ушите на родителите й. И тя го знаеше. Знаеше го и момчето, което тъй решително крачеше след нея.
Немирните се къдрици на Ан Елизабет игриво трепнаха във въздуха, но надеждата на момичето унило се строполи на земята, точно както направиха те само няколко секунди по-късно.
- По дяволите, Рон - ядосано изруга тя, а момчето дори и не опита да се замисли откъде осемгодишната му събеседничка бе научила такива думи. В края на краищата той също не разполагаше със завидно количество опит зад гърба си - бе едва на единадесет, а единадет годишните деца рядко се отличаваха с кой знае каква съобразителност.
- Трябва да си вървиш - бяха единствените думи, които се изпълзнаха от стиснатите й устни. - А аз трябва послушно да изприпкам в къщи, за да изслушам поредната реч за това как изборите в живота ми не могат да бъдат мое дело.
A той просто стоеше, изправен срещу нея, потънал в сериозния поглед на тези големи сини очи... неспособен да говори.
- Хайде - подкани го Ан Елизабет - Няма да ме търсят вечно...
- Госпожице Кроувил! - нечий, изпълнен с емоции глас, прокънтя в далечината. Приближаваше се...
- О, Господи, най-накрая! Къде ли не ви търсихме? - обади се друг, от значително по-близко разстояние.
Ето така завърши първият опит на малкото момиче да избяга от клетката, в която бе приклещена. И тя за пореден път разбра колко грижливо е предопределена цялата й съдба. Не, това в никакъв случай не я спря да опита отново и отново. Просто й показа колко малка бе нейната роля в собственият й живот.

_________________
Така изглеждаха дните на малкото момиче. А също и на голямото. Така живееше тя - лишена от право на личен избор, ала твърдо решена да не оставя тази малка подробност да съсипе живота й.
Но имаше и моменти, в които тя за пореден път си даваше сметка, че никога няма да бъде сама във всичко това. Моменти като този:

27.декември.1827 година
- Имало ли е случаи, в които хората са умирали на собствената си сватба? - с равнодушен глас попита момичето, грижливо опитващо се да пристегне поне още мъничко здравият корсет на бялата си, булченска рокля.
- Не мисля, мила. - още по-спокойно отговори майка й, твърде заета с приготовленията, за да обърне внимание на посланието, спорайващо се в думите на дъщеря си.
- Е, значи скоро може да очаквате първия... - думите й бяха тихи и почи недоловими, но един човек, стоящ кротко и мълчаливо зад нея, с нищо не демонстриращ присъствието си, бе разбрал смисъла им. Този човек бе чичото на Ан Елизабет - Райли.
Именно той бе успял да помогне на племенничката си само няколко часа по-късно, когато тя, със сълзи на очи, но уверено, вървеше към църквата. Какво бе направил той през онзи дъждовен зимен следобед бе тайна и до ден днешен. Не че от тогава бяха минали кой знае колко много години.

_________________
Но липсата на подкрепа от страна на другите, най-вече на родителите й, които заслепени от живота, който така решително се опитваха да променят, не забелязващи колко прекрасен щеше да е той, ако просто... оставеха съдбата да работи сама за себе си, ни най-малко не я обезкуражаваше. Скрити зад маската на послушното, не смеещо да възрази на никого момиченце, нейните планове се доближаваха все повече до крайната си точка - изпълнението им...


Характер: "Запомни малката ми", бе й казал веднъж Райли, "Нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Всичко на пръв поглед толкова красиво и изящно винаги има и тъмна страна. И тя неслучайно е скрита." Тогава деветгодишното момиченце не бе успяло да осмисли тези думи. Бяха й се строрили странни, далечни. Но ето, че съзнанието й ги бе запечатало. И сега тя толкова често се обръщаше назад, към онази есенна вечер пред камината. "Дори и хората ли?", бе попитала тя, а любопитното пламъче в очите й бе грейнало по-ярко от всякога. "Най-вече хората", бе отвърнал някак прекалено сериозно чичо й. Или поне така се бе сторило на малкото момиченце. По този начин бе приключил онзи разговор... Ех, какво ли не би дала Ан Елизабет да се върне там, да му зададе само още един едничък последен въпрос...
Сега, за вече порасналото момиче, тези думи бяха по-скоро плашещи. И въпреки че не би признала пред никого, тя често се затваряше вечер в стаята си, размишляваше над тях и плачеше. Плачеше, докато цялото й лице не се зачервеше от изгарящия допир на малките парещи капчици.
В тези думи тя откриваше себе си. Те сякаш разтваряха здраво залостените врати на същността й и изваждаха на показ нейното истинско, скрито "аз". Но какво бе то? Дали зад тези врати се показваше нейната тъмна, невиждана до сега страна? Нека се опитаме да разберем сами...
Момичета като нея винаги имаха по две лица. Едното, благородническото - онова добродушно излъчване, онези изтънчени маниери, невинната усмивка, придружавана от мекия поглед на големите сини очи... И второто - това, което се показва само пред определени хора. Колкото до Ан Елизабет - е, нека кажем просто, че тя имаше да учи още много за своята втора страна.
Ан Елизабет Кроувил не бе послушно момиче. Въпреки че малка част от населението на трите острова знаеше за това. Не, тя не бе разглезена, нито неблагодарна - оценяваше всички усилия, които родителите й полагаха за нея и се стараеше да им се отблагодарява както подобава. Но като всяко едно деветнадесетгодишно момиче, било то нормално или пък не съвсем, нашата героиня мечтаеше за нещо друго. Обичаше забавленията - макар и по малко по-различен начин. Обичаше незабравимите приключения в книгите - и искаше един ден, независимо кога, нещо такова да се случи и на нея.
Бе решителна и целеустрмена - безспорно две от най-хубавите и качества. Смелост също не й липсваше - или поне така твърдеше чичо й, а ако имаше човек, на когото нашето момиче можеше да вярва за всичко, то този човек бе именно той. Това определено бяха неща, спадащи към нейното първо лице - онова за пред света. Не ме разбирайте погрешно, тя наистина бе такава, решителността и смелостта и далеч не бяха качества, които се опитваше да си припише за пред другите. Просто имаше и такива неща, за които малцина подозираха. Именно те показваха нейното втори лице - това за пред най-близките й.
Докато останалите й приятелки се радваха на талантите си по рисуване, пеене и всички онези досадни за Ан неща, които родителите им ги караха да правят, тя октриваше своето умение. Да разчита странните алгоритми на човешките чувства. Дори зад каменните маски, които някои хора избираха да поставят на лицата си, тя забелязваше блясъка на множеството преплитащи се цветни нишки. Често се случваше да прониква в неща, толкова дълбоко пропаднали в чуждите дущи, че самите им притежатели още не знаеха за тях... Мислите, че е странно някой да знае за останалите неща, с които дори те още не са наясно? Е, мога да ви убедя, че в Ан Елизабет нямаше нищо фантастично и нереално. Тя бе просто едно деветнадесетогодишно аристократско момиче... макар и не съвсем обикновено.
Много други неща бихме могли да кажем за нея... но смятам, че това е достатъчно като за начало. А може би дори по-скоро, отколкото предполагате, ще разберете и още. Всичко зависи от вас.

