Основен партньор!
Latest topics
» Да разменим банери(:
Пет Ное 08, 2013 6:16 am by Nova Berry

» Спам нашествие;;
Сря Мар 20, 2013 6:23 am by chaos

» Разяснения за групите;
Нед Сеп 16, 2012 12:35 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Джасмин Балард;
Съб Авг 11, 2012 4:20 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Исая Вилън;
Съб Авг 11, 2012 1:05 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Запази си лик;
Вто Авг 07, 2012 4:33 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Заети и запазени ликове;
Вто Авг 07, 2012 4:31 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Рекламки
Пет Яну 27, 2012 10:58 pm by Drake Gordon

» Спам...за кой ли поред път хД
Съб Яну 14, 2012 10:55 am by anyone

» Търся някой за РП
Сря Яну 04, 2012 9:11 am by Мелиса Джоунс

» Въпроси
Пон Дек 12, 2011 8:09 am by Nathaniel S. Wildstorm

» Да се сприятелим...
Пон Дек 05, 2011 8:13 am by Dahlia Malory Fairwell

Вход

Забравих си паролата!



Приятели на форума
















Pretty Little Liars-RPG forum

House of Night - един нов свят



Photobucket
















































































You are not connected. Please login or register

Пристанището

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Go down  Съобщение [Страница 2 от 7]

26 Re: Пристанището on Нед Дек 12, 2010 9:34 am

Колкото повече се смрачаваше, толкова повече студа плъзваше по земята. Ривън усети как хладния въздух се плъзга по голото му тяло като змия, увивайки се около него. Хиляди тръпки побиха по него и чернокоското инстинктивно плъзна ръка по гърдите си, опитвайки се да се стопли. Нямаше значение, не бе болка за умиране, нито нещо, което да не можеше да преживее. Точно в момента имаше по - голям проблем. Проблем в нарязана рокля с красиви, кристално сини очи, които сега бяха впити недоволно в лицето му.
Ривън очудено повдигна едната си вежда, когато чу смеха на аристократката. Трябваше да признае, че е приятен - напомняше му за онези топли, пролетни дни, когато всичко изглежда наред, а като че ли света не може да бъде по - подреден. Само, че сега нямаше нищо подобно в това, което се случваше между двамата младежи.
- Забрави. - Ривън тъкмо бе започнал да обмисля най - различни варианти, с които отново да убеди Джаки, че не сега е момента да проявява твърдоглавието си и да доказва аристократичния си произход, който чернокоското свързваше с надменността. Тогава, за негова изненада, синеочката каза- Не искам да си изпатиш и ти, ако някой те види около мен лошо ти се пише. Не си мисли, че преувеличавам с "майката чудовище". - едва ли някой може да си представи физиономията на Рив, когато чаровницата произнесе тези думи. Тя не се оправдаваше със смелостта си, нито се придържаше към предишното си твърдоглавие.
Ривън наистина изпитваше огромно желание да се срещне с жената чудовище, която бе обсебила Джаки и като че ли дори, когато не бе около нея продължаваше да "налива акъл" в главата й. Това определено бе една жена, която да заслужава уважение, щом може да всее страх в една богаташка девойка. Какви ли бяха методите й? Да, на чернокоското му ставаше все по - интересно какво представлява майката на Джакимовея, така че нямаше да има абсолютно нищо против да се запознае с нея. Разбира се, щеше да бъде доста трудно и на двамата с Джаки, да обяснят на въпросното "чудовище" как са се срещнали. А и едва ли чернокоското го очакваше нещо добро...
- Както казах има риск да пострадаш, а е най-добре да си пострадам само аз. Така че май ще е най-добре да се върнем по-към пристанището където някой от "спасителите ми" ще ме види и върне вкъщи. Ще измисля с какво да замажа положението. - гласът на Джаки изкара Ривън от моментния транс, в който бе попаднал. Очевидно прихващаше някакви странни действия от чаровницата, все неща нетипични за него. Самия Ривън рядко се оставяше да размишлява върху каквито и да било въпроси. Този път обаче, синеочката му даде повод да се тормози върху един много интересен. Нима на надутото, аристократско девойче му пукаше за Ривън? За един долен пират, който не се срамува да ходи гол по пристанището и да стряска младите дами? За човек, който уж привидно презира? Да, определено това бяха неща, които трудно щяха да оставят Рив да заспи в близките няколко дни.
-Ооо, пука ти за мен! - възкликна с изтънял глас като от анимационен герой чернокоското, поставяйки ръце върху голите рамена на девойката. - Сериозно? Притесняваш се от това какво може да ми се случи?! На мен?! - Ривън не спираше да говори, подскачайки навсякъде около нея. Иронията бликаше от него като от огромен шадрафан. -Стига, моля те, аз съм един голям, силен пират, който знае как да се защитава! - възкликна като за финал чернокоското и се спря на едно място. Ръцете му все още докосваха голите рамена на Джаки, които също като неговата кожа бяха студени и гладки - като стъкло.
-Хайде де. - каза вече значително по - сериозно Ривън, повдигайки веждите си в една изключително сладка гримаса. Едва ли имаше някой, който да може да устои на дяволски, черни очи, впиващи се в тези на събеседника си като неизказана молба.

Вижте профила на потребителя

27 Re: Пристанището on Нед Дек 12, 2010 9:52 am

Точно в този момент Джаки видя нещо позанто в погледа на Ривън, както и в самото му поведение. Десетки пъти, не, стотици пъти, самата Джакимовея бе също толкова упорита както него и във всеки един път постигаше свето. Но ето че се срещна и човек, на когото някак си не можеше да откаже и в същото време беше единствения, на когото си бе признала грешка.
- Подигравай се колкото искаш, но аз съм напълно сериозна. - каза му момичето и сложи дясната си ръка върху неговата лява, която лежеше спокойно на голото й рамо. - Не искаш да видиш майка ми, освен това ще си изпатиш много по-лошо отколкото си мислиш. Признавам те, смел си и така нататък, но в този момент е най-добре да отстъпиш. - сви рамене тя.
Още не можеше да си обясни загрижеността, която изпитваше към него. Все пак й бе почти непознат, а тя не изпитваше загриженост дори към познатите си. Е, като излючеше Вайола, за която би дала всичко, и която десетки пъти бе защитавала пред майка си, заради която се бе карала с нея само и само Имануела да не посегне на малката й сестра.
Потрепери преди да успее да го предотврати. Не беше заради вятър, който се усилваше, нито заради студения въздух, който стигаше до мозъка на костите й. Беше заради страха от, това което я чакаше у тях, където трябваше отново да стане безчувственото роботче, само и само да предпази максимално себе си от трайни душевни наранявания.
Вероятно момичето изкарваше себе си като пълна мъченица и много биха си помислили, че и сега преиграва, но за това бе по-искренна и от най-искренното нещо, което някога бе казвала. Образа на майка й, с разярена гримаса и големи, силни ръце се бе загмездил в съзнанието й като неприятен спомен, който и да искаш не можеш да забравиш. Ако майка й покажеше тази си гирмаса никой не бе в състояние да я спре. Дори Хенри, който по принцип и без това оставяше възпитанието над момичетата за съпругата си.
- И да, колкото и иронично и невъзможно а ти звучи ми пука за теб. Повярвай ми изненадана съм колкото и теб. - добави Джаки и веднага съжали, че го е казала.
Най-добре щеше да е да си запази тези думи за себе си и по-късно да размислява върху вяско значение, което можеше да се вложи в тях. Не можеше да спре прилива на объркани чувства и хаотични мисли, които се бяха заблъскали в нея, имаше чувството, че я задушават. А въпросите...въпросите бяха най-лоши, защото всеки техен отговор пораждаше нов въпрос, който я голждеше и дразнеше...

Вижте профила на потребителя

28 Re: Пристанището on Пон Дек 13, 2010 7:21 am

В момента, в който малката ръка на Джаки се плъзна по тази на Ривън, като че ли цялата ирония с която пиратът бе зареден се изпари. В момента единственото останало чувство у него бе недоумението. Чернокоското просто не можеше да си представи що за майка трябва да има Джакимовея, щом самата чаровница потръпва при мисълта за нейното наказание.
-Не искаш да видиш майка ми, освен това ще си изпатиш много по-лошо отколкото си мислиш. Признавам те, смел си и така нататък, но в този момент е най-добре да отстъпиш. - Ривън просто не можеше да си представи колко глуповато гледа Джаки в момента. Той наистина не разбираше това, което тя му говореше, а и дори да не бе така, Рив нямаше да се откаже от думата си. И понеже Ривън нямаше нужда само от признания, а и от нещо насреща, което да му докаже, че чаровницата наистина го мисли, той нямаше да се откаже. Поне не и толкова скоро.
Когато по слабото, привлекателно тяло на Джаки се плъзна тръпка, ръката на Ривън, която продължаваше да стои на рамото й също успа да го усети. Чернокоското изпита огромното желание да плъзне дланта си към врата й, да усети още по - силно пулсът й, да впие очи в нейните и да я увери, че всичко ще бъде наред - сега и за напред. Но това, разбира се, бяха глупави мисли, породени от факта, че очевидно и чернокоското таеше дълбоко в себе си нещо джентълменско. Много, много дълбоко в него. Точно за това, Ривън потисна чувството, което го бе хванало така неподготвен и отдръпна ръката си от рамото й - почти като ужилен. И точно тогава, когато бе решил, че всякакъв показ на чувства и мисли от страна и на двамата е свършил, Джаки каза нещо, което пиратът определено не бе очаквал да чуе от нея.
- И да, колкото и иронично и невъзможно да ти звучи ми пука за теб. Повярвай ми изненадана съм колкото и теб. - Веждите на Ривън се изкачиха по челото му за пореден път, образувайки една дъга на недоумение, която като че ли крещеше "Серизоно ли?! Ама абсолютно сериозно?". Но въпреки това чернокоското не го каза на глас. За сега бе привършил с иронизиращите изречения, жалко само че не знаеше с какви други да си послужи в случай като този.
-Ъм.- каза объркано Ривън, плъзгайки ръка през и без това разрошените, черни кичури. -Предполагам, че това е много мило... - Рив вдигна едната си вежда, като че ли търсейки одобрение в казаното туко що, след което продължи - Но аз все пак настоявам да те изпратя до някъде, за да съм сигурен, че няма да съм причината една млада девойка да бъде ограбена и...Ъгхм. Обезчестена. - точно в момента Ривън не гледаше Джакимовея в очите. И не защото не искаше, а просто защото не можеше... Боеше се прекалено много, че тя ще успее да види у него нещо, което той сам не забелязва.

Вижте профила на потребителя

29 Re: Пристанището on Пон Дек 13, 2010 7:40 am

Глупаво беше да продължава да съжалява за думите, които несъзнателно се бяха изплъзнали от устата й. Беше и късно, защото колкото и да мислеше за това сега нямаше да върне думите си назад и нямаше начин да се направят, че дори не ги е казала. Бяха факт и беше късно.
Всичките тези мисли, които непрестанно я тормозеха и объркваха, бяха толкова напористи и нахални, че Джаки имаше чувството, че главата й ще експлодира всеки момент. Искаше й се да се разкрещи за да й олекне по някакъв начин, но едва ли крещенето щеше да свърши работа.
Предполагам, че това е много мило...
- Джаки отклони поглед от лицето му при тези негови думи по простата причина, че по страните й плъзна румениа, която се надяваше нощния мрак да бе скрила.
Не само, че думите й бяха мили, ами бяха и искренни. Толкова искренни, че Джаки би го казала отново и отново, стига да е обедена, че той е обеден. Да, определено объркана работа, но беше ясно, че и малката аристократка е объркана.
- Но аз все пак настоявам да те изпратя до някъде, за да съм сигурен, че няма да съм причината една млада девойка да бъде ограбена и...Ъгхм. Обезчестена. - момичето се задави със спобествената си слюнка при тези следващи негови думи.
Инстинктивно се сви и уви ръце около корема си, сякаш по някакъв начин така се предпазваше. Изведнъж по цялото й тяло се спуснаха неприятни тръпки, като игли, които болезнено се забиваха във всяка част от тялото й, карайки я да потръпва няколко пъти един след друг.
Консервативната й същност чак сега бе осъзнала в какво е превърнала Джаки роклята й и в какъв вид се намирше в момента. Да, прекалено късно, но все пак го беше осъзнала.
- Ще се радвам да ме изпратиш...до центъра или по-обещствено място, както вече казах, предполам, че баща ми е пратил някой да ме търси.

Вижте профила на потребителя

30 Re: Пристанището on Пон Дек 13, 2010 7:57 am

Върху лицето на Ривън се плъзна усмивка, този път широка и искрена. Обичаше, когато спечелеше някоя от личните битки, с които се бе захванал. А в момента Джаки се бе превърнала в такава... И макар напълно да осъзнаваше, че появи ли се с нея на обществено място рискува и да бъде заблелязан. И макар, че нямаше кодекс, който да забранява на пиратите да общуват с хора, различни от пирати, едва ли на екипажа щеше да му се хареса чернокоското да се размотава с някоя "принцеска". Но това бяха неща върху, които Ривън щеше да размишлява, когато се върне обратно на кораба. Пък и точно в момента Джакимовея не приличаше точно на богата аристократка - по - скоро на била се с лъвове девойка.
-Ами да тръгваме тогава. - Ривън постави ръцете си в джобовете на смъкнатия си, черен панталон и закрачи напред с гордо вдигната глава. Въпреки студа, който пълзеше по цялото му тяло, като че ли галейки го с кубче лед, Рив се чувстваше доста добре, макар настръхналите му косми на ръцете да говореха съвсем друго нещо. В интерес на истината, в момента чернокоското въобще не усещаше хладния вятър. Все още бе зает да се радва над това, че е успял да обеди Джаки. Наистина бе странно как за по - малко от час богатата аристократка с красивите, сини очи бе успяла да влезе под кожата му. Дано само да успееше да излезе преди Рив да бе вложил прекалено много от себе си...
През по - голямата част от пътя двамата мълчаха. Като че ли единственото нещо, което можеха да правят бе да спорят, като че ли това бе единственото им общо нещо. И макар на пръв поглед всичко това да звучеше доста логично, особено като се има в предвид начина на живот и мислене на Ривън и този на Джакимовея. И макар на няколко пъти Ривън да се замисли върху това с какво да раздвижи разговора им или по - скоро тишината, настанала около тях, чернокоското така и не започна. На Джаки едва ли щеше да й бъде интересно да слуша за кораби, а и дразненето нямаше да помогне. Пиратът мислеше, че е наясно с това какво се върти в главата на Джакимовея в момента и как мислите й са много далеч от мястото, на което се намираха сега. И макар в момента Ривън да не долавяше напрежение у Джаки, той бе сигурен, че в момента, в който стигнат до площадът, пулсът й ще се усокори неминуемо.
Нощта вече бе паднала, а мракът се разпростираше навсякъде. Малкото останали хора сега изглеждаха като бродещи сенки, търсещи своята посока.

Вижте профила на потребителя

31 Re: Пристанището on Пон Дек 13, 2010 8:33 am

С всяка изминала крачка мислите на Джаки ставаха все по хаотични. Не можеше да разбере как така Ривън се бе набутал зад твърдата й фаса, която я разделяаше от околния свят и я държеше в един много по-сладък нейн си свят, където всичо беше перфектно и правилата определяше тя, а не някой друг. Още по-интересно беше, че изведнъж, във фантазиите й Ривън бе станал, част от нейния собствен свят, загмездяйки се трайно зад стената й и близо до истинската същност на момичето. Сама осъзнаваше колко наивно бе започнала да мисли и какви неща й се въртяха в главата, неща които бяха толкова нереални колкото образът на Дядо Коледа, но също толкова сладки и я правеха някак си щастлива.
Как беше възможно този...пират, просто ей така да мине зад стената й, когато тя не допускаше там дори собствените си родители? Как така, ивзендъж той беше станал част от света й без тя да го осъзнание? Как бе успял да се намърда под кожата й, да влезе в ума й, в съзнанието й и да остави следа в нея само за нищожните часове, които бяха прекарали заедно?
Всеки отговор на тези въпроси пораждаше поредния въпрос, който просто объркваше момичето още повече и тя не знаеше за какво и кого да мисли...е всъщност знаеше за кого и някак си знаеше, че този "някой" скоро няма да излезе от главата й.
Бяха стигнали до площада. Пулса на Джаки се бе ускорил, сърцето й блъскаше бясно в гърдите й, а брадичката й бе започнала да трепри. Паник атака. Къде беше леглото й когато й трябваше? Някога като малка по време на поредната обземаща я паник атака просто се скриваше под леглото, стискаше очи и се потапяше в станата на фантазийте й, които винаги я успокояваха.
Приатени в сенките на стените, Джаки и Ривън намалиха хоса си и скоро спряха. Кристално сините очи на Джаки обходиха фигурите на хората наоколо и се спряха конкретно на една. Забързана, задъхана и напрегната мъжка фиргуа. Ханс - едър, висок и мустакат мъж, който отдавна бе загубил красивата си младежка фигура и външност и сега притежаваше едно голямо тумбаче, което стърчеше сякаш на метри пред него. Вероятно Ханс трудно си виждаше островърхите черни обувки.
Ханс беше бивш войник и настоящ оглавител на местната полиция, освен това близък приятел и довереник на Хенри, бащата на Джаки й Вайола. Естествено както и очакваше Хенри и Имануела бяха впрегнали всички сили и вдигнали всички на крак за да намерят "безценната" си дъщеря.
- Този е за мен. - измърмори Джаки и посочи фигурата на Ханс, който бе забавил крачка и скоро спря заговаряйки се с двама местни, които клатиха глави отрицателно. Момичето се досещаше какво ги е питал.
Джаки също разтърси глава и въздъхна, а след това погледна към Ривън.
- Може би е най-добре да тръгваш, не искам да те види с мен... - каза му тя. Беше обедена, че Ривън ще го приеме по смисъла, който влагаше момичето, понеже думите й звучаха и някак "прекалено просташки си и под нивото ми за да ни виждат заедно", смисъл, който изобщо не влагаше в думите си.

Вижте профила на потребителя

32 Re: Пристанището on Пон Дек 13, 2010 9:06 am

Докато вървяха в тишината, Ривън използва времето, за да си изясни или поне да опита, всички неща, които се бяха случили с него и най - вече, защо. Защо Джаки бе успяла да го провокира да направи неща, които до сега не бе опитвал заради момиче? Защо Джаки предизвикваше у него чувства, които не му бяха особено познати и ясни? И най - вече, защо Джаки го караше да се замисля? Той не бе от тези личности, които ще се заемат да анализират целия си живот докато не разберат какво, как и защо се е случило. Но ето, че сега вървеше безмълвен, размишляващ върху неща, за които дори не се е замислял, че могат да му се случат. И осъзнал, че няма да успее да намери отговора си самичък, той извърна поглед към Джакимовея. Сега тя изглеждаше точно толкова замислена, колкото самия него. Но Ривън нямаше намерение да анализира и нея, просто искаше да потърси, да види отговора на въпросите си в Джаки. Да, щом тя бе тази, която предизвиква всичките странни, необясними неща в него, сигурно в нея се криеха отговорите му.
"С какво е по - различна?" помисли си Рив, докато погледът му обхождаше лицето й. Имаше си нос, уста, уши, очи като всички останали девойки. Тогава какво в нея бе провокирало това държание на Ривън?! "Тези сини очи..." помисли си чернокоското, усмихвайки се като че ли на себе си."Ако не знаех как да плувам, вероятно можех да се удавя в тях... Да потъна, както потъвам сега..." и Рив отмести погледа си от очите й, сам повярвал на това, което се въртеше в мислите му. Синия им цвят болезнено му напомняше за единственото място, на което се е чувствал сигурен някога - океанът. Може би точно за това тя бе различна за него? "Нима нечии очи можеха да преобърнат уж подредения ми свят?" - замисли се с насмешка чернокоското. Този път, обаче, той не се присмиваше на кой да е, а на самия себе си. Погледът му отново се върна върху лицето й, търсейки други логични отговори. Но някак си всичките му мисли се ичерпаха, когато погледът му се плъзна върху устните й. Ривън преглътна буцата, застанала на гърлото му, когато през главата му мина мисълта какво ли е чувството неговите устни да се плъзгат по нейните? Да усети дъхът й върху лицето си и да се остави да потъне в дълбоките й, хипнотизиращи очи? Ривън извърна отново глава в страни. Този път движението му бе рязко и съответстваше на бягство... Бягство от мислите му, които все повече започваха да го завладяват. Ами ако, когато Джаки си тръгнеше те продължаваха да се връщат и да настояват да ги приеме? Да се примири с тях? Не, Ривън не можеше да си го позволи. Не можеше да се влюби в аристократична, напудрена девойка, чиито маниери безкрайно дразнят неговото свободно, граничещо с нахално, поведение. Не можеше да приеме етикецията, която Джаки спазваше стриктно, нито огромните, бухнали рокли, в които всички приличаха на сватбени торти... Или можеше? И ако можеше - трябваше ли...
- Този е за мен. - думите на Джаки прозвучаха в главата на чернокоското, изваждайки го от мислите му. Той разсеяно извърна глава към нея и проследи с поглед това, което тя му сочеше. Мъжът ужасно много му напомняше на собствения му дядо, който Рив изключително много бе обичал. - Може би е най-добре да тръгваш, не искам да те види с мен... - точно в момента Ривън не искаше да си мисли каквото и да било за отгвора й. Щеше да го приеме така както му се иска, а именно, че й пука за него. По - късно щеше да се убеждава в обратното, сега точно искаше да вярва това. Наистина му се искаше.
-Няма да се видим повече, нали? - попита глуповато Ривън, прекарвайки ръка последователно през косата и врата си. Не трябваше да го казва на глас, но просто не успя да се сдържи. Усмивката, която се появи върху лицето му бе съвършено различна от всички останли. Този път нямаше ирония, сарказъм, дори щастие...

Вижте профила на потребителя

33 Re: Пристанището on Пон Дек 13, 2010 9:24 am

Тишина и тъжни усмивка.
С това му отвърна и Джаки на въпроса, който всъщност съдържаше отговора в себе си. Колкото и да й се искаше да се видят отново това най-вероятно беше нещо, което нямаше да се случи скоро...или изобщо някога.
Дори в момента момичето да не искаше да го признае, но в душата й моментално бе зейнала една дупка, чиято пръст до преди малко беше Ривън, сега малко по-малко едър мъж с лопата ровеше рохкавата пръст и правеше дупката все по-дълбоко и по-дълбока. Болеше я от този факт, но се чувстваше по-безпомощна от всякога.
Джакимовея, момичето което винаги имаше точния отговор, винаги имаше точния въпрос, винаги имаше точно предварително определено действие. Изключително стриктната на пръв поглед аристократка, която колкото обожаваше ренесансовите рокли, толкова и ги мразеше. Именно момичето, което се смяташе за център на вселената, сега се чувстваше безпомощно само защото губеше човек, който дори не познаваше, но имаше невероятното желание да опознае. Човек, който страшно много я нервираше и в същия момент я караше да се отпусне и да бъде себе си зарязвайки всичко аристократско и повърхностно зад гърба си. Не можеше да повярва, че й пука за него, но какво я караше да мисли, че на него му пука за нея?
Това, че не искаше да я пусне сама? Или, че изобщо се бе съгласил да я спаси от майка й, която я бе погнала? А може би именно последния въпрос, който изрече и тъжната усмивка изписала се на лицето му?
Джаки нямаше идея, но в момента главата я болеше от мислите и просто искаше да спре, да изключи съзнанието си и да спре да мисли за каквото и да е било.
Просто да действа...както е правила никога.
- Предполагам. - изрече тихо момичето. - За жалост. - добави още по-тихо, но беше обедена, че Ривън я е чул.
Искаше й се да направи нещо, което никога не си бе помисляла, че ще поиска. Жената в нея сякаш изведнъж се пробуждаше от нищото и я караше да иска нелогични неща. Неща, които се предполагаше, че момиче като Джаки пази за "единствения".

Вижте профила на потребителя

34 Re: Пристанището on Пон Дек 13, 2010 10:16 am

Ривън поклати глава в отговор. Трябваше да се досети много преди да пита, не че всъщност не го бе направил, просто му се искаше да вярва в нещо коренно различно. Въпреки това отговора на Джаки бе достатъчен отговор за чернокоското, незадоволителен, но достатъчен. Нямаше намерение да я моли или нещо подобно, като за начало щеше да се заеме със задачата да я забрави, което ако ставаше както с другите момичета, нямаше да му отнеме много дълго време.
-Да, и аз така предположих. - Ривън се надяваше разочарованието, което изпитваше да не е изписано на лицето му. Въпреки това, усмивката, която сам си настоя да сложи върху лицето си, изглеждаше тъжна, почти изтезана. Тъмните му, черни очи сега грееха с необясним блясък срещу нейните, напомнящи два черни кристала. -Няма нищо, случва се... Предполагам. Беше... - Ривън вдигна поглед към небето, като че ли търсейки помощ от него, за да завърши изречението си. Какво наистина беше тяхната кратка среща за чернокоското? Определено не бе обикновена свалка, понеже нямаше и грам флирт в случилото се, нито намек, нищо... Просто разговор, дразнене и спор. Тогава как можеше да каже: "Беше приятно дразнещо, иска ми се да го повторим".
-Беше приятно. Странно, неочаквано, но приятно. - допълни чернокоското, а устните му се разтегнаха в принудителна усмивка. В моента нямаше никакво желание да се смее, абсолютно никакво...
В главата му се появи картината на пират, отвличащ благородна милейди. Пиратът плъзна ръка по талията на девойката и я вдигна от земята с такава лекота, като че бе перушинка... И я понесе към корабът си, правейки я завинаги своя робиня. Самата мисъл, че това е възможно подразни и развесели чернокоското. Е, той нямаше да го направи - не само, защото не искаше, а и защото нямаше никакъв шанс това да се окаже реално. Въпреки това, Ривън реши, че ще си вземе спомен от Джаки, дори и да е само един. Един - единствен, който да запамети в съзнанието си...
-Хайде, тръгвай, докато не са пуснали и кралската армия след теб. - засмя се Ривън, отдръпвайки се крачка назад от девойката. Недоверчивия поглед на Джаки се задържа върху пирата малко по - дълго от очакваното, след което без да казва нищо, синеочката извърна гордо глава и се обърна с гръб към него. Ръцете й се плъзнаха по нарязаните поли на роклята й, като че ли заглаждайки и без това гладката материя и Джаки пристъпи напред. Босите й стъпала опряха в голям, студен камък, но тя със завидна грация се повдигна на пръсти и стъпа напред.
-Джакимовея! - каза за последно Ривън, протягайки ръка напред. Чувайки собствения си глас да вика нейното име, създаде у чернокоското едно усещане за дежа вю, доста приятно дежа вю. Върху лицето му за пореден път се появи онази усмивка, която той имаше в началото на запознанството им - самонадеяна, дяволита и очарователна.
Джаки извръна глава назад, така че косите й се разпиляха навсякъде около нея като шоколадов ореол. Един от копринените кичури попадна в деколтето на чаровницата и отвлече погледа на Ривън от главната му цел. Той бавно го проследи с очи, а пръстите му истинктивно се свиха в юмрук. Усети как кръвта му започва да се стича по вените све по - бурно и изведнъж вместо в гърдите, сърцето му се бе оказало в стомаха. Ривън бавно прекара езика си по небцето, осъзнавайки колко жаден се чувства в момента. Но, не... Не за вода. За ласки.
Чернокоското прекара свободната си ръка през талията на Джакимовея - бавно и прилъстително, като че ли всеки момент ще й се нахвърли отгоре. Само, че той не го направи - напротив. Продължаваше да действа така, все едно тя е чуплива, порцеланова фигурка, която трябва да се пази изключително много, ако иска да запази красотата си. Лицето му се спусна над нейното и устните на Рив се оказаха на сантиметри от това да се слеят с тези на Джаки. И колкото и да го искаше чернокоското, колкото и пиратската кръв да му нашепваше "направи го...", той не посмя. Прехапа долната си уснта, възпирайки се и погледна Джаки право в очите, като че ли искайки разрешение. Неизказан въпрос, който увисна между двама им, когато устните му се докоснаха до бузата й - хладни и гладки.

Вижте профила на потребителя

35 Re: Пристанището on Пон Дек 13, 2010 10:52 am

И момичето тръгна. Обърна се, бавно, сякаш на забавен каданс, а кафеникавите кичури обрамчили лицето й се провлачиха бавно след нея, сякаш за да покажат грацията, с която се движеше момичето. Джаки пристъпи напред, а когато босите й ходила докоснаха грубия студен камък дори не потръпна. Продължи напред, да пристъпва гордо с високо вдигната брадичка и плавност, която и придаваше вид на фея носеща се блаженно във въздуха.
Беше решена да продължи напред и повече да не се обърне да зърне Ривън дори за един кратък миг, в който да го запомни за последното. Момчето, което бе направило следобеда й по-интересен и вълнуващ, същото онова момче, което я дразнеше и едновременно с това подлудпяваше, но по един приятен и непознат начин. Искаше да го запомни, но всъщност нещо й подсказваше, че скоро нямаше да го извади от ума си.
- Джакимовея! - чу го я вика и за момент се спря на мястото си.
Гласът му бе прозвучал точно както по-рано днес когато я бе повикал за пръв път. Някак меден и напевен, но с огромна доза самонадеяност.
По някаква невидима причина, сърцето на Джаки презскочи няколко удара.
Момичето се извърна отнов към него, с известно нетърпение, което е не успя да прекрие. Сините й като сапфир очи се впиха в неговите с очакване.
На лицето му бе изписана дяволиатата усмивка от по-рано, която доизвестна степен издразни Джаки предварително. Сякаш момичето очакаваше сега той да каже поредната си провокация, с която да я изнерви и ядоса.
Противно на всякакви очаквания обаче, противно и на най-смелите мечти на Джаки, момчето плъзна ръката си по талията й придърпвайки аристократката към себе си. Дръжеше се така сякаш тя е от стъкло и всеки по-силен допир щеше да я счупи на хиляди парчета.
Сърцето на Джаки продължи да пропуска ударите си, а пулса й се ускори до неузнаваемост. Странен шум започна да жужи в ушите й и голяма буца заседна в гърлото й.
Лицето му бе на милиметри от нейното. Джаки можеше да усети сладострасния му и горещ дъх и някак си миризмата на морска вода, която винаги е обожавала.
Това беше моментър, в който всяка уважаваща себе си дама щеше да се отдръпне и да зашлеви мъжът дръзнал да я докосне и да "оскверни" тялото й по какъвто и да е било начин, но Джаки не го направи. Или не се уважаваше или явно не бе чак такава дама каквато се предполагаше, че е...да, по-вероятно бе второто.
В един дълъг миг, докато я наблюдаваше в очите, Джаки очакваше устните му да се докоснат до нейните в една от онези дългоочаквани от момичето целувки, която щеше да накара дори пръстите на краката й да изтръпнат от удоволствие. Това обаче не се случи.
Устните на Ривън се докоснаха до бузата й, "подарявайки" й една напълно джентълменска целувка. Финните косъмчета по врата на момичето моментално настъхнаха. Приятни тръпки се плъзнаха по целия й гръбнак и беше просто обедена, че лека руменина се е появила на бузите й.
Джаки несъзнателно захапа долната си устна, сякаш се опитваше да възпре самата себе си да направи нещо дръзко и неочаквано от момиче като нея. Вероятно точно сега не беше моментът да действа през глава и да се хвърля в неща, чиито изход беше неясен...и въпреки това всичко я блазнеше изключително много, че й беше трудно да устои на натискът.
- Госпожице Блдуин! - екотът прозвуча в далечината и това някак сепна Джаки изкарвайки я от моментния транс, в който бе попаднала по вина на Ривън.
- Викат ме... - измърмори тихо момичето, а дори в това нещожно славосъчетание гласът й се пречупи, показвайки слабостта й. - Аз... - продължи да шепне Джаки неспособна да събере всичките си мисли и мозъка си на едно място за да заработят отново в идеалния си синхрон.
- Искам да те видя пак! - чу се да изрича тя. - Утре, отново тук... - извендъж от нетърпение и покачилия се адреналин, гласът й звучеше задъхано.

Вижте профила на потребителя

36 Re: Пристанището on Сря Дек 15, 2010 9:03 am

В момента, в който устните на Ривън се докоснаха до гладката буза на Джаки, чернокоското очакваше да усети дланта й върху лицето си. Звукът от предстоящия шамар почти бе отекнал в главата му, когато... Нищо от очакванията му не се сбъдна. Джакимовея не го зашлеви, дори не го отблъсна. Тя спокойно прие целувката му и това бе най - големия шок за чернокоското.
- Госпожице Болдуин! - викът изтръгна Ривън и Джаки от транса, в който бяха изпаднали. Ривън имаше чувството, че света е в тяхните ръце, че те го контролират, че времето е изцяло тяхно и винаги ще бъде. Че те двамата са единствените живи и само и единствено те ще решат кога всичко това да свърши... Но ето, че това не бе така. Гласът, долетял от пристанището, върна Ривън обратно в реалността, карайки го да загърби всички безсмислени думи и приказаки, които се въртяха из главата му.
- Аз... - за момент Ривън помисли, че това е последната дума, която ще чуе от Джаки. И че тя ще си тръгне, ще го остави и най - важното - забрави. Чернокоското се стараеше да не таи никакви надежди по отношение на повторната им среща, когато чу Джаки да казва:
-Искам да те видя пак! - сърцето му се качи в гърлото и Ривън усети как дори мозъкът му започва да пулсира. Той сви ръката си в юмрук, като че ли опитвайки се да регулира дишането си. Очите му бавно изучиха лицето й, подсигурявайки се, че благородничката казва истината. -Утре, отново тук... - за момент пиратът остана безмълвен. Какво можеше да отговори? Та, той самия не бе сигурен дали ще е тук, дали няма да отплава... Можеше ли да обещае нещо, което не зависеше изцяло от него? Единственото, което Рив успя да направи бе да кимне. Като че ли нямаше сила за нищо повече.
-Утре, отново тук... - повтори след нея Ривън. Нямаше значение дали ще е тук, не можеше да рискува последния си шанс за среща с Джаки. Ако ли не можеше да дойде, чернокоското просто щеше да измисли нещо, чрез което да предаде на Джаки, че няма да е там. Най - важното, обаче, беше, че той искаше да я види отново. Не знаеше защо, нито как, знаеше само, че го желае ужасно силно. -Обещавам да се опитам да дойда. -усмихна се леко Ривън, знаейки колко ненадеждно звучат думите му. Въпреки това не можеше да я заблуждава... Не и сега.

Вижте профила на потребителя

37 Re: Пристанището on Сря Дек 15, 2010 9:22 am

Туп. Туп. Туп.
Момичето усещаше неравномерния си, забързан ритъм чак в грълото. Имаше чувството, че ако си отвори устата туптенето на сърцето й щеше да се чуе още по-силно. Вероятно, а и дефакто това бяха изключително глупави мисли от нейна страна точно в момент като този, но както вече много хора бяха остановили, Джаки можеше да бъде колкото логична, толкова и нелогична. Дори два пъти повече нелогична.
Като сега. Логиката й казваше, че е най-добре да загърби всичко ново, което започваше да си пробива път навън през душата и тялото й, но онази нелогично мислеща част от мозъка й(която тя чисто и просто обожаваше) й нашепваше, че е най-добре да се остави на течението и на новите чувства. Нали беше човек на действията, ако сега не действаше от сърце то кога друг път?
Туп. Туп. Туп. Туп.
Сърцето й продължаваше да издава неравномерните си звуци, които звучаха като тракане на копита на кон, който се е изплашил от нещо и е побягнал през глава телглейки след себе си издаваща багажа, стара каруца и кучиайш, който се опитва да го усмири.
И Джаки се опитваше да успокои сърцето си, но задачата не бе никак лесна. Защо, дявол го взел, продължаваше да бие толкова силно? Момичето определено не искаше да си признае вече очевидната причина. Всичко бе по вина на Ривън. Но не, Джаки нямаше да си го признае, макар вече от една страна да го бе направила напълно несъзнателно.
- Ще те чакам. - каза му момичето. Знаеше, че звучи изключително халапшки и отчаяно, но в този момент не знаеше как отново да превключи на своята арогантна аристократична същност и да му отвърне нехайно, макар вече да се беше показала като нетърпелива.
"Ако успея да се измъкна", искаше да добави тя, но така й не го напави макар веднъж да отвори устни готова да го прозинесе. Просто то устата й не излезе нито звук.
Туп. Туп.
Проклето сърце, защо издаваше всичко?
Джаки продължаваше да седи гледайки Ривън право в очите. Не знаеше как просто да се обърне и да тръгне, виждаше й се глупаво да го остави точно сега когато искаше времето да спре за да продължи този миг вечно. Чувстваше се като глупава хлапачка и едновременно с това като момиче от приказките.
- Лошо ли е, че не искам да тръгвам?

Вижте профила на потребителя

38 Re: Пристанището on Чет Дек 16, 2010 10:54 am

Думите на Джакимовея проникнаха в главата на пирата като заклинание. Сърцето му се сви и започна да пулсира още по - силно, изтласквайки кръвта му навсякъде по тялото. Ривън имаше чувствтвото, че може да проследи всяко движение на топлата, червена течност във вените му. Той прехапа устната си до болка, усещайки как зъбите му се впиват в гладката повърхност на устните му, почти до кръв. Чернокоското наистина се стараеше да не каже нещо, с което да развали цялата картина. А до сега бе казал прекалено много такива неща.
- Ще те чакам. - гласът й продължи да кънти в главата на момчето, като че ли бе пусната грамофонна плоча. Ривън се опита да го спре, затваряйки плътно очи, но просто не можеше. Лицето на Джаки почти веднага изплува пред него и той отново ги отвори - само, за да я види реална. Ривън бавно кимна, мислейки си как не иска да я пуска. Но очевидно и самата Джаки не искаше да си тръгва, понеже тя все още стоеше пред него. Вперила очи в неговите, изучаващи, хипнотизиращи...- Лошо ли е, че не искам да тръгвам?
-Лошо ли е, че не искам да те пускам?- Ривън отговори на въпроса с въпрос. Изражението му, до преди малко каменно, изведнъж се смекчи. Очите му изглеждаха като въглени, чиято жар продължаваше да блести от време на време.
-Джакимовея! Джакимовея! Хайде, Джаки, покажи се... - гласът от преди малко отново прекъсна двамата млади. Джаки извърна глава по посока на крясъка и погледна притиснено Ривън. Личеше си, че е раздвоена между това да тръгне или да остане...
-Върви. - Настоя Ривън, плъзгайки ръка по голото й рамо, но само до там. -Утре, по същото време тук. - погледът му бе твърд, почти суров. Гласа на възрастния мъж отново прозвуча около младите... Приближаваше към тях и ако Джаки не тръгнеше сега, вероятно щяха да бъдат заловени на "местопрестъплението". Аристократката извърна глава за последно към Ривън, когато от устните й се отрони едно тихо "До утре". Мъжът, който търсеше Джакимовея вече бе стопил разстоянието до минимално. Още няколко крачки и вероятно щеше да забележи Ривън.
Джаки повдигна и без това вече скъсените си поли и с горда походка се запъти към "спасителя си". И макар да не извърна глава назад, Ривън стоя на мястото си до последно - скрит в нощните сенки, като че ли дебнещ за нападение. Погледът му проследи красивата, аристократична фигура на брюнетката до момента, когато от нея не остана само черно петънце с големината на оризово зърно. В този момент осъзна, че това момиче никога няма да излезе от мислите му...

Вижте профила на потребителя

39 Re: Пристанището on Нед Дек 19, 2010 8:47 am

Ром...звучеше ми примамливо, ала пулсирането на главата ми, успя да ми припомни и то добре, че вече бях прекалил с него и за днес щях да се въздържам от нови приеми.
- Не, благодаря все пак.
Казах аз и кимнах в знак на благодарност...аз самият не бих си предлагал рома, е това днес с Никол си бе чисто и просто изключение...което така и не доведе до нищо добро...е поне си бях взел урок че не бива да пия с екипажа, нещо което отдавна знаех, но просто имах глупостта да наруша.
Вървяхме в пълна тишина и на няколко пъти Алис измърмори нещо неразбираемо, хм май нямаше да е зле да я сложа да удобно място, а и на всичкото отгоре кораба ни не бе предназначен за заложници...колко глупаво.
В такъв случай къде можех да я оставя...по дяволите, винаги когато вземам прибързани решения, като това да я отвлека, после съжалявах.
Най-накрая след доста време вървене, стигнахме до милия ми и огромен кораб.
Огледах се и не видях никой, добре поне някои бяха спазили заповедта ми и са отишли на приема...като говорим за него..чудех се как ли вървят нещата там...мразех да съм в неведение, но поне ако не друго бях оставил нещата в сигурните ръце на Никол, а и капитана на другата група бе там, а на него можеше да се разчита, доколкото го познавах...което ме подсети, защо ли Алис бе питала за него по-рано.
Ооо чувствах ума си като пълна каша, самия аз се нуждаех от сън, след като от няколко дни не бях спал, но трябваше да издържа поне да отплаваме в морето и да се скрием някъде на сигурно и безопасно място.
ПП: 100 часа докато се реша къде да пиша..тук ми се стори най-подходящо =)

Вижте профила на потребителя http://love-sex-magic.bulgarianforum.net/forum

40 Re: Пристанището on Нед Дек 19, 2010 9:01 am

Стигнахме до пристанището където бях оставила лодката към кораба. Нямаше нито едно облаче на небето и звездите сякаш пробиваха дупки в кожата ми. Като малка си мислех че някой ни зяпа отгоре, но след време се отказах от тази възможност защото разбрах че са просто огнени кълба.
-Хайде Капитане... -промърморих и влязох в лодката. Тя се полюшна леко но ние бяхме моряци, пирати и бяхме свикнали. Пък и не ни беше страх от малко вода, та ние живеехме във водата. Той влезе след мен със момичето на ръце, а аз отвързах лодката. Взех греблото и започнах да греба, което по дяволите не беше толкова лесно колкото когато бях сама. Дишах тежко но при никакви положения нямаше да кажа колко е трудно. Винаги бях препочитала да ме третират като равна. Хвърлих му бутилката с ром която той бе изгледал така жадно преди малко. И без това сега момичето беше на краката му и поне едната му ръка можеше да се освободи.

Вижте профила на потребителя

41 Re: Пристанището on Нед Дек 19, 2010 9:12 am

Лодка...споменавал ли съм колко ги ненавиждах...не по по дяволите...е не са кой знае колко зле, но пък се налагаше да гребеш, чест която се радвам че Франческа зае, понеже самият аз нямах намерение да го правя, а и те ся справяше отлично с пълна лодка, да я движи сама, никак не бе лесно за едно момиче предполагам, но нямах намерение да засрамя, хвалейки я.
С прост жест тя ми подаде бутилката ром, но аз поклатих глава.
- Наистина не искам, може би по-късно.
Казах й аз и този път за да види искреността ми, се усмихнах.
Миг след това въздишка се отрони от устните ми и погледнах към Алис, красивото й спящо лице се усмихваше, а може само да ми се сторило.
Бях седнал в малката и неудобна лодка, а тя бе опряла глава на рамото ми, докато тялото й все още се намираше в ръцете ми...по някаква странна причина не исках да я пускам, макар да очаквах скоро да се събуди от клатенето на лодката.
След известно време стигнахме кораба и се наложи някак да се качим в него.
Франческа ми помогна с оставянето на Алис вътре, за което успях да измърморя под носа си едно "Благодаря" и да се усмихна отново, да определено главата ми бе замаяна щом толкова се усмихвах и то пред член на екипажа ми.
Както и да е, вече стъпил здраво на любимата си, все още държайки друга красавица в ръцете си се запътих към...всъщност нямах идея къде отивах,но щях да я оставя някъде на тихо и спокойно място.
Обърнах се назад, за да кажа на Франческа че може да се връща, ала изглежда тя и сама ме преценила да го направи.
Въздъхнах възмутено и поклатих глава, това момиче беше безнадежден, неконтролируем случай, но като се замисля целия екипаж бяха така, затова се налагаше честичко да им взимам страха...
С тази мисли и още куп други за запътих към каютата ми, явно бях установил някак тайно от самия себе си, че там ще й бъде най-удобно, глупаво решение, за което определено щях да съжалявам по-късно.

Вижте профила на потребителя http://love-sex-magic.bulgarianforum.net/forum

42 Re: Пристанището on Пон Дек 20, 2010 2:09 am

Някаква рационално мислеща часто от съзнанието ми осъзнаваше , че се движим.Не, множественото число май не беше подходящо използвано, защото аз спя.Бях убедена в това, защото картините преди очите ми не можеха да са реалност.Все пак в един момент седях на студената земя , а в следващия гонех маслини с вилица из чинията си.Или се бях чалнала, или сънувах.
Студът изчезна.Не можех да си обясня как, но тялото ми вече не трепереше.усещах нечия топлина..
И въпреки подобрението на външната обстановка, сънят ми започна да се изкривява.От безобиден попадна право в категорията ужасяващ.Виждах брат си.Дейлън стоеше изправен плувнал в море от светлина.Държеше меч.Дръжката бе сложно инкростирана с някакъв червен камък.Робин прадположих.Имаше зловещ вид.Съкаш камакт бе пропит с кръв.В Изражението му бе смразяващо кръвта.Не бях виждала брат си в такава светлина.Опасният пламък в очите му ме изгаряше.
В краката му стоеше прегърбена фигура.Не виждах лицето и , но чувах сподавения и плач.
Дяволита усмивка озари лицето му и той замахна.
Изпищях.Отворих очи и останових, че мачкам плата на ризата му.
Много неща започнаха да си идват на мястото.Топлината, която усещах идваше от тялото му.А движението...
Един поглед ми бе достатъчен, за да остановя , че вече не бяхме...ъм, където бяхме преди.Намирахме се в каюта.През малкия елипсовиден прозорец се процеждаше бледата лунна светлина.Ала тя бе тъй оскъдна, че успявах да различа само сините му очи.Явно бях проспала как се бяхме озовали тук.
-Кошмар-обясних писъкът си
Все още треперех.
Беше само сън, дишай Алис-наредих си мислено и установих, че тези мисли ми помагат

Вижте профила на потребителя

43 Re: Пристанището on Пон Дек 20, 2010 2:20 am

Мили мой...един ден ще съжаляваш за онова което сам си причиняваш...
Мисълта че може би бях сгрешил и то не само като я доведох тук, а изобщо като я отвлякох...нима това бе начина, нима така щях да спечеля нещо.
В началото бях доста обнадежден, мислих си нещо от рода на "с един удар, два заека", хем щях да я имам до себе си за известно време,хем щях да получа награда за това...само че бях забравил колко много мразя наградите.
Студа навън ме смразяваше, затова побързах да влезем вътре.
Каютата ми е бе нищо особено, но пък имаше голямо балдахинено легло с меки възглавници и пухкави завивки, предполагам си беше един вид голям плюс, особено в сравнение с леглата на другите, но нали бях капитан, нормално е да получавах повече...
Скърцащ звук от внезапното отваряне май успя да я събуди, изглежда не го бях затворил добре и хладния вятър бе намерил пролука, за да разруши уединението което бе настанало, благодарение на трите големи свещи които бях запалил.
Мрачна и вероятно плашеща тъмнина ни обгърна и тя изкрещя, предположих че е заради мрака, но думите й твърдяха друго...кошмар...дали бе сънувала как я убивам или наранявам...по дяволите!
- Добре ли си?
Попитах тихо аз и се опитах се изправя, ала тя не ми позволи, изглежда все още бе в някакъв шок от съня.

Вижте профила на потребителя http://love-sex-magic.bulgarianforum.net/forum

44 Re: Пристанището on Пон Дек 20, 2010 2:38 am

Трябваше да запазя хладнокръвие.Все пак не всеки ден ме отвличаше пират...
-Аз..добре съм -отговорих тихо
Сънят бе успял да се запечата в съзнанието ми и все още виждах жадния поглед на Дейлън.Желанието за мъст бе изписано на лицето му.Потреперих при вида на тази гледка.
За времето, в което го познавах/а това време не бе никак малко/бях разбрала ,че Дейлън е грижовен и мил по-голям батко , но май само аз мислех така за него.Мнозина не го харесваха.Разбираемо , предвид факта , че държеше властта в ръцете си и само с една дума можеше да прекъсне човешки живот.Досега го бях виждала ядосан, ала в погледа му никога не се четеше желание за мъст.За разлика от изкривения Дейлън в съзнанието ми.
Осъзнах, че съм потънала в мислите си.Отново...ала един съзнанието ми не можеше да намери покой.Не исках да мисля какво правят с него.Нептун ми бе дал думата си , че няма да ме наранят.Дали това включваше и емоционално?Защото загубата на брат ми щеше да ме съсипе...Веднъж изгубих един, втори не сиках...
-Сега какво следва?-попитах го , несигурна , че искам да чуя отговора
Дали щеше да ме завърже за нещо?Нали така правеха със заложниците...или щеше да сложи черна превръзка на очите ми?
В това последното нямаше особен смисъл.Вече бях виждала лицето му, проспах пътя до лодката и едва ли щях да се ориентирам къде съм, ако излезех...
И все пак пиратите бяха способни на всичко.Макар този, в чиито ръце седях, да ми се струваше различен....

Вижте профила на потребителя

45 Re: Пристанището on Пон Дек 20, 2010 2:45 am

Не можех да не призная че ми досаждаше, но пък от друга страна ми бе интересно, колкото и отегчително да е за един пират да разговаря с заложника си...
Въздъхнах при въпроса й и сините ми очи бяха скрити от натежалите ми клепачи, излегнах се назад, поставяйки глава на една от многото големи възглавници и поех дълбоко въздух.
- Знам ли, не съм ясновидец.
Казах аз и скръстих вежди, колкото и да ми се искаше да знам, си нямах никаква идея какво да я правя, можеше да е оставя в ръцете на Никол или някой друг, понеже изглежда аз не бях чак толкова жесток, но сега нямаше никой от тях, така че щеше да има врем за наслада на моето гостоприемство.
- Като за начало да ти кажа само че ако искаш нещо трябва да ми кажеш, тук имам храна, но за вода не съм много сигурен...
Казах аз замислен и погледнах към множеството бутилки, ала всички до една, пълни с ром, а не с вода, странно...не го бях забелязвал до сега.
Изправих се отново в седнало положение и разтрих слепоочието си с палци.
- Искаш ли да запаля свещи, вятъра угаси предните...
Гласа ми издаваше умората която изпитвах и вероятно затова бе така спокоен и немощен, а тялото ми...усещах го сякаш съм бутал с часове някакъв тежък товар и сега цялото бе схванато...страхотно усещане, няма що.

Вижте профила на потребителя http://love-sex-magic.bulgarianforum.net/forum

46 Re: Пристанището on Пон Дек 20, 2010 3:07 am

Личеше си , че не обича да отговаря на въпросите ми.Не го винях.Потоците от думи бяха нещо съвсем нормално за мен и понякога забелязвах как на събеседниците ми им избива вената на челото и започва да пулсира сякаш танцува...
Трябваха ми няколко секунди , за да разбера какво ме пита.
-Не, така е добре...
Обичах мрака по някакви необясними за мен самата причини.Носеше ми някакво спокойствие, което ме изпълваше цялата и ме караше да мисля само за настоящето.Бъдещенто и миналото губеха значението си..както сега.
Леглото му бе меко и голямо.Бях се отместила от Нептун и сега седях на мястото, на което се предполагаше , че взема нужната си почивка след дългия ден в морето.Искрено му завиждах.Макар да ме бяха учили , че пиратте са зли и кръвожадни, те разполагаха с едничкото нещо, за което копнеех и давах мило и драго-свободата.Кръстосваха моретата и усещаха соления морски въздух така, катко аз никога нямаше да мога.
Тежка въздишка се отрони от устните ми.Трябваше да бъда щастлива.Все пак щях да почувствам малко от тяхната свобода.
-Искам да ме научиш да се бия-изрекох думите бавно и отчетливо, убедена в желанието си
Нещо обаче не бях направила като хората.Бях свикнала да получавам всичко на готово и сега бях изрекла желанието си като заповед , не като молба.Веднага съжалих за което.
-Ох!Ще ме научиш ли да се бия?-попитах като този път вложих всички чувства в това, което казвах-Брат ми твърди , че оръжието не е за момичета.Но аз не мисля така.Все пак , ако ти хрумне да ме отвличаш пак, ще трябва да знам как да се защитя.
Не, дори сега да можех да се бия като някой изкустен боец, пак нямаше да искам да го нараня.Необяснимо наистина....

Вижте профила на потребителя

47 Re: Пристанището on Пон Дек 20, 2010 3:24 am

Добре...да наистина бе по-добре, не исках отново дразнещата светлина да пари на и иначе изморените ми очи.
Отпуснах се напълно, поемайки си дъх бавно и дълбоко, знаех че и днес няма да си почина, но разчитах на това че съм в леглото и ако не мога да се наспя, то поне мога да се належа...
През ума ми минаха няколко маловажни неща свързани с екипажа, по-късно трябваше да говоря с тях, за да им дам някои заповеди и най-вече, за да ми кажат какво стана на проклетия прием.
Мисълта че ги оставих сами ме накара да изтръпна, ала поне можех да се успокоя с това че Никол пое контрола...сега като се замисля трудно щях да "управлявам" без нея.
-Искам да ме научиш да се бия...- странното й желание ме накара да повдигна въпросително едната си вежда, особено начина по който го бе казала, аз да не съм и прислужник,миг преди да избухна, тя се поправи и добре че го стори, в този момент малко ми трябваше, за да си "покажа рогата"-Ох!Ще ме научиш ли да се бия?...Брат ми твърди , че оръжието не е за момичета.Но аз не мисля така.Все пак , ако ти хрумне да ме отвличаш пак, ще трябва да знам как да се защитя.
И така въпроса ми звучеше глупав, не че исках да ми се моли или нещо друго, напротив, така щеше още повече да ме откаже, просто наистина оръжията не бяха за момичета, е изключвам женската част от екипажа ми, това си бяха живи чудовища.
- Не, брат ти е прав...- чак аз не вярвах че го казвам, но си бе истината
- Повярвай ми, оръжията няма да те направят по-щастлива.
Говорех сериозно, живота на битки и преследвания не бе за една дама и тя предполагам го знаеше добре, по дяволите, това момиче започваше все повече да ми прилича на младото ми аз, онова преди да дойда тук, но в по-женствен и омекотен вариант.
- Дама като теб би трябвало да се интересува от други неща...знам ли, пияно!?
Гласа ми бе изпълнен с нотка на шега, но все още сериозен...
- В интерес на истината, ако не можеш да свириш, в което се съмнявам, мога да те науча...
Боже ако някой ме видеше толкова размекнат...нямаше да повярва на очите си

Вижте профила на потребителя http://love-sex-magic.bulgarianforum.net/forum

48 Re: Пристанището on Вто Дек 21, 2010 1:58 am

Щом всички отказваха да ме научат да се бия, сама щях да се справя.Още щом излезех от ролята на заложник, щях да се прибера, щях да взема някоя възглавница и щях да започна да се опражнявам с меча..не исках да съм на мястото и.А и с моета координация трябваше да наблегна на други неща...рисуване, яздене...
Опа!Май и язденето отпадаше...
Дейлън ми бе подарил красив черен кон за рождения ден.Аз естествено го обожавах.Кръстих го Микеланджело , но имаше един мъничък проблем.Трябваше да го яздя с рокля...тази отвратителна дреха се появяваше навсякъде в моя живот...
И така само, когато брат ми бе извън града, Микеланджило попадаше в моите ръце.Навличах чифт панталони и прекарвах с него часове....
Пок бях започнала да се отплесвам.
Предложението му да ме научи да свиря на пияно разцепи въздуха и ченето ми заплаши да удари земята.
-Ъм..свириш на пияно?-отговорът беше очевиден, но аз както обикновено трябваше да кажа нещо
Изминаха няколко секунди преди зъбните колела на мисловния ми механизъм да защракат отново.
-Би било чудесно-усмихнах му се
Пияно...хъм, звучеше добре...или май си имаше друга причина за моета така внезапно появнила се вълна на радост
Отпуснах глава назад и забих поглед в тавана.Интересно ми бе откъде знаеше да свири..но той не обичаше въпросите или поне не тези , които аз задавах, за това реших да не го питам...поне тази път...

Вижте профила на потребителя

49 Re: Пристанището on Вто Дек 21, 2010 2:15 am

Вълна от смях ме заля, но единственото което показах, бе малка крива усмивка.
- Да...истински виртуоз съм - казах аз и изпъчих гърди...понякога не вярвах че имам пълен контрол над тялото си, сякаш някой друг, съвсем различен човек ме караше да правя глупости и напоследък доста често.
След секунда усмивката спадна от лицето ми, така сякаш някой я бе изтрил с гумичка и опитал да нарисува нова, но далеч по-изкривена физиономия.
Мисълта за това откъде се бях научил на това "изкуство" ме накара да посърна, да си припомня че всъщност никак не обичам да свиря пред хора понеже въпросите им ме заливаха след това,но в този случай си бях виновен аз, затова че й предложих и щеше да се наложи "да си сърбам попарата".
Въздъхнах и се изправих бавно от леглото, протягайки ръка към нея.
- Ела...в тази стая няма пияно.
Глупав такъв!
Защо не и покажеш и плана за евакуация...наистина идиотщината ти няма граници....

Вижте профила на потребителя http://love-sex-magic.bulgarianforum.net/forum

50 Re: Пристанището on Вто Дек 21, 2010 2:24 am

-Сега ли?-отново още един въпрос, чийто отговор знаех предварително
Поех ръката му и се изправих.
В представите ми за пиратски кораб не фигурираха неща като пияно.
Е, и в представите ми за отвличане не фигрираха целувки и мило отношение , а вече и уроци по пияно....
Явно той не беше най-стандартния пират.Но това ми харесваше.Все пак кой нормален човек би искал другата алтернатива.
Оставх се да ме заведе при пияното.Напомняше ми за това вкъщи.Него го бях погледнала с пренебреение, но май този факт се дължеше на шесдесет и седем годишната ми учителка, която имаше пристрастяване към котките...
Неусетно се бях озовала лице в лице с неговото пияно.В стаята горяха свещи и вече виждах лицето му без затруднения.
-Е, ти си учителят .Какво трябва да прая?-попитах и се опитах да прикрия усмивката от лицето си...безуспешно
Все още не можех да свикна с идеята за пират свирещ на пияно.Въпреки че ой бе казал, нещо по-рано..нещо за думата му на благородник..дали не беше някой избягал граф като брат ми?Ох!Трябваше да спра с тези въпроси.

Вижте профила на потребителя

Sponsored content


Върнете се в началото  Съобщение [Страница 2 от 7]

Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите