Име: Ан Елизабет Кроувил /Anne Elizabeth Crowville
Години: Деветнадесет и половина
Родна страна: Англия
Местожителство: покрайнините на о-в Сейнт Кроа
Роднински връзки: Джонатан Кроувил - по-голям брат
История: Всеки мечтае да бъде специален по един или друг начин.
Като всяко едно нормално деветнадесет годишно момиче, някъде дълбоко в душата си Ан Елизабет Кроувил също таеше надеждата някой ден да се почувства такава. Може би това бе една от причините, поради които още не се бе предала пред оковаващият я в тези тежки, железни вериги живот, на който бе обречена от самото си раждане или дори още от преди това...
13.януари.1810 година:
Бурята продължаваше...
Острият вятър безмилостно разкъсваше всичко, попаднало пред разярения му поглед. Какво бе успяло да причини такива сериозни повреди на самочувствието му, че да го ядоса така, никой не можеше да каже. Ала резултатът определено бе налице.
Но действието, на което ще станете свидетели не се развиваше навън, придружавано от стенанията на жертвите на вятъра и тяхната тъжна песен.
- Момиче е... - пискливо съобщи разтреперан женски глас.
Да се радват ли трябваше? Като че ли... След като вече имаха наследник, какво значение имаше за тях второто дете? А и изглежда Брандън вече имаше достатъчно сериозни планове за едва прогледналото пеленаче.
- Може би трябва да я свържем с някой от рода Валерион - замислено разсъждаваше той. - Вярно, не са в нашия диапазон, но... - последва недовършено изречение, грубо прекъснато от думите на жената, все още стискаща в ръцете си малкото човече, уплашено примигващо с очи.
- Бран, та тя току-що се роди! - "Дори най-добрите художници не рисуват с такъв размах", искаше и се да му каже. Кой знае защо, тя реши, че ще е по-добре просто да замълчи, оставяйки вече тържествуващата тишина да обгърне в задушаващата си прегръдка цялото помещение. Не бе хубаво да се спори с човек като Брандън в такъв момент, а ако имаше някой, който да е напълно наясно с този факт, то това бе Арина... А и тя не се сещаще за някой по-малко неподходящ за това сравнение.
А далеч от случващото се, свило се на кълбо в отсрещния ъгъл на стаята, стоеше малко момченце...
17.юли.1818 година:
Дългите разкъсани краища на червената рокля, която малкото момиче ненавиждаше толкова много, се надпреварваха по горещия пясък. Босите й, разранени крака весело танцуваха с вълните, едва достигащи спокойния бряг. Дори изпепеляващите лъчи на обедното слънце вече се бяха примирили с победата на умората, която само с един замах ги бе оставила без сили...
Каквото и да ставаше, днешната случка не трябваше по никакъв начин да достига до ушите на родителите й. И тя го знаеше. Знаеше го и момчето, което тъй решително крачеше след нея.
Немирните се къдрици на Ан Елизабет игриво трепнаха във въздуха, но надеждата на момичето унило се строполи на земята, точно както направиха те само няколко секунди по-късно.
- По дяволите, Рон - ядосано изруга тя, а момчето дори и не опита да се замисли откъде осемгодишната му събеседничка бе научила такива думи. В края на краищата той също не разполагаше със завидно количество опит зад гърба си - бе едва на единадесет, а единадет годишните деца рядко се отличаваха с кой знае каква съобразителност.
- Трябва да си вървиш - бяха единствените думи, които се изпълзнаха от стиснатите й устни. - А аз трябва послушно да изприпкам в къщи, за да изслушам поредната реч за това как изборите в живота ми не могат да бъдат мое дело.
A той просто стоеше, изправен срещу нея, потънал в сериозния поглед на тези големи сини очи... неспособен да говори.
- Хайде - подкани го Ан Елизабет - Няма да ме търсят вечно...
- Госпожице Кроувил! - нечий, изпълнен с емоции глас, прокънтя в далечината. Приближаваше се...
- О, Господи, най-накрая! Къде ли не ви търсихме? - обади се друг, от значително по-близко разстояние.
Ето така завърши първият опит на малкото момиче да избяга от клетката, в която бе приклещена. И тя за пореден път разбра колко грижливо е предопределена цялата й съдба. Не, това в никакъв случай не я спря да опита отново и отново. Просто й показа колко малка бе нейната роля в собственият й живот.
_________________
Така изглеждаха дните на малкото момиче. А също и на голямото. Така живееше тя - лишена от право на личен избор, ала твърдо решена да не оставя тази малка подробност да съсипе живота й.
Но имаше и моменти, в които тя за пореден път си даваше сметка, че никога няма да бъде сама във всичко това. Моменти като този:
27.декември.1827 година
- Имало ли е случаи, в които хората са умирали на собствената си сватба? - с равнодушен глас попита момичето, грижливо опитващо се да пристегне поне още мъничко здравият корсет на бялата си, булченска рокля.
- Не мисля, мила. - още по-спокойно отговори майка й, твърде заета с приготовленията, за да обърне внимание на посланието, спорайващо се в думите на дъщеря си.
- Е, значи скоро може да очаквате първия... - думите й бяха тихи и почи недоловими, но един човек, стоящ кротко и мълчаливо зад нея, с нищо не демонстриращ присъствието си, бе разбрал смисъла им. Този човек бе чичото на Ан Елизабет - Райли.
Именно той бе успял да помогне на племенничката си само няколко часа по-късно, когато тя, със сълзи на очи, но уверено, вървеше към църквата. Какво бе направил той през онзи дъждовен зимен следобед бе тайна и до ден днешен. Не че от тогава бяха минали кой знае колко много години.
_________________
Но липсата на подкрепа от страна на другите, най-вече на родителите й, които заслепени от живота, който така решително се опитваха да променят, не забелязващи колко прекрасен щеше да е той, ако просто... оставеха съдбата да работи сама за себе си, ни най-малко не я обезкуражаваше. Скрити зад маската на послушното, не смеещо да възрази на никого момиченце, нейните планове се доближаваха все повече до крайната си точка - изпълнението им...
Характер: "Запомни малката ми", бе й казал веднъж Райли, "Нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Всичко на пръв поглед толкова красиво и изящно винаги има и тъмна страна. И тя неслучайно е скрита." Тогава деветгодишното момиченце не бе успяло да осмисли тези думи. Бяха й се строрили странни, далечни. Но ето, че съзнанието й ги бе запечатало. И сега тя толкова често се обръщаше назад, към онази есенна вечер пред камината. "Дори и хората ли?", бе попитала тя, а любопитното пламъче в очите й бе грейнало по-ярко от всякога. "Най-вече хората", бе отвърнал някак прекалено сериозно чичо й. Или поне така се бе сторило на малкото момиченце. По този начин бе приключил онзи разговор... Ех, какво ли не би дала Ан Елизабет да се върне там, да му зададе само още един едничък последен въпрос...
Сега, за вече порасналото момиче, тези думи бяха по-скоро плашещи. И въпреки че не би признала пред никого, тя често се затваряше вечер в стаята си, размишляваше над тях и плачеше. Плачеше, докато цялото й лице не се зачервеше от изгарящия допир на малките парещи капчици.
В тези думи тя откриваше себе си. Те сякаш разтваряха здраво залостените врати на същността й и изваждаха на показ нейното истинско, скрито "аз". Но какво бе то? Дали зад тези врати се показваше нейната тъмна, невиждана до сега страна? Нека се опитаме да разберем сами...
Момичета като нея винаги имаха по две лица. Едното, благородническото - онова добродушно излъчване, онези изтънчени маниери, невинната усмивка, придружавана от мекия поглед на големите сини очи... И второто - това, което се показва само пред определени хора. Колкото до Ан Елизабет - е, нека кажем просто, че тя имаше да учи още много за своята втора страна.
Ан Елизабет Кроувил не бе послушно момиче. Въпреки че малка част от населението на трите острова знаеше за това. Не, тя не бе разглезена, нито неблагодарна - оценяваше всички усилия, които родителите й полагаха за нея и се стараеше да им се отблагодарява както подобава. Но като всяко едно деветнадесетгодишно момиче, било то нормално или пък не съвсем, нашата героиня мечтаеше за нещо друго. Обичаше забавленията - макар и по малко по-различен начин. Обичаше незабравимите приключения в книгите - и искаше един ден, независимо кога, нещо такова да се случи и на нея.
Бе решителна и целеустрмена - безспорно две от най-хубавите и качества. Смелост също не й липсваше - или поне така твърдеше чичо й, а ако имаше човек, на когото нашето момиче можеше да вярва за всичко, то този човек бе именно той. Това определено бяха неща, спадащи към нейното първо лице - онова за пред света. Не ме разбирайте погрешно, тя наистина бе такава, решителността и смелостта и далеч не бяха качества, които се опитваше да си припише за пред другите. Просто имаше и такива неща, за които малцина подозираха. Именно те показваха нейното втори лице - това за пред най-близките й.
Докато останалите й приятелки се радваха на талантите си по рисуване, пеене и всички онези досадни за Ан неща, които родителите им ги караха да правят, тя октриваше своето умение. Да разчита странните алгоритми на човешките чувства. Дори зад каменните маски, които някои хора избираха да поставят на лицата си, тя забелязваше блясъка на множеството преплитащи се цветни нишки. Често се случваше да прониква в неща, толкова дълбоко пропаднали в чуждите дущи, че самите им притежатели още не знаеха за тях... Мислите, че е странно някой да знае за останалите неща, с които дори те още не са наясно? Е, мога да ви убедя, че в Ан Елизабет нямаше нищо фантастично и нереално. Тя бе просто едно деветнадесетогодишно аристократско момиче... макар и не съвсем обикновено.
Много други неща бихме могли да кажем за нея... но смятам, че това е достатъчно като за начало. А може би дори по-скоро, отколкото предполагате, ще разберете и още. Всичко зависи от вас.
Външен вид: Ан Елизабет никога не бе била особено висока. И вероятно нямаше да стане. Но тя имаше нещо, с което малко момичета на нейната възраст биха могли да се покланят. Не, това не бе нещо кой знае колко специално, нито пък нещо, в чието търсене слугите на родителите й бяха пребродили страната. Това бе нещо, което излъчваше самата тя... Величие. Онази изтънчена грациозност в походката, за която и някои доста по-големи аристократски дами продължаваха да завиждат. "Хъх", казвате си вие, "поредното богато момиче със самочувствие по-голямо от имението му". Но грешите... Величествената й осанка, маниерите й, наподобяващи тези на кралица, бяха нейната бодлива клетка. Затваряща я в свят, от който нашето момиче упорито се опитваше да избяга.
Големите й светли очи... същите като на майка й; сменящи цвета си в контраст с настроенията на момичето. Немирните й шоколадови къдрици. Бялата й като сняг кожа. С всяка една от своите черти тя излъчваше малко по-горе споменатото величие. Но колко хубаво всъщност бе това?
Допълнително: Още от малка обожава театъра и цирка. Мечтае да се включи поне в едното от двете, дори забелязва в себе си талант... но това остава нейна съкровена тайна... Откъде накъде момиче с нейното положение ще стaва циркова или театрална актриса?
Вие сте първите, които научавата за това, но рано или късно все някой щеше да разкрие тайната й - непоправима романтичка е. Нищо, че толкова усилено се стреми да не го показва пред никого.