Външен вид: Ан Елизабет никога не бе била особено висока. И вероятно нямаше да стане. Но тя имаше нещо, с което малко момичета на нейната възраст биха могли да се покланят. Не, това не бе нещо кой знае колко специално, нито пък нещо, в чието търсене слугите на родителите й бяха пребродили страната. Това бе нещо, което излъчваше самата тя... Величие. Онази изтънчена грациозност в походката, за която и някои доста по-големи аристократски дами продължаваха да завиждат. "Хъх", казвате си вие, "поредното богато момиче със самочувствие по-голямо от имението му". Но грешите... Величествената й осанка, маниерите й, наподобяващи тези на кралица, бяха нейната бодлива клетка. Затваряща я в свят, от който нашето момиче упорито се опитваше да избяга.
Големите й светли очи... същите като на майка й; сменящи цвета си в контраст с настроенията на момичето. Немирните й шоколадови къдрици. Бялата й като сняг кожа. С всяка една от своите черти тя излъчваше малко по-горе споменатото величие. Но колко хубаво всъщност бе това?

Допълнително: Още от малка обожава театъра и цирка. Мечтае да се включи поне в едното от двете, дори забелязва в себе си талант... но това остава нейна съкровена тайна... Откъде накъде момиче с нейното положение ще стaва циркова или театрална актриса?
Вие сте първите, които научавата за това, но рано или късно все някой щеше да разкрие тайната й - непоправима романтичка е. Нищо, че толкова усилено се стреми да не го показва пред никого.

Вижте профила на потребителя
Одобрена. Very Happy

Вижте профила на потребителя

????


Гост
Име:Кристофър Ейнджъл Тауърс
Години:19
Родна страна:Англия
Местожителство:Остров Сейнт Джон
Роднински връзки:...
История:
27 април 1810 година , Лондон, Англия
Малкото таванско помещение се осветяшаше едва от няклоко восъчни свещи.Елипсовидния дървен прозорец в дъното на стаята бе открехнат , а посивелите завеси се бяха впуснали в див танц с топлия пролетен вятър.Лунната светлина се опитваше да си пробие път,ала в битката и с тъмата , оставаше губещ.Няколко бели чершафа бяха разтлани на студения дървен под.По лицето на жената се стичаха капки пот.Тъмнокосият държеше ръката и и и шепнеше окуражителни думи.Тя изглежда не го чуваше.Няколко нечленоразделни думи се изплъзнаха от пресъхналите и устни.Те останаха нечути и се разтопиха в тъмата без да получат отговорът, който им се полагаше.Мъжът напрегна слуха си, но тягостната тишина отново бе намерила удобен повод да се намести в малкото пространство.Ръката на жената се отпусна и тя загуби съзнание.От няколко дни тя не беше на себе си.Започна с халоцинации.Твърдеше, че е разговаряла с брат си.Нищо не нормално на пръв поглед, ако се пропуснеше малкия детейл, че го бе изгубила преди повече от петнадесет години в един нелеп инцидент.После нещата станаха по-сериозни.Изморяваше се твърде бързо, не можеше да спи нощем и накрая дойде ред на припадъците.Съпругът и я бе занесъл на лекар.Ала го увериха, че тя е добре и всичко е от бремеността.Силно започна да се съмнява в уверенията на доктора.Особено сега , когато Анастасия лежеше на пода без да помръдва с лице по-бледо и от брашно.Тя бе едва на двадесет и четири.Спомни си как само преди шест месеца тя се бе появила на прага на мелницата, в която работеше и му бе сервирала новината , че ще става баща.Бе толкова щастлива, бузите и се бяха обагрили в един цвят характерен най-вече за ягодовото сладко.А сега този цвят бе изчезнал.Хенри се изправи бързо ,оставяйки жена си на пода.Измина трите етажа стълби на бегом и затръшна тежката входна врата.
-Приготви конят ми!-гласът му проехтя в тишината и конярят,без да каже и дума, намести коженото седло върху черната кобила.
Хенри препусна с каменно изражение и няколко минути след това вече чукаше на вратата на доктор Дженкинс.Местният лекар бе човек на възраст.Косата му отдавана се бе сдобила със няколо сребристи кичура,а на носът му кортко подремваха малки кръгли очила.Явно бе, че туко-що става от леглото, защото вместо с обичайната бяла престилка и черни панталони, той бе облечен с нещо, което с много въображение можеше и да мине за пижама.Няколко думи бяха достатъчни.Доктора се скри за кратко вътре.Чу се шумолене и след малко Дженкинс се появи с голямата си кожена чанта в ръка.Не бе сменил дрехите си, просто се метна безмълвно на коня на Хенри.
Двамата мъже влетяха.Анастасия все още лежеше в несвяст.Дженкинс отиде до нея и положи ръката си върху челото и.После немощно притисна двата си пръста до синкавата плетеница от артерии на китката и.Не усети нищо.Само вледеняващ допир, който му бе достатъчен, за да определи диагнозата и.Всъщност всеки щеше да стигне до заключението , че Анастасия вече не населява този свят.
-Съжалявам-думите резцепиха тишината и удариха Хенри толкова силно, че той залитна.Не можеше да е истина.Не и неговата Анастасия.Та тя бе едва на двадесет и една.И беше бременна.Двамата толкова бяха мечтали за това дете.А сега...
-Детето-в измъченият глас на Хенри се прокрадна нотка надежда
Поне едно от двете му любими същества трябваше да живее.
-Съжалявам-повтори доктора и взе кожената си чанта.Насочи се към вратата, но Хънри стигна изненадващо бързо до него и сграбчи дрехата му.Господин Тауърс бе висок и силен мъж.Годините работа в мелницата бяха основният виновник за изтаканото му от мускули тяло.
-Не ми казвайте , че съжалявата.Вие сте причината тя да умре.Твърдяхте , че нищо и няма.А сега.Вместо да кова детска люлка, ще правя ковчег.-излая Хенри
Дребният доктор измънка нещо под нос.Дори да извадеше детето, то нямаше да оцелее.Все пак жената бе едва в шестия месец.Ала явно тъмнокосият не осъзнаваше това.
Дженкинс сведе глава и запретна ръкави.Извади острия скалпел и разряза бялата нощница, която зловещо се сливаше с кожата и.Следващите няколко мига Хенри щеше да помни завинаги.Стисна здраво камата, която кратко подремваше в кожената му ножншца и се замоли детето да оцелее.Всеки който познаваше Хенри Уилям Тауърс , без грам угризение на съвестта можеше да каже, че той не попадаше в онова разделение на обществото, което се определеше като набожно и ходеше на литургии всяка неделна утрин.Той бе повярвал в Господ, не оспорваше съществуването му, не търсеше някой възел в изплетената от хората философска теория за Всевиштия.Той просто знаше, че има една висша сила, която оправлява всички и раздава правосъдие.
-Съжалявам сир-за трети път се чу тази простичка дума
Хенри коленичи на пода и пое в ръцете си малкото детско телце, което отказа да проплаче и да си поеме въздух.
Тогава като по някакво чудо, очите на малкото отроче на Тауърс отвори очи и проплака.
-Кристофър Ейнджъл-усмихна се Хенри
Дженкинс взе детето и го почисти.После вдигна кожената си чанта и каза, че отива да запише детето в регистрите.
Ала Кристофър не бе обикновен.Преждевременното раждане бе оставило своята горчива целувка върху кожата му.Част от зрението му бе увредено.

17 май,1826година , Лондон ,Англия
Лицето на Хенри бе започнало да се състарява.Милиони малки бръчици се бяха закотвили в кожата му, а черните кичури в косата му се брояха на пръстите на едната ръка.
Той повика Кристофър и няколко минути по-късно момчето отиде при него.То не бе напълно сляпо.Различаваше форми силуети и почти всичко, което се изпречваше на пътят му.Но всяка картина пред очите му бе размазана.Сякаш очите му бяха замърсено стъкло.
-Кристофър, вече си достатъчно голям-треперещият глас на Хенри разтърси мрака-Малко откъсване от бащиното пространство ще ти се отрази добре.Събери си багажа и отиди в Порт Роял.Леляти ще те посрещне.
Без да продума , момчето само кимна и се изкачи по тежките каменни стълби на имението.Вътрешно се радваше изключително много, че ще се откъсне от скучното ежедневие, ала къщата щеше да му липсва.
Хенри обаче не изпращаше Кристофър на пътешествие случайно.Той искаше да го предпази.В Англия бяха времена на бунтове и различия.Не искаше синът му да е в епицентъра на тази буря от различия.Той бе едничкия му син и едничкият му спомен за Анастасия.Толкова много и приличаше.
Кристофър ейнджъл бе едно от ония деца, които не оспорваха родителските решения.За него бащината дума бе закон.Но до тук се изчерпваха положителните качества на това необикновенно момче.Често обичаше да прави бели на гувернандката си.
Този майски следобед обаче без да се заяжда събра багажа си и се качи мирно в каретата.
Установи се в Порт Роял.Живопистно място, ала безредиците им бяха проблем.Много пъти момчето копнееше за дома.Ала в крайна сметка не се прибра повече.Получаваше телеграми от баща си и намираше кой да му ги прочете.След време реши, че трябва да се захване с нещо.Макар да имаше слабо зрение , шестото му чувство бе силно развито.НАучи се да свири на цигулка.За удоволствие.Пари имаше в изобилие макар да искаше сам да изкарва прехраната си.

Характер:
“Невъзможно е само , ако не вярваш”
На тези простички думи бе изграден живота на Кристофър Ейнджъл Тауърс.Макар още от малък да бе различен от всички, той вярваше , че нещата могат да се оправят и че едни ден ще може с гордост да заяви,че не е различен.
Като дете Кристофър Ейнджъл бе определян като палав.С право.Защото това малко торнадо се завихряше дори в най-безветрената ситуация.
Ала годините минаха и буйният му нрав стихна, даващ път на по-зрялото мислене.
Липсата на майка имаше голиме последици върху момчето.Затваряше тревогите вътре в себе си.Отначало трудно, после свикна.
Осъзна, че животът му можеше да бъде и по-лош и това му даде една вътрешна освободеност.Накара усмивката на лицето му да остане там и да не помръдва колкото и безнадеждна да е ситуацията.Оптимизмът го направи по-силен психически.
Гняв...
В редките случаи , в които изпитваше подобни чувства, те бяха просто мимулетни.Отмиванаваха бързо , както и всъщност идват.Смяташе, че животът е твърде кратък , за да се пропилява с излишни негативни думи.Е, има и дни, м които обича да се впуска в трестави караници.Но те са рядкост...
Също както и дните, в които му е скучно.Кристофър се ще намери нещо, с което за оплътни времето си...е, може и да не е много законно , но все пак..
Лъжи и лицемерие.Едва ли има някой , който да харесва тези братовчеди по майчина линия.Те рушат връзки и съсипват планове.Кристофър не правеше идключение и също смяташе, че те трябва да бъдат забранени със закон.
Относно пиратите той празполага с едно единствено мнение.-не ме закачайте и аз няма да пожелая смъртта ви.
Мразеше да плънира, защото винаги се проваляше в това начинание.Предпочиташе да се оставя на прозивола на съдбата.
Не обичаше и да го съжаляват.Искаше хората да го възприемат като равен и да не съдят за него по корицата.
Представата за идеален живот за него включваше някой , с когото да сподели живота си.Както и едни дървен люлеещ се стол и чаша прясно изцедено мляко.

Външен вид:
За формата на косата му можеше да се поспори много.Понякока бе къдрава, друг път решаваше, че ще е савършенно права.Чертите на лицето му са досущ като тези на майка му.Това го правеше нейно копие и караше Хенри да се спомни за жена му.Ръста на Кристофър Ейнджъл бе напълно стандартен и май бе единственото нормално нещо в неговия живот.Разполагаше с 1.87 и бе доволен от този факт.С лекота можеше да се нарече кльощав.Дори самоият той не успорваше този факт.
И ето ги очите...
От далеч се разбираше , че нещо с тях не е наред.Зениците им бяха толкова малки, че почти не се съзираха.Иначе ирисите имаха един необикновенно тъмен цвят, който бе наследил по бащина линия.Едиственото, по което Хенри и Кристофър си приличаха...

Допълнително: ----

одобрен Smile


_________________
Вижте профила на потребителя
Име на героя: Вишъс Фюри Райдър
Години: 24
Местожителство: Сейнт Джон
История:
Историята на Вишъс не е от най-интересните. Роден е в богатото и сравнително влиятелно семейство Райдър. Баща му е бивш комодор ,който се слави с многото убити от него пирати ,а майка му е дама от рода Райдър. Брака на двамата е бил пожелан от главата на семейство Райдър - дядото на Вишъс. Така бащата и майката на Ви се запознават чак на сватбата си. Година след това се ражда Вишъс ,който още от прохождането си започва да се обучава на маниери ,буравене с оръжия ,езда и т.н. Ви няма весело детство ,през повечето време се учи да прави нещо ,а през цялото време е наблюдаван от дядо си. От Вишъс се очаквали велики неща ,дядо му искал от него да прослави рода Райдър и така Ви се присъединил към флота едва на петнайсет ,но не по заръка на дядо му ,а заради желанието да отмъсти за майка си и баща си ,които биват убити когато той е едва на десет. Ви прекарва всяка секунда от живота си като служи в флота и убива всеки пират който му се изпречи на пътя. На деветнайсет Ви се влюбва в едно съвсем обикновенно момиче и дори сключва брак с нея. Няколко месеца по-късно тя бива убита от пирати и това разярява Вишъс и го кара да желае смърта на морските вълци дори повече ,тъй като жена му била бременна. Ви бързо се издига във флота и скоро става комодор ,а месец след повишаването му дядо му умира и остава всичко на внука си. Вишъс рядко се задържа на едно място и постоянно плава из необятните океани ,но като глава на семейството му се налага да се задържа за по-дълго на сушата.
Характер: Ви е доста избухлив и непостоянен. Той неможе да понася някой да го лъже или да се държи надменно. Избухва изключително лесно и е способен на всичко в тези свой състояния. Неможе да се задържа на едно място ,предпочита да пътува и обикаля света. Ненавижда снобите ,но въпреки това му се налага да ги търпи. Трудно се влюбва ,а доверието е едно от нещата който трудно дава на човек. Дружелюбен е когато му се налага ,но през повечето време е арогантен. Винаги даржи да получава това което иска и когато хареса нещо е готов на всичко ,за да го има. Когато си постави цел я изпълнява независимо какво му коства тя.
Външен вид: Ви е висок ,мусколист и красив. Той има руса коса ,очите му са тъмно сини и придобиват странен бласък на силна светлина. Мрази да носи костюми и подобни ,затова предпочита униформата си ,въпреки че и тя не е най-удобната дреха на света. Ви има странно мрачно излъчване ,което може би идва от многото загуби който е преживял. Черното е любимият цвят на Вишъс и затова през повечето време е с черно облекло...
Допълнително: пуши и пие
Снимка: 1
2

Вижте профила на потребителя
Одобрен ;]


_________________
Вижте профила на потребителя

Име на героя: Виктория-Елоис Найтингейл
Години: 18
Местожителство : Сейнт Джон
История : Всеки има своята история и Виктория не прави изключение. Родена в семейството на високопоставен аристократ, тя не се радва на нормален живот. Родителите й - Ричард и Алия са вечно заети с държавни и светски дела, заради което оставят детето си на грижите на слепия му дядо - Даниъл (баща на Ричард). Старецът е бил ветеран от войската и дори комодор, но след едно сражение, при което ослепява, се оттегля от държавна служба, оставяйки славата на сина си, който обаче очевидно няма желание да стане военен. Разочарован от Ричард, баща му се изолира в отделно имение високо в планината, където се отдавна на тъгата и яростта си. От тогава старият човек живее в самота, преследван от собствените си демони. Сами се досещате, че живота при подобен човек би бил пагубен за Виктория. Така или иначе кротка и послушна, тя става под неговата упека именно това, което е и днес. Тъй като Ричард и Алия не се интересуват от нея ни най-малко, тъмнокосата отрасва отритната от собствените си родители и оставена на грижите на слепия си дядо. Това повлиява на разбиранията й за света и я принуждава да порастне бързо. Има сестра и брат, които обаче не са при Даниъл, а при бащата и майката на Алия. Соня и Закарая са по-малки от нея и имат щастието да изживеят пълноценно детство. Докато те лудеят из именията на Алия, Виктория се учи на философия, риторика, фехтовка и химия. Оказва се, че има доста завиден афинитет към природните науки и дори си позволява да експериментира с химически смеси, но дядо й забранява такова нещо изрично - би било под нивото на една дама. Поради тази причина Даниъл набляга на уменията на момичето да борави с меч, стратегическото му мислене и дворцовото възпитание. Тайните му кроежи са да я използва в своя полза и да съсипе сина си - старецът е почти полудял от мъката, която Ричард му е причинил с неподчинението си и е готов на всичко. Уви, чернокосата има други планове. Щом научава за намеренията на дядо си на седемнадесетия й рожден ден, тя решава, че никой повече няма да контролира живота й. Още на другата сутрин напуска имението на Даниъл и се връща в имението на Ричард и Алия в града. За тях е огромна изненада да видят дъщеря си отново, защото са я забравили почти - радостта, че веднага след нея се е родил Закарая, е била твърде голяма и те са го считали за законния наследник на собствеността им. Появата на избягалата им дъщеря проваля плановете им и съвсем скоро започват опитите за покушение над нея. Самата Виктория ясно осъзнава, че зад тях стои собствената й майка, както и сестра й, но не може да се застави да ги премахне от пътя си, както дядо й я е учил. Задоволява се с избягването на капаните им и се преструва, че не знае и разбира нищо. От време на време си позволява да излиза в града предрешена като обикновена селянка, но иначе се държи като истинска благородничка. Противно на очакванията - Даниъл не се притеснява, че тя е избягала от него - той е вътрешно доволен, защото досега е насаждал у момичето независимото мислене и е очаквал този ефект. Знае, че тренировките и психическите влияния, които нарочно е влагал в обучението й рано или късно ще си кажат думата и тя сама ще пожелае да се отърве от онези, които я застрашават. А дотогава ... той ще чака тихо своето възмездие.
Характер: Резервирана и сериозна, Виктория притежава множество черти, които околните считат за отрицателни - например, тя е доста асоциална и не обича да контактува със съществата около нея. Не е от хората, които биха се хвърлили да гушкат малки дечица или животинчета, защото го счита за доста глупава проява. Има стоически характер и е нечовешки търпелива. Обича да рискува, но винаги го прави, след като премисли евентуалните последствия. Държи се студено, някак отчуждено - не се интересува от чуждото мнение, чувства или мисли. Въпреки това не можете да бъде наречена егоискта - не действа в своя полза, а по-скоро според настроението и преценката си. Възможно е да подмине бедняк на улицата, но да даде подаяния на някой изпаднал пияница. Зависи. Нормално е да пропусне убиец да притича покрай нея без да го спре, но да предаде крадец - дори и да е действал поради съображения различни от алчност. Заради това тези, които си мислят, че я познават я определят като странна, непредвидима и безчувствена.
• Слабости/Недостатъци :
Заради факта, че е асоциална не може да завърже много дълготрайни контакти, които евентуално да й помогнат по-нататък в живота. Създава впечатление в останалите, че е високомерна и заради това я избягват.
• Силни страни :
Заради необременения си от излишни емоции ум, Виктория умее да преценява ситуацията, в която е попаднала, правилно и от всички страни. Добър стратег и лидер е, поради факта, че не е праволинейна и обича реда и дисциплината.
Външен вид: Цялата осанка на Виктория говори за едно единствено нещо - превъзходство. Вродената й грация и естествен магнетизъм я карат да изглежда като отговорът на всички въпроси, които хората търсят. Има пронизващи сиви очи, които не изразяват нищо освен безразличие и апатия. Някои хора казват, че в тях не се чете душата на момичето, защото тя такава няма, а се отразява света около нея. Тъмните й къдрави коси са винаги прибрани на стилен кок, така че косата й да не й пречи по време на езда, докато чете или се упражнява с шпагата. Обича да носи тъмни дрехи, в повечето случаи в пастелните нюанси на червеното, синьото, черното или сивото. В краен случай носи бледи кремави или бели рокли. Не се разделя с любимия си накит - малък гердан, единствен подарък от дядо й със снежинка.
Допълнително: Върл почитател на конете и соколите. Обича снега, студа, зимата, кристалните езера, мъглата и тишината.

Вижте профила на потребителя
Одобрена. Smile

Вижте профила на потребителя

Име на героя:Вероник Аурора Шевалие
Ник, Ники, Ро...
Години:18
Местожителство: Сейнт Кроа
История:
Франция, Париж, 12 май 1911..някъде след полунощ
Животът на малката Вероник започна изненадващо объркано.Никой не очакваше, че русата и главица ще излезе на бял свят толкова рано.Оставаха още два месеца до деня убевен от лекарите.Но изненадващите обрати са едно ежедневие, което хората и да искат, няма как да променят.Цял куп от прислуга се суетешеоколо вратата, зад която графиня Шевалие раждаше първата си и единствена рожба.А само един етаж по-долу аристократичен прием се вихреше и шепата елитно общество дори не подозираше, че домакините скоро ще черпят.Но не заради новопридобит замък в покрайнините на града...Питате се защо приемът не бе отменен?Все пак домакинята му раждаше...Е, да, но за тази част на света, приемите се организираха с политическа или пък икономическа цел.В нашият случай второто.Бащата на Вероник се опитваше да достигне до кралския съвет и единственият начин това да стане, бе прием в чест на кралицата, който самата тя да уважи..И как да изгониш нейната височайша особа с думите „жена ми ражда и се налага да съм до нея”.Неприемливо, така смяташе граф Шевалие.
Уви целият симфоничен оркестър не може да замаскира родилните болки на бъдещата майка...Някъде към полунощ детето най-сетне благоволи да спре с терора.Докато градският лекър успее да го измъкне от майчината утроба, голямата стрелка на часовника вече подминаваше дванайсет.Бебешкият плач бе финалния акорд на тържеството.Аристократите се разотиваха с мисълта, че някой нещастен бухал се е заклещил в камината и това е причината за писъците и странните звуци.Набързо скалъпена лъжа, която граф Шевалие пробута на гостите и ..дори на смата кралица.

Покрайнините на Франция, 12 май 1921 ...някъде преди полунощ
Малката Вероник порастна .Като дете на аристократи получаваше всичко.И като дете на аристократи, се налагаше да спазва някои норми, забрани и ..задължения.Кралските приеми бяха поредната дупка на кавала.Поредният бе факт и то в навечерието на рождения и ден.А как само мразеше кралицата...та тя бращолевеше само за закони и закони..и пак закони.А кое дете обичаше тази дума.Законите си бяха чисто и просто разновидност на забраните.
И това бе денят, в която тя реши, че ще съсипе бала.Лесна задача за едно десет годишно дете.Лесно можеше да се промъкне под масата, лесно можеше да хване единия край на покривката и да го завърже за нечий крак.А когато това стана, фенския аристократ решил, че ще подиша чист въздух ...повлече цялата покривка, в комплект с грамадните свещници, които..успяха да подпалят перуката на издокарана дама, кикотеща се дразнещо.Е кикотенето прерастна в писъци, които успяха да накарат Вероник да заобича приемите.
Естествено, всяко предателство, колкото и добре да бе скрито, излизаше наяве и мъкнеше със себе си последствията.
-Заминаваш при леля си!-последните думи, които чу Вероник от граф Шевалие...
Проблемът бе, че домът на лелята бе на ...3 000 километра от родното пространство.
Още на следващия ден Аурора стягаше куфарите и само дванадесет часа по-късно вече изучаваше новия си роден дом..
Шест години по-късно...
Вероник порасна, но характера и си остана същия.обичаше да съсипва приеми и това предизвика у аристократите коси погледи игневно шушукане..Шушукане, което тя се научи да игнорира.

Характер:
Същински свободен електрон.Но това май сами го разбрахте от текста по-горе.Не я свърташе на едно място, а в главата и нямаше нито една едничка мисъл, водеща към някое нормално действие.
Сини коне, лилави жаби...въображението и бе един от най-големите помощници в правенето на глупости.
Но тя порастна..Вярно, все още мразеше приемите и с удоволствие ги разваляше, но все пак започна да се държи ..почти зряло.Почти бе водещето.Защото Вероник бе по непредстказуема и от морето.Понякога се събуждаше с мисълта, че ще прекара деня заровила глава в поредната приключенска книга..или зад черно-белите клавиши на пияното.Друг път осъмваше с ясната идея, че днес ще се шлае из гората или пък ще навлече чифт панталони и ще позяпа търговските кораби на пристанището..
А смехът...колкото и напечена да бе ситуацията, тя все щеше да намери нещо иронично в нея, нщо, което да я накара да се посмее.
Неорганизирана, но все пак правеща някакви опити да внесе ред в живота си.А не е ли това най-важното?
В списъка с омразни неща фигурираха обичайните заподозрени..лъжата, предателството, скуката и....фастъците.Тези малки ядки я плашеха и само един от тях можеше да я накара да се разпищи истерично...

Външен вид:Висока бе едва 1.68.Косата и имаше сламен оттенък и често обичаше да се прави на интересна, заставайки във всевъзможни позиции.Бе наследила лоничките по майчина линия, а очите бяха зелени.Зелено, което в някои особени случай ставаше котешко .


Вижте профила на потребителя
Одобрена ;]


_________________
Вижте профила на потребителя

Нека ви се представя - Арчибалд Портър Фитцрой, всеизвестен нехранимайко и негодник. Сред приятели и врагове съм по-познат само като Портър, а на дамите им идва съвсем естествено да стенат "Арчи" в по-пикантните моменти. Чуя ли "Арчибалд" обаче или още по-лошото "Арчибалд Фитцрой" съм принуден да бягам надалеч, защото това обикновено е майка ми с новини за някое предстоящо Голямо и Важно Събитие. (Пояснявам: това са неща, които ви карат да вършиете в Ада. Не ми ли вярвате? Какво ще кажете за зала, пълна с надути господа и дами, които ви осъждат с поглед и шепнат зад гърба ви, а вие сте принуден да правите комплименти на редица досадни братовчедки? Разбира се, не е необходимо винаги да е толкова скучно - понякога се радвам на компанията (да се чете "телата") на някои от по-интесните ми братовчедки, лели или каквито там ми се падат.; родството никога не е било кой знае каква пречка за мен. Но в най-общи линии съм задължен да ги посещавам като най-младият представител на фамилията. Ето защо, не ще чуете фамилното ми име произнесено от мен, дори с опрян нож в гърлото...)

Но май се отнесох в грешната посока. Нека се върнем на представянето ми. Понастоящем съм на 25 години и обитавам остров Сейнт Томас. Едва ли има по-скучно място на света, но като се замисля, аз винаги ще съм недоволен, така че не ми обръщайте внимание.
Коя част от мен искате изложена на показ най-напред? Ще ви предложа как да процедираме - ще ви разкажа за външната си обвивка, след това ще поплача малко за чувствата си и ще добавя щипка от скучната си биография. Всички са наясно, че това е ненужно, но никой не смее да ме прекъсне, докато говоря, затова ще е добре и вие да си мълчите.

И така...

Огледайте ме хубаво. Какво виждате? Висок мъж с високомерна осанка, по облеклото му личи, че е благородник... Но ако останете загледани още съвсем малко в благородническия ми облик, ще се уверите, че не съм мъж, за когото бихте искали да омъжите дъщерите си. На устните ми има перманентна самодоволна усмивка, която не изчезва, дори когато претърпявам неуспех. Тази усмивка в повечето случаи ви показва дали въобще да си правите труда да ме заговаряте. Очите ми се в ужасен кафеникав цвят, но чрез подходящото изражение мога да ги направя поносими, че дори и привлекателни. Над дясната си вежда имам грозен белег, който покривам благодарение на бурната си коса (и в този момент чувам как майка ми мърмори за нея). Оказва се, че това в повечето случаи не е необходимо. Жените го намират за интересен дори повече от самия мен, което често ме принуждава да разказвам поукрасени версии за получаването му. Кажи й, че си защитавал честта на братовчедка от опозорил я неблагодарник и вече те гледа с обожание; ако пък си се бил с пират - направо сама скача в леглото ти. Едва ли някоя би се заинтересувала (и ахкала, и охкала, докато ме заболи главата), ако узнаеше, че въпросният белег получих на деветгодишна възраст, падайки от едно дърво. Но не съм поемал към никого задължението да съм честен, нали така?
В заключение ще кажа, че обикновено не съм първия избор на младите дами, но знам как да получа някоя, ако я пожелая; а аз се отегчавам лесно, така че рядко нямам обект за преследване.

Сега, не че искам да се хваля, но съм доволен от живота си. Вярно, скучен и еднообразен е, на моменти е влудяващо, но поне имам дом, положение (към което си върви и един съвсем сносен социален живот) и разбира се, неограничена свобода. Говоря много или по-точно оплаквам се, но през повечето време не осмислям думите си. Та аз дори не ги слушам, просто оставям устата и езикът ми да се движат, усещам вибрирането на гласните си струни, но рядко ги възпирам. Това е част от маската, която си изграждам - говоря ли безсмислици, значи човекът, на който ги говоря не ме интересува, а такива са повечето от обкръжението ми. Нямам нужда от много сън - няколко часа са ми достатъчни и въпреки това съм винаги изпълнен с енергия. Запаметявам лесно и обичам да чета, но в живота идва един момент, в който само книгите не са ти достатъчни. Образованието ми е блестящо, но аз винаги съм прекарвал по-добре сред ругатните на селяните в кръчмите, отколкото сред благодорници, които само говорят високопарно, без сами да знаят какво имат за казване (макар че се държа досущ като тях; какво да се прави - съдба), но всъщност най-добре се чувствам сам. Каквото и да направя, колкото и ръце на стисна, в колкото и коси да заровя ръце, не мога да намеря човек, с който да се чувствам достатъчно свободно, за да оставя всичките игри, преструвки и маски - най-вече тях - настрани.
Не мисля, че някой ме познава, аз сам не се познавам и разбирам. Затова забравете какво ви казах току-що. Най-добре ще ме опознаете, ако просто дойдете да си побъбрим...

И за да бъде пълно разголването ми, ще ви разкажа малко повече за семейството си и ранните си години. Майка ми се нарича Мария, а баща ми Ричард. Ужасно скучно като се замислиш. Тяхната история също е скучна и макар че изгарям от желание да ви отегча, както те са ме отегчавали с години, разказвайки я постоянно, няма да си хабя думите за тях. Нямам братя и сестри, което е жалко. Винаги съм искал по-малка сестра или брат, или и двете, които да развращавам, с - както ги нарича майка ми - "неправилните си възгледи и липсата на каквато и да е моралност". Продължвам да се възхиавам на людете, успяли с няколко свои действия да разрушат доброто име на години съхранявана семейна история. Може би и аз някой ден ще впиша името си в историята на света като "порочния Фитцрой". А може би вече го правя. Когато бях на шестнадесет прекарах бурна връзка с една от прислужничките в дома ни. Казваше се Арая, беше със смугла кожа и очи като на испанка. (И също толкова гореща, бих добавил.) Беше по-голяма от мен с осемнадесет години и необразована. Когато семейството ми разбра, не погледна на аферата ни с добро око. Всъщност, като се замисля - погледна, издра си очите и ни ги сервира за вечеря. В продължение на месеци бях заключен в стаята си под строгия поглед на една вързрастна дама, която оставаше сляпа и глуха за чара ми. Когато ме пуснаха от Арая нямаше и следа и макар майка ми да ме увещаваше, че тя е добре, просто е напуснала семейството, за да служи на някаква леля във Франция (представяте ли си?), аз добре разбирах, че съдбата й е била далеч по-тежка.
Повече не се спомена за Арая, а аз така и не открих същество, което да прилича на нея. От тогава си играя с жените, използвам ги за забавление, а и те мен. Живея в омагьосан кръг, от който измъкване няма. А и аз за никъде не съм тръгнал...
Не се страхувам да си изцапам ръцете. Сбивания, запои... все неща, които не се предполага, че дори ще ми хрумна да върша. Бунт срещу родителите ми, задето ни разделиха с Арая? Моля ви! Да, може би, това беше причината, но рано или късно щеше да се случи. В кръвта ми е.

Е, това беше, дами и господа. Казах ли, че имам свойството да се отнасям и да не следвам плътно линията на разказа си? Ами ето, казвам ви го. Дори да сте останали неудовлетворени, не мога да сторя нищо повече по въпроса, защото устата ми се измори да говори, а вече забелязах младата дама с цвете в косите, която ме вика с очи. Затова, пожелайте ми късмет и до нови срещи.

Тогава може би ще дам думата на някой от вас за малко.



Последната промяна е направена от Портър на Чет Мар 03, 2011 7:29 am; мнението е било променяно общо 2 пъти

Вижте профила на потребителя
Много хубав герой, одобрен си ;]


_________________
Вижте профила на потребителя
Мелиса Джейсън Пърсивал

Не. Нямаше да си го причинявам повече. Бях изстрадала твърде много, за да повторя грешката си още веднъж. Но какво щеше да ми стане? Нищо. Не можеше да стане по-зле. Затова просто извадих два големи листа и започнах да пиша.
Външен вид
И как по-точно трябваше да се опиша? Нямах никаква идея. Застанах пред огледалото. Представих си, че това не бях аз, а напълно непознато момиче, което бях срещала само във фантазиите си. И започнах да пиша.
Мелиса всъщност беше момиче, което пленяваше само с една очарователна усмивка, която можеше да покаже на всекиго какво се крие вътре в нея, а именно доброта и топлина. Но очите ѝ - блестящи като диаманти, с цвят на кафе, изобщо не излъчваха такива качества, защото в тях се четеше много болка. Кожата на Мел, както я наричаха повечето хора, които я познаваха, беше бледа с лек естествен слънчев загар. Водопади. Дългите, топлошоколадови коси на Мелиса наистина приличаха на водопади, спускащи се свободно по раменете ѝ. Никога не бяха вързани или изобщо прикрепени по някакъв начин. Тялото ѝ бе високо, слабо, изящно.
Това виждах. Но никога не можех да го напиша. Рисувах го единствено със съзнанието си.
Характер
Това може би беше най-трудните неща от всички. Нямах никаква представа какво да кажа за характера си. Това отначало ми се стори лесно, но когато се замислих... Щеше да е голямо предизвикателство. Добре, ще започна по лесния начин...
Обичам: Обичам книгите, обичам филмите, обичам самотата, обичам пространството, обичам свободата, обичам властта, обичам себе си. Себе си. Обичам се. Това е трудно да се изрече, но ето, че успях.
Не обичам: Не обичам лъжите, не обичам лицемерието, не обичам двуличността, не обичам мизерията, не обичам тези, които не ме обичат.
Каква съм: Аз съм надменна, властна, но много чувствителна и лесно ранима; аз съм човек, представящ се за такъв, какъвто не е, а именно по-силен, отколкото е. Аз имам високо самочувствие, аз знам, че мога. Аз съм ранена.
Извод: Целият ми свят се върти около мен.

История
Преживяла съм болка. Прекалено много болка, за да я описвам, защото ще си причиня още повече. Изляла съм толкова много сълзи. Повече, отколкото един човек за целия си живот. А съм само на двайсет и една. Животът е прекалено несправедлив към мен. Той е несправедлив към всички, които са справедливи и почтени към него. Сякаш им го връща тъпкано. Проблемът беше, че не знаех почти нищо за себе си.
Бях родена точно преди двайсет и една години, на осми май в един малък град, намиращ се в предградията на Оксфорд. Майка ми и баща ми...не ги познавам. От малка бях захвълена на улицата. Помня, как се молех на хората за един грош, за да мога да си купя късче хляб, как се събуждах в пет сутринта, за да отида първа на градската чешма, защото нямах възможности за каквато и да е било вода. Но явно съм имала малко или повече късмет, защото един ден видях един човек, който носеше шапка, закриваща лицето му. Подаде ми парче шоколад и се усмихна едвам забелязано. Аз се поддадох на изкушението и се доближих, не мислейки за последиците.
Май това е най-умното нещо, което бях правила някога. Това се оказа един от най-богатите хора в Англия - Джейсън Пърсивал. Заведе ме в имението си в едно закътано местенце, където няколко прислужници веднага ми поднесоха топла супа, а след това ме заведоха в една голяма спалня, дадоха ми чисти дрехи и ме изкъпаха. Той ме осинови. Беше моят баща, когато дори и родният ми баща не беше такъв. Отгледа ме и ми даде покрив над главата. Обикнах го, да. Той беше единственият ми близък човек. Единственият, на когото можех да се доверя, да разчитам.
Станах на осемнайсет. Джейсън плати образованието ми, дори започна да издържа собствената ми квартира. Докато един ден не получих обаждане, че срокът за плащането на наема ми изтича. Странно. Джейсън винаги плащаше в началото на месеца. Опитах да се обадя, когато ми вдигна един познат глас - на една от прислужниците. Попитах къде е баща ми, когато ми съобщиха, че е починал. Не. Не. Не можех да го преживея. Не исках. Тогава с наследените пари започнах да пътувам. Сложих онази тъмна маска на лицето ми, която не разкриваше каква съм всъщност. Представях се за корава, непоклатима. Най-накрая се установих в Порт Роял.

Вижте профила на потребителя
Одобрена ;]


_________________
Вижте профила на потребителя

Име на героя: Асдис Гримсон
Години: 21
Местожителство : Сейнт Джон
История
1807 година, Исландия, Рейкявик
Бъдещият исландски президент Олавур Гримсон сключва брак със съпругата си Катрин.

Година по-късно.
17 август 1808
Катрин ражда две момичета Асдис и Окси - близначки. Руси бели и синеоки. Толкова красиви, че който ги погледнел онемявал.
Двете момичета растяли в богатства и излишък. Имали сякакви красиви рокли и бижута. Играели на воля. Баща им бил премиер,а в последствие станал президент на Исландия.
Те живеели в Рейкявик - най-големия исландски град, а също и най-студената столица. Единственото задължение на майка им било да си играе с тях, да сплита косите им, да им разказва приказки. А баща им пук работел и носел солидни тлъсти пачки пари, за да издържа семейството си. Живеели в голямо имение и от сутрин до вечер красавиците тичали.

10 години по-късно..

Момичетата вече се превръщаха в девойки. Бяха все така бели и красиви - като ледени кралици. Ала в сърцето на баща им винаги Асдис бе любимката, като по-малка с цели 7 минути. Това не променяло много животът им освен, че тя получавала малко по-хубави неща. Живеели щасливо.
Тогава най-нещастното нещо в живота им се случило - майка им се разболяла от левкимия, а скоро след това и починала.
Те били съсипани, ала нямали избор освен да продължат.

2 години по-късно..
Бащо им се оженил отново, за жена на име Дорит,израелка, и от 2рия си барк има 1 дъщеря Тина, коята пък била тъмнокоса и контрастирала с исландските му близначки. За жалост 7 години по-късно, втората му съпруга решила, че трябва да премести исландският им дом, на по приятно място.. Остров Сейнт Джон. Асдис нямала полза да се противи затова се подчинила, като изоставила любимия си - уличен музикант и заминала покорно с баща си, като добрата по-малка дъщеря - Ледената Кралица.
Характер
Много импулсивна и дива. Щура глава,ала пред баща си е тиха като мравка. Обича сестра си повече от всичко - е освен от себе си. Голяма себелюбка е. Доста отворена към новостите. Обича да експериментира с визията си, с приятелите си, с всичко възможно. В интимен план е пламенна и лесно може да загърби някого,ала ако има страст и интерес може да прекара изключително( дълго може бе) време с този човек, което няма да бъде забравено. Обича да танцува. Странна е. Исландка,ала е запалена по арабските култури и танцува ориенталски танци, като истинска богиня. Доста е иронична понякога и егоцентричка може би..
Външен вид
Руса, синеока и бяла. Секси. Изключително атрактивна, привлича погледите много лесно. Има много красиво лице и плътни изпъкнали устни. Очите й са като океан пълен със замръзнали айсберги. Лесно може да плени човек, не само с визия, ала и с думи. Смята, че се различава много от сестра си, а всъшност приликата е огромна. Обича да спортува, затова е стегната. Има изваян бюст, контрастиращ с тънката й талия и женствени заоблени бедра. Общо взето фигура тип пясъчен часовник..
Допълнително
Зодия лъв.
Обича да пие качествено вино
Обича да танцува
Харесва един специален танц - волта
Обича да я обсипват с внимание
Обожава животните,а най-много норвежката си горска котка
Снимка: Асдис и сестра й
пак тя
леко гола..

Вижте профила на потребителя
Одобрена =]


_________________
Вижте профила на потребителя
Име на героя: Самър Търнър
Години: 19
Местожителство /един от трите острови/: Сейнт Джон
История/минимум 5 реда/: Родена е на датата, на която е родени по-големият и брат, но в различна година. Но само факта, че брат й е единствения който се грижи за нея я радва. Съжалява, че въобще се е родила и винаги е завиждала на приятелките си, заради техните семейства. Това на Сам е разбито по всички критерии. Баща й - Джим- често биел майка им с и без повод, но един ден тя си събрала нещата и ги напуснала. Единственият път,когато посяга на Сам, брат й я защитава и получава незаслужения бой, вместо нея. Аристократично семейство, вероятно в миналото, но не и днес. Всъщност именно майка им е била от аристократично семейство, а баща им - беден търговец с най-добър приятел - чашката. Сам не може да си представи как такава жена като майка им се е влюбила в човек като Джим и дали въобще е знаела каква свиня е. Всичко за което Сам мечтае е също да се махне от този така наречен "дом", заедно с брат си, всички проблеми и тревоги да останат в миналото и да започне нов живот. Но връщайки се към реалността, тя се страхува да не би вечерята на баща й да е прекалено топла или студена и да не гледа как той отново бие брат й, заради това. За да спести повече пари за алкохол, Джим освобождава по-голямата част от прислугата, което включва и готвачките, така че за това трябва да се грижи Самър. Още със събуждането си тясе пита с какво е заслужила такъв живот. Не и е лесно, нито когато е малка, нито когато се налага да порастне бързо. Но няма друг избор, освен да търпи всичко.
Характер/минимум 5 резда/: Търнър не избухва лесно, напротив, сравнително спокоен и контролиращ емоциите си човек е. Когато не успява да се справи с нещо, което е важно за нея се разплаква или си излива душата пред приятел/ка, но след това се взема в ръце без да се предава. Поема си глътка въздух, избърсва сълзите и се усмихва. Организацията й е силна страна.
Външен вид/минимум 4 реда/: Наследила е косата на баща си - медноруса и очите на майка си - сивозелени. Но цвета на косата й е минал през всички естествени, ненатрапчиви нюанси. Висока е 1.66, но след време се примирява и спира да се оплаква, че е много ниска.
Допълнително/то не е задължително/:
* Не пие кафе
* Обича да се занимава с неща тип "Направи си сам"
* Силно я влече митологията
Снимка:

Вижте профила на потребителя

Sponsored content


Върнете се в началото  Съобщение [Страница 2 от 3]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите